ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 365

гр. София, 23.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Тотка Калчева

Членове: Вероника Николова

Мадлена Желева

като разгледа докладваното от В. Н. Ч. касационно търговско дело № 20238003900772 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.396, ал.2 вр. чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на "Б" ЕООД, гр.София, срещу определение № 191/23.01.2023г. по в. ч.гр. д. № 149/2023г. на Софийски апелативен съд, 11-ти търговски състав, с което е отменено определение №1203/19.12.2022г. по ч. гр. д.№1092/2022г. на Благоевградски окръжен съд, 9- ти състав, и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещ иск на „Бакарди 83“ ЕООД срещу "Б" ЕООД за връщане на сумата от 37 112 лв., предоставена по силата на развален неформален договор за продажба на необорудван модул за хипербарна камера по паспорт зав. № 108/2018г., чрез налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху банковата сметка на ответника с IBAN BG39RZBB91551009816609, BIC RZBBBGSF, разкрита в „Кей Би Си Банк“ АД, както и по сметките в „О. Б. Б. АД, „Б. П. Б. АД, „Булбанк“ АД, „П. И. Банка“ АД, „И. А. Банк“ АД, „А. Б. АД, „Ю. Б. АД, „Банка ДСК“ АД, „СЖ Е. Б. АД, „Ц. К. Банка“ АД, „И. Б. АД, „Р. Б. АД, ТБ „А. Б. АД, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, „Сибанк“ ЕАД, „К. А. Б. ЕАД, „П. К. Б. България“ ЕАД, „К. Т. Банка“ АД, „Т. Б. Д“ АД, „Българо-американска кредитна банка“ АД, „Общинска банка“ АД, „Т. Б. АД, „Българска банка за развитие“ АД, „Т. Б. АД, „БНП Париба СА-клон София“, „ИНГ Банк Н.В.-клон София“, „С. Е. АД-клон България, „Те-Д. З. Б. клон София, „Ишбанк“ АГ, клон София, до размера на сумата от 27 112 лв., като при недостиг на суми по първата сметка се пристъпи към последователно налагане на запор върху следващите до достигане на размера на сумата, при условие, че бъде внесена гаранция в размер на 3700 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, незаконосъобразно и явно несправедливо. Твърди, че не са налице предпоставките за допускане на обезпечение и по – конкретно липсва обезпечителна нужда, доколкото купувачът държи в свое владение модула на хипербарната камера, чиято стойност е не по – ниска от продажната цена. Твърди още, че исканата обезпечителна мярка не е адекватна на субективното материално право, което ще се защитава, тъй като неоправдано засяга правната сфера на продавача. Поддържа, че бъдещият иск е недопустим, като излага съображения за липсата на елементи от фактическия състав на едностранното разваляне на договора. Твърди, че искът е и вероятно неоснователен, тъй като са налице достатъчно доказателства за годността на продукта, за идентичността на доставената стока с поръчаната, както и за липсата на недостатъци по модула за хипербарна камера.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ Следва ли обезпечителната мярка да е адекватна на материалното право, което ще се защитава с иска, и допустимо ли е същата да засяга неоправдано правната сфера на ответника?; 2/ Допустим ли е иск за връщане на платеното по едностранно развален договор, по който продавачът не е върнал вещта на купувача?; 3/Ще бъде ли изпълнена целта на обезпечителното производство при недопустим бъдещ иск?; 4/ Допустимо ли е обезпечение на бъдещ иск по нередовна молба, в която не са изложени в пълнота обстоятелствата, на които се основава искът, както и следва ли в молбата по чл.390 от ГПК да бъдат изложени всички обстоятелства, на които се основава претенцията? По първи, трети и четвърти въпроси поддържа наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на определение № 165/03.04.2017г. по ч. т.д. №479/2017г. на ВКС, I т. о. и определение № 61/26.01.2009г. по ч. т.д. №15/2009г. на ВКС, II т. о.; по трети въпрос – на определение №514/10.11.2008г. по ч. гр. д. № 1854/2008г. на ВКС, I г. о., а по четвърти въпрос – на определение № .826/02.12.2013г. по ч. т.д. №3887/2013г. на ВКС, II т. о. По втори въпрос твърди наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба „Бакарди 83“ ЕООД, гр.Банско, оспорва същата. Поддържа, че обжалваното определение е постановено в съответствие със съдебната практика на ВКС, цитирана от жалбоподателя. Излага съображения и за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.396, ал.1 от ГПК.

За да отмени първоинстанционното определение и да допусне обезпечение на бъдещия иск на „Бакарди 83“ ЕООД срещу "Б" ЕООД, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за допустимост на бъдещия иск. Не е споделил извода му за липса на доказателства за вероятната основателност на иска. В тази връзка е изложил съображения, че представените по делото фактури №1000000092/22.11.2022г., №1000000093/28.11.2022г., №1000000293/28.11.2022г. и №1000000090/22.11.2022г. установяват сключването на договор за продажба между „Бакарди 83“ ЕООД и "Б" ЕООД с предмет стоките, описани в процесните фактури, доставени от продавача на купувача, който е заплатил посочената във фактурите цена. Счел е, че представеното по делото предизвестие и доказателствата за неговото изпращане до продавача чрез ЧСИ и по имейл установяват отправянето на волеизявление от купувача до продавача за разваляне на договора, поради недостатъци на вещта. С оглед на това е приел, че преценени в съвкупност доказателствата обосновават извод за вероятна основателност на бъдещия иск. Изтъкнал е, че по искове за събиране на парични вземания обезпечителната нужда винаги се предполага, поради което поисканата обезпечителна мярка „запор“ върху банкови сметки на ответника се явява подходяща и адекватна на естеството на иска. При съобразяване на липсата на достатъчно доказателства за основателността на претенцията, въззивният съд е допуснал обезпечението при условията на внасяне на гаранция в размер на 3700 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Първият въпрос е основан на оплакването, че липсва обезпечителна нужда, както и че поисканата обезпечителна мярка е неподходяща. Същият е релевантен за спора, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно формираната практика на ВКС, обективирана в определение №229/22.03.2012г. по ч. гр. д. № 5/2012г. на ВКС, IV г. о., определение №516/30.07.2013г. по ч. гр. д. № 3999/2013г. на ВКС, IV г. о., определение №25/25.01.2016г. по ч. гр. д. № 198/2016г. на ВКС, I г. о. и други, при произнасяне по искане за обезпечение по реда на чл.389 и сл. от ГПК съдът следва да прецени дали искът е допустим и вероятно основателен, налице ли е обезпечителна нужда /ще може ли предявилото иска лице да реализира правата си по бъдещото съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение/, както и дали сочената обезпечителна мярка е подходяща. По отношение на обезпечителната мярка в определение № 516/30.07.2013г. по ч. гр. д. № 3999/2013г. на ВКС, IV г. о. и определение № 165/03.04.2017г. по ч. т.д. № 479/2017г. на ВКС, I т. о. е прието, че същата трябва да е адекватна на субективното материално право, което се защитава. Трябва да е такава ограничителна мярка, която законодателят е предоставил на гражданския съд, чието изпълнение може да бъде наложено по пътя на приложение на процесуалните правила в ГПК. Обезпечителната мярка не може да засегне правната сфера на ответника неоправдано.

Недопустимо е правните последици на обезпечителната мярка да съвпадат с правните последици на решението, което ще бъде постановено по съществото на спора. По въпроса относно необходимостта от установяване на обезпечителна нужда в производството по допускане на обезпечение на иск е налице задължителна практика, обективирана в определение №269/21.06.2016г. по ч. т.д. №6/2016г. на ВКС на РБ, І т. о. В него се приема, че обезпечителната нужда при искове за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване, при липса на данни, които да я опровергават. В този смисъл и трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение №231 от 29.03.2012г. по ч. т.д.№178/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., определение №514 от 15.07.2013г. по ч. т.д.№2728/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. В настоящия случай, въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с цитираната практика, като е изследвал наличието на предпоставките по чл.391, ал.1 от ГПК и е приел, че бъдещият иск е допустим, вероятно основателен предвид преценените в съвкупност представени писмени доказателства, обезпечителната нужда се предполага, доколкото се касае за иск за събиране на парични вземания, поисканата обезпечителна мярка - запор върху банкови сметки на ответника е подходяща и адекватна на обезпечителната нужда, като това е изискана и внесена гаранция в размер на 3700 лв. Правилността на изводите му не подлежи на проверка в стадия по селекция на частната касационна жалба. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивирането на съображения за тяхното възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба, съответно частната касационна жалба по същество.

Вторият въпрос не изпълнява изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК, а изразява несъгласието на частния жалбоподател с извода на въззивния съд за допустимост на заявения бъдещ иск. Отговорът на зададения въпрос е обусловен не от тълкуване на правна норма, а от проверка на фактическите твърдения в молбата за обезпечение на бъдещия иск, съответно би представлявал произнасяне по правилността на обжалвания акт, която се извършва едва след като същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на частната касационна жалба, но не и на етап нейната селекция.

Третия въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е изразил становище, че е допустимо налагането на обезпечение на недопустим бъдещ иск, а е изразил становище за допустимост на бъдещата претенция, с оглед въведените от молителя фактически твърдения и заявения петитум на бъдещия иск. С оглед на това въпросът не се явява обуславящ за изхода на производството. Четвъртият от поставените въпроси също не съответства на данните по делото, доколкото въззивният съд не е формирал констатация за нередовност на молбата за допускане на обезпечение или за липса на яснота на обстоятелствата, на които се основава искът.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

На ответника по частната касационна жалба не следва да бъдат присъждани разноски. Съгласно разясненията в т.5 от ТР №6 от 06.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спорът по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №191/23.01.2023г. по в. ч.гр. д. №149/2023г. на Софийски апелативен съд, 11-ти търговски състав.