11ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2896

гр. София, 15.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1052 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 221/18.11.2024 г. по в. гр. д. № 277/2024 г. по описа на Апелативен съд – Б. в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 84/13.03.2024 г., поправено с решение № 144/10.05.2024 г., постановени по гр. д. № 101/2023 г. на Окръжен съд – Сливен, настоящият касатор е осъден да заплати на ищеца М. В. Д. обезщетение за неимуществени вреди от получени телесни увреждания в резултат на пътно транспортно произшествие на 24.07.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2022 г. до окончателното му изплащане.

Въззивното решение в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, определен въз основа на заключението на СМЕ, без извършен преглед на увреденото лице и при липса на данни за усложнения и допълнителни лечения. Изтъква се, че твърдените за претърпени от ищеца болки и страдания са резултат от собственото му неправомерно поведение към здравната система – при изрядност на осигуряването той би могъл да получи адекватно и модерно лечение и да се възстанови в по-кратък срок, без да търпи болка и страдание с твърдения интензитет. Поддържа се направеното възражение за съпричиняване от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат поради липсата на поставен обезопасителен колан, който с оглед конкретния механизъм на получаване на телесните увреждания е могъл да го предпази от наранявания или да минимизира интензитета им. Макар да е признато наличието на принос от страна на пострадалия поради избора му да се качи в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, се счита за занижен процента на същия, определен от въззивния съд. Във връзка с това се акцентира, че от апелативния съд неправилно са ценени доказателствата по делото и не са разгледани в пълнота възраженията на застрахователя за значителния принос на пострадалия за настъпване на травмите. По тези доводи се счита за завишен определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лева и за силно занижена приетата квота на принос – от 1/4. Оспорва се началната дата на присъдените лихви за забава, която се сочи като несъобразена с изискването на чл. 380, ал. 1, изр.2 вр. с ал. 3 КЗ. Претендира се отмяна на обжалваното уважително решение на въззивния съд и намаляване на обезщетението, при отчитане на принос на пострадалия на не по-малко от 80%, както и отхвърляне на акцесорната претенция за законна лихва от 15.09.2022 г. до датата на подаване на исковата молба.

Искането за допускане на касационна проверка на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?”.

2. “Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?”.

3. “В същия контекст, длъжен ли е да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат?”.

4. “Длъжен ли е съдът да търси “точен паричен еквивалент” на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?”.

5. “Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?”.

6. “Определянето на квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв от страна на пострадалия, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост и адекватност?”.

По първия, втория и третия въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с трайната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, III г. о., решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС. По четвъртия, петия и шестия въпрос се сочи постановяване на обжалвания съдебен акт в разрез със задължителната практика на касацията – ППВС № 4/1968 г., както и на константната такава– решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 64/16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, II т. о., и определение по чл.288 ГПК с № 400/09.06.2020 г. по т. д. № 1847/2019 г. на ВКС, II т. о. По така формулираните въпроси се въвежда и основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

С касационната жалба се претендира допускане на касационен контрол и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

От ответника по касация М. В. Д. е депозиран отговор, в който се възразява срещу искането за достъп до касационна проверка и се оспорва подадената жалба като неоснователна. Изразява се несъгласие с доводите на касатора за намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди. Като недоказано се оспорва възражението на насрещната страна за съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат поради непоставен обезопасителен колан, съответно поради неадеквантност на лечението с оглед неплатени здравни осигуровки. Подробно се аргументира значението на отделните събрани по делото доказателства. Счита се за правилно присъждането на законната лихва върху определеното обезщетение от 15.09.2022 г. до окончателното му плащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице - помагач Е. П. Д. не е подаден отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след преценка на изложените от страните доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора, е приел, че искът е с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на ПТП, предявен по силата на сключена застраховка “Гражданска отговорност”. Намерил е за безспорно от фактическа страна, че за настъпилото пътно транспортно произшествие, с одобрено от съда споразумение на 20.06.2023 г. по НОХД № 250/2023 г. на Ямболският районен съд, Е. П. Д., трето лице - помагач на ответника в настоящия процес, е признат за виновен в това, че на 24.07.2022 г. на път II-53, км. 177+400, между [населено място] и [населено място], Я. област, при управление на лек автомобил “Пежо 406” с рег. [рег. номер на МПС] , в пияно състояние - концентрация на алкохол в кръвта 2,07 на хиляда, е нарушил правилата за движение по пътищата в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като е създал опасност за живота и здравето на хората и причиняване на имуществени вреди, както и чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП – изгубил контрол над автомобила и управлявал с несъобразена с пътните условия скорост, в резултат на което напуснал пътното платно, навлязъл в банкет и се блъснал челно в крайпътно дърво, като причинил по непредпазливост телесни повреди на повече от едно лице, включително средна телесна повреда на М. В. Д., изразяваща се в счупване на големия пищял /табия/ на подбедрицата, довело до трайно затрудняване движението на крака за срок от 5-6 месеца. Не се спори по отговорността на ответното застрахователно дружество, предвид наличието към момента на произшествието на валидна застраховка “Гражданска отговорност”, сключена с “Д. З. АД. Въззивният състав е счел, че насрещните страни възразяват и навеждат доводи само досежно размера на следващото се на пострадалия обезщетение, като ищецът претендира към присъдените 20 000 лева допълнително обезщетение от още 20 000 лева, а ответникът – редуциране на присъденото обезщетение при приемане на съпричиняване не 50, а 80%, т. е. намаляване от 20 000 лева на 8 000 лева.

По отношение на размера на справедливото обезщетение за обезвреда на неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, въззивната инстанция е споделила извода на първата, че същото следва да бъде определено в размер на 40 000 лева. За да достигне до този извод, апелативният съд е отчел, че пострадалият, на 28 години към момента на произшествието, е претърпял гръдна травма и контузия на десен крак, имащи характер на леки телесни повреди, както и средна телесна повреда – контузия на левия крак, изразяваща се в две открити счупвания на големия пищял от неговата подбедрица в областта на горна и средна трета. Леките телесни увреждания са отзвучали за 15-25 дни, през което време са търпени болки при движение и вдишване. Възстановяването от травмата на левия крак е продължило 5-6 месеца при нормален ход на оздравителния процес и при избрания от пострадалия начин на лечение чрез мануална репозиция на костните фрагменти и гипсова имобилизация, без извършване на операция с метална остеосинтеза. При младата възраст на пострадалия и неявяването му на преглед от вещо лицето по изслушаната пред първата инстанция експертиза, която е следвало да даде заключение за това дали към настоящия момент са останали последици от процесните травми, е приел, че същите са отзвучали при пълно възстановяване. Кредитирал е и свидетелски показания, според които след произшествието ищецът е бил подпомаган от близките си за тоалет, къпане, обличане, приготвяне на храна. Имал затруднено дишане, лош сън. Ползвал 2-3 месеца патерици, като и досега накуцва. Станал по-избухлив, не излизал с приятели, имал страх при качване в кола, затворил се в себе си. Решаващият състав е посочил, че отчита, освен установените по степен, интензитет и продължителност болки и страдания, така и икономическата обстановка в страната към момента на деликта.

Въззивният състав е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, качил се на автомобил с водач, за който е знаел, че е употребил алкохол, поемайки риска от настъпване на ПТП с последиците от това и поставяйки се по собствена воля в опасност от увреждане. Горният извод е намерен за обоснован от показанията на свидетеля Е. Д., водач на катастрофиралия автомобил, според които пострадалият се е качил в автомобила на свидетеля, като знаел, че водачът е употребил алкохол – първо 4-5 бири в [населено място], където двамата пили заедно, преди да тръгнат за [населено място] на рожден ден, където ищецът видял, че свидетелят пие алкохол. Изтъкнато е, че тези показания се подкрепят от експертното заключение, съгласно което наличието на етилов алкохол в кръвта в концентрация 2,07 на хиляда съответства на средна степен на алкохолно опиване, която се характеризира със значителни нарушения в мисловната дейност, съобразителност, внимание, ориентиране в обкръжаващата среда, координация на движенията, реакциите са силно забавени и често неадекватни. Не е зачетена липсата на поставен предпазен колан като принос на пострадалия за настъпване на увредата, тъй като според експертите процесните травмите са получени в резултат в или с намиращите се пред пострадалия предни седалки, както и удар и притискане от деформирани части или елементи от автомобилното купе или вътрешно оборудване на автомобила, т. е. липсва установяване на причинно-следствена връзка между непоставения от ищеца предпазен колан и претърпеното от него увреждане. Не е установена и причинно-следствена връзка между вредите и предприетото от пострадалия лечение на травмата на левия крак чрез мануална репозиция на костните фрагменти и гипсова имобилизация, вместо чрез операция с метална остеосинтеза, тъй като медицинската експертиза не сочи настъпили усложнения или удължаване на възстановителния период в резултат на приложеното лечение, а и в амбулаторен лист от 27.07.2022 г. за извършен преглед от д-р Т. е посочено, че “може да се мисли за метална остеосинтеза след зарастване на раните…”, т. е. оперативното лечение е било възможно, но не и задължително.

С оглед вида на съпричиняване, изразяващо се в предприето пътуване с автомобил със знанието за употребено от водача значително количество алкохол, въззивната инстанция е определила принос от страна на ищеца в по-ниска степен от този на виновния за произшествието водач, а именно - 1/4, при което е намалила обезщетението на 30 000 лева.

По спорния въпрос за началната дата, от която се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение, апелативният съд е преценил, че на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, при липса на данни за уведомяване на застрахователя от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ, ответникът следва да покрие спрямо увредения ищец отговорността на деликвента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя - 15.09.2022 г., а след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетението, дължи законната лихва за собствената си забава. В този аспект за неоснователно е намерено възражението на “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД за забава на ищеца поради непредставени допълнителни документи към заведеното уведомление за щета и непосочването на банкова сметка. По отношение на непредставените документи според уведомителното писмо на застрахователя от 07.12.2022 г. въззивният съд е приел, че касателно изисканите заключителен прокурорски акт, който е изготвен и внесен в съда на 09.03.2023 г., автотехническата експертиза по досъдебното производство, представена на 10.01.2023 г. в РУ-С., и съдебния акт от 20.06.2023 г. за одобряване на споразумение, за ищеца е била налице обективна пречка за осигуряването им, което изключва отговорност за забава, а и същите не са от категорията, при липсата на които застрахователят може да откаже произнасяне по претенцията. Подчертал е, че съгласно чл. 496, ал. 3 КЗ застрахователят не може да откаже да се произнесе, когато за удостоверяване на пътно транспортно произшествие е бил представен констативен протокол за ПТП, какъвто в случая очевидно е бил приложен към претенцията на Д., след като не е изискан. Съобразил е, че на основание чл. 380, ал. 3 КЗ непосочването на банкова сметка може да освободи застрахователя от отговорност за забава само, ако е било взето решение за присъждане на застрахователно обезщетение и същото поради непосочена сметка не е било изплатено, какъвто не е настоящият случай.

По тези съображения е отменил решението на първоинстанционния съд, като необосновано по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в отхвърлителната част за сумата над присъдените 20 000 лева до размера от 30 000 лева (т. е. присъдил е допълнително 10 000 лева), ведно със законната лихва, считано от 15.09.2022 г., както и в частта за отхвърляне на акцесорната претенция за законна лихва върху присъдената от първата инстанция сума от 20 000 лева за периода от 15.09.2022 г. до 15.12.2022 г., като е присъдил същата. Потвърдил е решението на окръжния съд в останалата обжалвана част.

Касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба, очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, от чийто мотиви пряко е установимо приложение на закона в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), несъобразяване с императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или грубо нарушение на правилата на логиката. Наличието на такива основания не се твърди и не се аргументира от страната, а същите не могат да бъдат установени служебно от касационната инстанция с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6, ал. 2 ГПК. При това положение не се обосновава релевираната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора, поради което същият покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитирани от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т. о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В разглеждания случай апелативният съд, съобразно константната практика на ВКС и правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди на ищците по чл. 52 ЗЗД и заявеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения, описани по-горе, за да стигне до заключението за размера на обезвредата за неимуществени вреди, за наличието или липсата на принос на пострадалия за настъпване на увредата с оглед релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване. Доводите за неправилност на тази преценка не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК, а едва при евентуално допускане на касационно обжалване. С оглед на горното по първото питане не се обосновава сочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Поставеният от касатора втори въпрос касае преценката на съда с оглед критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД са дадени задължителни разяснения в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвити в константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 50033/25.07.2023 г. по т. д. № 299/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 47/01.06.2022 г. по т. д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т. д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 90/28.03.2025 г. по т. д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т. о.). Приема се, че понятието “справедливост” по смисъла на горецитираната разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на травмата, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането, намерило отражение и в установените лимити на отговорност на застрахователя.

В случая въззивната инстанция при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взела предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. При анализа на релевантните критерии са отчетени установените от СМЕ и от свидетелските показания обстоятелства – търпените от пострадалия болки и страдания от причинените при ПТП травматични увреждания, степента на риск за живота, периода на възстановяване, възрастта на увреденото лице, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП. При така възприетото, апелативният съд е споделил извода на първата инстанция за размер на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД от 40 000 лева. С оглед на горното по втория въпрос не е налице въведеният от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Наличието на формирана практика на касационната инстанция относно удовлетворяващите общата селективна предпоставка първи и втори въпрос, която не се обосновава от страната да се нуждае от осъвременяване, изключва приложението на поддържания от нея допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.

Поставените от касатора четвърти, пети и шести въпрос не са коректно зададени. Формулировката им съдържа предположение за компенсация “без ясен критерий и без достатъчно доказателства”, “обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната”, “квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв”. Тези питания предпоставят извършване на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и на правилността на конкретните правни изводи на въззивния съд, което излиза извън предметния обхват на дейността на касационната инстанция в производството по селектиране на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо, така формулираните три въпроса нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. не е налице общият критерий за допускане на касационно обжалване. Липсата му изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от страната допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Третият въпрос, поставен от касатора, касае преценката на релевантните факти и обстоятелства по делото с оглед определяне степента на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Същият е обусловил решаващата воля на въззивната инстанция и покрива общата селективна предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. В трайната практика на касационната инстанция, намерила израз в цитираните от страната решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове - решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че при направено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането. В постоянната практика на касацията се приема, че за определяне степента (квотата) на принос се извършва съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Не са изложени от страната аргументи за нуждата от осъвременяване на така формираната практика на касационната инстанция, поради което не може да намери приложение визираната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация.

Следва да бъде проверено съответствието с така формираната практика на ВКС на даденото от въззивната инстанция разрешение по въпроса “за необходимостта при приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от преценка на релевантните факти и обстоятелства по делото за определяне степента (квотата) на принос на пострадалото лице за настъпването на вредоносния резултат”, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което обосновава наличие на поддържания от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в тази част.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Б. в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решението на първата инстанция е уважен предявеният от ищеца осъдителен иск против застрахователя за обезвреда на претърпените неимуществени вреди в резултата на ПТП за горницата над 8 000 лева до присъдените от 30 000 лева.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 221/18.11.2024 г. по в. гр. д. № 277/2024 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 84/13.03.2024 г., поправено с решение № 144/10.05.2024 г., постановени по гр. д. № 101/2023 г. на Окръжен съд – Сливен, е осъден ответникът “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на ищеца М. В. Д. сумата над 8 000 лева до 30 000 лева – частичен иск, обезщетение за неимуществени вреди от получени телесни увреждания в резултат на пътно транспортно произшествие на 24.07.2022 г., ведно със законната лихва от 15.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

УКАЗВА на касатора “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 440 лева и в същия срок да представи по делото доказателства за това. При неизпълнение в срок на дадените указания касационното производство ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение до касатора с препис от определението.

След изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание, или при неизпълнение на дадените указания – на състава за прекратяване на делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.