4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4602

София, 15.10.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 1906 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Б. С. и К. В. С., чрез процесуален представител адв. В. З., против въззивно решение № 54 от 31.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 65/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260014 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 200/2020 г. на Районен съд - Ихтиман, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че С. Б. С. и К. В. С. дължат на С. Б. К. сумата от 13 733 лв., представляваща главница по договор за заем от 17.10.2013 г., ведно със законната лихва от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч. гр. д. № 493/2016 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. В частта, с която е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 21 000 лв., предявен като частичен от вземане в размер на 45 000 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК.

Касаторите обжалват решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба С. Б. К., подаден чрез адв. И. А., в които поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира:

С обжалваното решение е прието, че твърденията на ищеца са били, че е дал в заем на ответниците сумата от 55 000 лв., като те са погасили 10 000 лв. от тях. Предявил е частичен иск за 21 000 лв. като част от непогасения остатък от 45 000 лв. По делото няма писмени доказателства за реалното предаване на сумата от 55 000 лв. Пред орган на полицията ответниците са признали писмено и извънсъдебно, че са получили от ищеца 38 500 лв., като точните им изявления са за получаване на 30 % по-малко от сумата от 55 000 лв., посочена в писмен договор от 17.10.2013 г. Следователно договорът за заем се доказва по размер за сумата от 38 500 лв. и на тази база следва да се прецени основателността на предявения иск с оглед доказателствата за извършените от ответниците плащания. По договора от 17.10.2013 г. страните са постигнали съгласие, че след реалното предаване на заемната сума погасяванията ще се извършват от ответниците по няколко банкови сметки на ищеца. Били са договорени и схемите на плащане. От неоспорената от страните съдебносчетоводна експертиза е видно, че двамата ответници се платили общо 23 017 лв., като вещото лице е ползвало документи, предоставени от банките, за движението по сметките на заемодателя К.. При изготвяне на експертизата вещото лице не е разполагало с документи за извършените плащания по сметката в „А. Б. . Счетоводните документи от „А. Б. са постъпили допълнително, като районният съд е изчислил, че погасяванията, извършени от ответниците, възлизат на 1750 лв. Въз основа на представените писмени доказателства от посочената банка въззивната инстанция е изчислила общия размер на погасяванията на 1530 лв., но поради липса на съответна въззивна жалба от страна на ищеца положението на жалбоподателите не може да бъде влошавано. Ето защо, заемателите са погасили общо 24 767 лв., както е приел районният съд. Остатъчният им дълг възлиза на 13 733 лв., като до този размер е доказан предявеният частичен иск. Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че длъжниците са заплатили по сметките на кредитора и други суми, но в платежните документи било посочено името на заемодателя С. К. като вносител, вместо да бъдат посочени техните имена. По делото няма доказателства за тези твърдения.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Касаторите сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирали са следния правен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните?“. Сочат, че възивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 50012 от 24.07.2024 г, по т. д. № 2137/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 209 от 09.12.2024 г. по т. д. № 480/2023 г. на ВКС, I т. о., решение № 42 от 28.03.2016 г. по гр. д. № 5550/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 49 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 5062/2014 г. на ВКС, I г. о. Поддържат и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Съдът не се е произнесъл по непредявен иск, нито при присъждане на сумата се е стигнало до произнасяне „свръх петитум“, каквото по същество е настояването на касаторите. Петитумът на исковата молба е уточнен с молба вх. № 1874 от 26.05.2020 г. по описа на Районен съд - Ихтиман.

Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Изчисленията на съда се отнасят до заявената част от претенцията.

Процесуалноправният въпрос е поставен във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, не е изложил мотиви по направените във въззивната жалба възражения, не е обсъдил признанието на ищеца за получаване на сумата от 10 000 лв. преди образуване на делото и не го е съобразил при формиране на правните си изводи. Настоящият състав счита, че въззивният съд не се е отклонил от приетото в практиката разрешение, включително в посочените от касаторите актове, в която безспорно е прието, че при постановяване на решението си, въззивният съд следва да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор, да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата, като изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК и в случая именно това е начинът, по който е процедирал съда. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. Всички платени лично от касаторите суми са включени в изготвената съдебносчетоводна експертиза, отчетени са данните и от „А. Б. , след което тези плащания са извадени от дълга. Несъгласието на касаторите с крайните изводи на съда, касателно платежните документи за внесени суми от името на ищеца, само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението.

В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 54 от 31.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 65/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: