1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3373

гр. София, 06.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание от двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 1635/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Р. З. П., чрез адв. К. О., против въззивно решение № 1394 от 21.11.2022 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1125/2022 г., с което е потвърдено решение № 266664 от 23.11.2021 г., постановено по гр. д. № 13716/2017 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл. 28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане: Саморъчно завещание от 29.03.2017 г. на Е. И. П., обявено на 10.05.2017 г. и вписано в Служба по вписванията на 30.05.2017 г.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

От ответника по касация Г. К. З., чрез адв. В., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд .

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Р. З. П. и Д. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл. 28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане, който иск е отхвърлен.

Решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от Д. П. и по отношение на него то е влязло в сила.

Въззивният съд е приел, че постъпилата от Р. З. П. въззивна жалба е неоснователна и е потвърдил първоинстанционното решение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че не е спорно, че Р. З. П. и Д. П. са наследници по закон на Е. И. П., починал на 03.05.2017 г. в [населено място], както и че със саморъчно завещание от 29.03.2017 г., Е. П. се е разпоредил за след смъртта си, използвайки израза: Завещавам моето движимо и недвижимо имущество след моята кончина, да бъде наследено от Г. К. З..

Съдът е приел, че при тълкуване съдържанието на завещанието в съвкупност с приетия по делото доказателствен материал, се налага извод, че извършеното от Е. П. завещание не е универсално, независимо от използвания израз моето движимо и недвижимо имущество. Изложени са мотиви, че завещателят е бил гражданин на С. американски щати, където е прекарал по - голямата част от живота си и където е била съсредоточена икономическата му дейност. Съдът е посочил, че са налице данни, че след преместването си на територията на Р. Б. П. е трансферирал имуществени активи от САЩ, а в последствие, посредством трансферираните активи, е придобивал имущество в [населено място] и е откривал банкови влогове. Съдът е приел, че има косвени данни, че на територията на САЩ вероятно са останали имуществени активи, които следва да се включат в наследствената маса. Завещателят е изготвил завещанието прецизно и в пълно съответствие с разпоредбите на българското право, но при това - не е използвал израза цялото движимо и недвижимо имущество, макар този израз да е често срещан и ако е бил използван, то би дал безусловна категоричност на универсалния характер на завещателното разпореждане. Изложени са мотиви, че с оглед на факта, че лицето, в полза на което е направено имущественото разпореждане е български гражданин, с място на основна социална и икономическа активност на територията на България, може обосновано и логично да се предположи, че волята на завещателя е била да раздели условно имуществото си, в зависимост от това, в коя държава се позиционира обекта на имуществените права. В такава насока, може да се предположи, че чрез процесното завещание, съставено в [населено място] завещателят е желаел да се разпореди само с имуществото си, което се намира в С. и на територията на България – мястото, където е съставено и оставено за съхранение завещанието, за да бъде оповестено след смъртта му. Според съда това се потвърждава и от факта, че приживе, завещателят очевидно е знаел, че има наследници, които живеят в САЩ и където може да се очаква, че той също притежава имуществени активи, към които другите негови наследници, по закон може да се очаква да имат претенции.

Предвид приетото, че завещанието не е универсално и с оглед разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г., че приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството, спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, въззивният съд е направил извод, че в настоящия случай, материална предпоставка по чл. 30, ал. 2 от ЗН би следвало да е приложима, но тя не е налице. Без да са приели наследството по опис, ищците не са надлежно материално легитимирани да упражнят правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН спрямо ответника и предявените искове са неоснователни.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения от касатора процесуалноправен въпрос : „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да посочи и да обсъди кои конкретни доказателства той възприема като косвени доказателства и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“. Така формулираният правен въпрос е от значение за конкретното дело, като въззивния съд е процедирал в противоречие с трайната практика на ВКС, включително и с посочената от касатора, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая въззивният съд не е посочил кои конкретно доказателства е взел предвид, за да формира извода си относно характера на завещанието.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1394 от 21.11.2022 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1125/2022 г.

ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 50 лв.

УКАЗВА на същия, че в случай на невнасяне на таксата в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС - прекратено.

След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика - за прекратяване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: