О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4203

гр. София, 20.12.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1767 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Д. А. срещу решение № 1232/27.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12733/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 20154428/09.07.2021 г. по гр. дело № 37013/2020 г. на Софийския районен съд (СРС) и са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „ОТП факторинг България“ ЕАД искове по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че касаторът-ищец не дължи на ответното дружество следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от 01.11.2006 г. и допълнителни споразумения към него от 21.04.2010 г. и от 26.08.2011 г., ведно със законната лихва от 16.03.2017 г. до окончателното изплащане; 4 085.22 лв. – законна лихва за периода 06.04.2012 г. - 15.03.2017 г.; 491.39 лв. – лихва и 549.20 лв. – съдебни разноски, за които е бил издаден изпълнителен лист от 21.04.2012 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 17321/2012 г. на СРС, и които са предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20178480400437 по описа на частен съдебен изпълнител ЧСИ с рег. № 848.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на решението – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) откога тече срокът за възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и може ли връчването на поканата за доброволно изпълнение, в която е посочена заповедта за изпълнение, страните и задължението, или подаването на молба за издаване на препис от заповедта за изпълнение, да се приравни на връчване на самата заповед за изпълнение; 2) какъв е процесуалният ред за защита на длъжника когато заповедта за незабавно изпълнение не е връчена повече от 5 години (съответно повече от 7 години) от издаване на заповедния съдебен акт и образуване на изпълнителното дело – чрез възражение по чл. 414 от ГПК, което води до приложение на фикцията, че искът по чл. 422 от ГПК ще се счита заведен от момента на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение в съда, или чрез отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК – като се обсъжда и изтеклият срок на невръчване на заповедта за незабавно изпълнение, или по чл. 424 от ГПК – като се третира срокът като новооткрито обстоятелство, или по чл. 439 от ГПК – като изтеклият срок се обхваща от възможните фактически твърдения, тъй като е настъпил след фактическото издаване на заповедта за незабавно изпълнение (което е идентично с приключило съдебно дирене по смисъла на чл. 439, ал. 2 от ГПК), от който момент кредиторът има възможност да действа принудително спрямо длъжника; 3) как и по какъв ред следва да се третира фактът на изтеклия срок от издаване на заповедта за изпълнение и образуване на изпълнителното дело до момента на нейното връчване на длъжника, и какво е правното положение ако този срок надхвърля дори общия петгодишен давностен срок – счита ли се, че вземането по заповедта за незабавно изпълнение се е погасило по давност; и 4) изтеклият срок между издаването на заповедта за незабавно изпълнение и нейното фактическо връчване на длъжника обхваща ли се от процесуална преклузия, и как следва да действа съдът ако ищецът наведе твърдение за изтекла погасителна давност, която включва този срок. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 356/22.06.2015 г. по ч. търг. д. № 274/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС. По отношение на останалите три въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Предвид касационните си оплаквания по чл. 281, т. 2 от ГПК жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като поддържа, че и двете съдебни инстанции не се произнесли по предявен от него главен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, преди да се произнесат по евентуалния му иск по чл. 439 от ГПК. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка жалбоподателят поддържа, че в нарушение на чл. 414, ал. 1 и ал. 2 и чл. 418, ал. 5 от ГПК и в противоречие с посоченото и по-горе определение на ВКС, въззивният съд приел, че на ищеца била връчена заповедта за незабавно изпълнение, като приравнил на връчване, извършването на справка по изпълнителното дело и снабдяването с копия от него, без по делото да имало доказан редовен акт на връчване от ЧСИ. Поддържа се и че СГС игнорирал изтеклия 7-годишен срок от издаването на заповедта до възприетата дата на връчването `и. Като очевидно неправилен се сочи и извод на въззивния съд, че специалният ред за възражение по чл. 414 от ГПК бил по-благоприятен и изключвал възможността длъжникът да се защити по общия исков ред с отрицателен установителен иск. В тази връзка касаторът излага подробни съображения, позовавайки се и на практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, съгласно която практика на СЕС, не следва да има ограничение, произтичащо от аргумент за „пресъдено нещо“, за служебното приложение от съда на материалноправните норми, бранещи потребителя и недопускащи той да бъде обвързан от събиране на вземания, произтичащи от неравноправни клаузи.

Ответникът „ОТП факторинг България“ ЕАД, в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – че жалбата е неоснователна.

При извършена служебна проверка в ТРРЮЛНЦ съдът констатира, че на 25.05.2023 г. – след подаването на отговора на касационната жалба, по партидата на ответника „ОТП Ф. Б. ЕАД е вписано преобразуване на дружеството чрез вливането му в „Банка ДСК“ АД и същото е заличено. С оглед това и на основание чл. 227 от ГПК, при настъпилото по силата на закона процесуално правоприемство, на мястото на заличения от търговския регистър ответник „ОТП Ф. Б. ЕАД, в производството по делото следва да бъде конституиран неговият правоприемник „Банка ДСК“ АД.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

С исковата си молба касаторът е навел твърдения и доводи, че не дължи процесните суми както поради нищожност на договора за банков кредит и двете допълнителни споразумения към него, като противоречащи на императивни изисквания на ЗПК (отм.), ЗЗД и ЗЗП, включително – поради наличие на неравноправни клаузи в тях, така и поради изтекла в негова полза погасителна давност. С петитума на исковата молба са заявени искания, съдът да признае за установено, че ищецът не дължи процесните суми на ответника, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, евентуално – на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, като в титулната част на исковата молба също е отразено, че се предявяват главен и евентуален иск с така посочените основания. В случая обаче не е налице такова съединяване на искове – при условията на евентуалност, тъй като разпоредбите на чл. 124, ал. 1 и чл. 439, ал. 1 от ГПК не са материалноправни и не могат да съставляват правно основание (квалификация) на иск, а са процесуалноправни норми, регламентиращи съдопроизводствен ред, съответно – общия исков ред (чл. 124, ал. 1 от ГПК) и особеното исково производство за защита длъжника в изпълнителното производство – чл. 439 от ГПК, като в ал. 2 на последната разпоредба е установено особено процесуално ограничение (преклузия), което е в отклонение от общото исково производство, именно предвид спецификата на особеното производство. В случая, позовавайки се на това процесуално ограничение (преклузия) по чл. 439, ал. 2 от ГПК в решенията си, и двете съдебни инстанции по делото са обсъдили и са се произнесли само по довода за изтекла давност, но не и по доводите за нищожност, наведени с исковата молба. Това обаче не може да обуслови извод за недопустимост (а единствено за неправилност поради допуснато процесуално нарушение по чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК) на съдебното решение, тъй като само обратната хипотеза – разглеждането на иск на длъжника, предявен при неспазване на процесуалното ограничение (преклузия) по чл. 439, ал. 2 от ГПК, може да обуслови извод за вероятна недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск, но настоящият случай не е такъв, респ. – не е налице хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Не са налице и наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че срокът за възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК е започнал да тече от датата, на която касаторът-ищец е получил от ЧСИ препис от заповедта за изпълнение, а не от връчването на поканата за доброволно изпълнение или от подаването на молбата за издаването на преписа от заповедта и от други документи по изпълнителното дело, поради което първият правен въпрос в изложението не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение. Приетото от въззивния съд не е и в противоречие с посоченото от жалбоподателя определение № 356/22.06.2015 г. по ч. търг. д. № 274/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС. Останалите три въпроса, освен че са в значителна степен неясно формулирани, не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – доводите на касатора в тази насока са несъстоятелни. По така изложените съображения, по отношение и на четирите правни въпроса в изложението не са налице нито общата, нито допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Касационното обжалване обаче следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – с оглед преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение с посочените от касатора решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 на СЕС, във връзка със задължението на съда по чл. 7, ал. 3 от ГПК – служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, както и да осигури възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

Жалбоподателят-ищец е освободен от внасянето на държавна такса по делото, по реда и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, с определение № 20260006/24.11.2020 г. на първоинстанционния съд.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

КОНСТИТУИРА на мястото на заличения от ТРРЮЛНЦ ответник „ОТП Ф. Б. ЕАД с ЕИК[ЕИК], неговият процесуален правоприемник „Банка ДСК“ АД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица].

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1232/27.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12733/2021 г. на Софийския градски съд.

Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

Препис от определението да се връчи на жалбоподателя А. Д. А. и на новоконституирания ответник „Банка ДСК“ АД.

Да се извърши корекция в списъка на страните с посочване на новоконституирания ответник.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: