Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: М. Ч. Членове: МАРИО ДИ. П. при секретар С. М. и с участието на прокурора Д. П. изслуша докладваното от съдията П. П. по административно дело № 6838/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от началник на отдел „Миграция“ -[Фирма 1], чрез юрисконсулт Алипиева, против Решение № 3112 от 10.05.2023 г., постановено по адм. дело № 95/2023 г. по описа на Административен съд София град. Счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната му.

Ответникът – М. Мансур, гражданин на Иран – лично и в качеството си на законен представител на малолетния си син Р. Мирзаи, чрез процесуалния си представител адвокат Илиев, в открито съдебно заседание изразява становище, че решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно, а касационната жалба е неоснователна.

Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Намира обжалваното решение за правилно и предлага да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение съдът в производство по чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е отменил по жалбата на М. Мансур, гражданин на Иран – лично и в качеството си на законен представител на малолетния си син Р. Мирзаи, Заповед УРИ № 5392 ПАМ – 3812/12.12.2022 г. на началник отдел „Миграция“ -[Фирма 1], с която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка „връщане до страна на произход“ – Иран на чужденеца М. Мансур и придружения малолетен Р. Мирзаи. За да постанови този резултат съдът е приел, че при постановяване на обжалвания административен акт са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушение на материалния закон и противоречие с целта на закона.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Правилни са изводите на съда, че обжалваният административен акт е материално незаконосъобразен. Съдът е приложил точно материалния закон, като е извършил преценка на оспорената заповед въз основа на съобразено тълкуване на националните норми с Директива 2008/115/ЕС, което се споделя изцяло от касационния състав.

Безспорно по делото е, че чужденецът пребивава незаконно в страната – със съдебно решение е отхвърлена жалбата на чуждия гражданин срещу постановения отказ за предоставяне на международна закрила и същият, заедно с малолетния си син, не е напуснал страната. Няма правна норма, която да гарантира на всеки един гражданин на друга държава правото на продължително пребиваване в страната. Именно поради това и няма процесуално средство, чрез което да се гарантира защитата на това право. Но като лица, които пребивават на територията на страната чуждия гражданин и синът му имат право на зачитане на личния и семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Българската държава е страна по конвенцията и е длъжна да зачете правото на всеки, който се намира под нейна юрисдикция. Именно в съответствие с това задължение на българската държава и националният законодател в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ изрично регламентира изискването при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Р. Б. категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Тези изисквания ясно сочат, че при прилагане на принудителна мярка, каквато е и мярката по оспорената заповед, органът е длъжен да извърши индивидуална преценка на всички факти и обстоятелства от значение за случая в това число и за висшите интереси на детето, противно на твърдението на касационния жалбоподател. Ирелевантно за настоящото производство е соченото твърдение в касационната жалба, че наложената принудителна мярка е именно в интереса на детето и неприлагането й ще наруши основното му право на личен живот.

При издаването на заповедта органът се е позовал на изложените мотиви в докладната записка на началника на група „КПЧ“ на сектор „Незаконна миграция“ при отдел „Миграция“, от която се установява, че нормата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ не е разгледана и липсва произнасяне по отношение на изискването на чл. 5, б. „а“ от Директива 2008/115 за „висшите интереси на детето“. Макар да е безспорно, че лицето фактически пребивава на територията на страната без разрешение за това, първоинстанционният съд е приложил правилно закона, като е съобразил, че обжалваната заповед, не отговаря на изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и на принципите, заложени в Директива 2008/115/ЕО, тъй като органът не е обсъдил и взел предвид „висшия интерес на детето“, като същия не е изяснил релевантни за случая обстоятелства, както и че не е събрал доказателства в тази насока.

Следва да се отбележи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че административният орган не е съобразил наличието на образувано производство за предоставяне на закрила по Закона за убежището и бежанците по последваща молба на чужденеца. В случая е налице законова гаранция за защита на правата на молителя по този закон. Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 1 и ал. 2 ЗУБ приложената принудителна мярка „връщане до страна на произход ” не се привежда в изпълнение до приключване с влязло в сила решение на производството по предоставяне на убежище и наложената мярка се отменя при придобиване от чужденеца на съответния статут по закона. Следователно, производството по чл. 67, ал. 1 ЗУБ е самостоятелно и не рефлектира върху законосъобразността на оспорената заповед. Евентуалният благоприятен изход на спора за търсещия закрила е от значение за изпълнението на приложената спрямо същия принудителна мярка, но не е относим към въпроса за нейната законосъобразност, и изводът на съда в обратен смисъл е неправилен.

По изложените съображения решението, предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Съдът не е допуснал сочените от касатора нарушения на закона.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 3112 от 10.05.2023 г., постановено по адм. дело № 95/2023 г. по описа на Административен съд София град.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МАРИНИКА ЧЕРНЕВА

секретар:

Членове:

/п/ М. Д. п/ ПЛАМЕН ПЕТРУНОВ