О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2352
Гр. София, 15.05.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на пети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2134 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно Решение № 32 от 05.01.2023 г. по в. гр. д.№ 13078/2021 г. на Софийски градски съд е потвърдено Решение № 20146925 от 28.06.2021 г. по гр. д.№ 27556/2020 г. на Софийски районен съд, с което е възстановена запазената част на М. В. Х., накърнена с извършено саморъчно завещание от 01.11.1993 г., с което наследодателят му В. Ж. Х. е завещал на В. А. Х. апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата, и със саморъчно завещание от 07.02.1997 г., с което наследодателят му В. Ж. Х. е завещал на В. А. Х. апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата, като ответницата В. А. Х. е осъдена да заплати на М. В. Х. сумата 33 566,67 лева, ведно със законната лихва от влизане на настоящото решение в сила до окончателното погасяване, и с което са отхвърлени предявените от М. В. Х. срещу В. А. Х. искове с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото му на собственост върху 1/3 идеална част от апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] и от апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] и за предаване на владението.
Касационна жалба с вх.№ 20196 от 02.03.2023 г. е подадена от ответницата В. А. Х., чрез адвокат В. З. от САК. Поддържа, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно; моли да бъде обезсилено, евентуално – отменено, а делото – върнато на въззивния съд за ново произнасяне. Претендира разноски.
От ответника по касация М. В. Х. е постъпил отговор по реда на чл. 287 ГПК чрез адвокат Г. В. от САК. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на разноски съгласно чл. 38 ЗЗД за защитата пред ВКС.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 26.06.2020 г., вписана в Агенция по вписвания с вх. рег.№ 53410 от 24.09.2020 г., на М. В. Х. срещу В. А. Х., с която е поискал от съда на основание на чл. 30, ал. 1 ЗН да възстанови запазената му част от наследството на В. Ж. Х., починал на 27.11.2017 г., накърнена със саморъчно завещание от 01.11.1993 г., с което наследодателят му В. Ж. Х. е завещал на В. А. Х. апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата, и със саморъчно завещание от 07.02.1997 г., с което й завещал апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата, като В. А. Х. бъде осъдена на основание на чл. 108 ЗС да предаде на М. В. Х. собствените му по наследство от В. Ж. Х. 1/3 идеални части от двата апартамента. Навел е твърдения, че двата имота са придобити от В. Ж. Х. по време на брака му с майката на ищеца В. А. Х.; ищецът имал влошени отношения с майка си, не бил допускан до тези имоти; преди месец разбрал за двете завещания, с които баща му завещавал на майка му имотите; така била накърнена запазената му част.
Ответницата В. А. Х. е оспорила исковете с твърдения, че със съпруга си В. Х. осиновили ищеца, отглеждали го като свое дете, но той не проявявал нужното уважение и зачитане като към родители. Възнамерявали да предприемат действия по прекратяване на осиновяването му, но не го реализирали, надявайки се, че с времето ищецът ще улегне и ще стане по-човечен в отношенията, каквато промяна не настъпила. След смъртта на съпруга й ищецът я бил и с Решение по дело № 45515/2019 г. на СРС била издадена заповед за защита по ЗННД. Това му поведение станало причината да обяви двете саморъчни завещания на В. Х. през 2020 г. Необходимостта от средства за издръжката й я принудила да продаде апартамент № *. Признала е правото на ищеца да получи припадащата му се запазена част от наследството на В. Х. на стойност от 35 000 лв. Не допускала ищеца до ап.№ *, защото същото му било забранено и с Решението по дело № 45515/2019 г. Посочила е, че възстановяването на запазената част следва да се извърши с парично уравнение, евентуално намалението да се извърши с апартамент № *. В о. с.з. от 26.03.2021 г. е посочила, че вече е продала и апартамент № 15.
С Определение от 28.01.2021 г. СРС е посочил че исковете са предявени кумулативно предвид наведените факти и искания. В първото о. с.з. ищецът е заявил, че при изготвянето на проекта за доклад СРС правилно е разбрал волята му по отношение на предявените искове.
От фактическа страна е установено, че В. Ж. Х. е починал на 27.11.2017 г. и е оставил за наследници по закон съпругата си В. А. Х. (гражданският брак е сключен на 07.07.1956 г.) и сина си М. В. Х.. Със саморъчно завещание от 01.11.1993 г. В. Ж. Х. завещал на съпругата си В. А. Х. притежаваните от него движими вещи, спестовен влог, както и притежавания от него апартамент № * в [населено място], [жк], [жилищен адрес] (описан в текста). Със саморъчно завещание от 07.02.1997 г. В. Ж. Х. завещал на съпругата си притежаваните от него движими вещи, спестовен влог, както и притежавания от него апартамент № * в [населено място], [жк], [жилищен адрес] (описан). Двете завещания са вписани в Агенция по вписвания на 14.02.2020 г., след обявяването им съгласно протоколи от 14.02.2020 г., съставени от нотариус М. (рег.№ * на НК). Двата апартамента са закупени по време на брака на съпрузите – съответно с договор от 13.07.1987 г. (ап.№ * в ж. к. М. 3) и с нотариален акт № 11 от 02.09.1996 г. (ап.№ * в ж. к. М. 4).
С нотариален акт № 90 от 15.07.2020 г. В. Х. е продала на Б. С. Ш. процесния ап.№ *. С нотариален акт № 156 от 19.11.2020 г. В. Х. е продала на И. Г. М. ап.№ *, като си е запазила вещното право на ползване върху имота пожизнено.
С прието по делото пред СРС заключение по съдебно-техническата експертиза вещото лице, след оглед на имотите и запознаване с документи по делото, е посочило, че към 27.11.2017 г. пазарната стойност на ап.№ * е 122 200 лв., а на ап.№ * е 79 200 лв. Вещото лице е посочило, че е извършило оглед на ап.№ *, запознало се е със снимки на двата имота, отразяващи състоянието им към 2017 г., предоставени му от страните, като е посочило че с изключение на обичайното овехтяване, състоянието на ап.№ * към момента не се отличава от това през 2017 г. Посочило е, че за оценката е ползвало метода на пазарните аналози, защото пазара на имотите в ж. к. М. в [населено място] е добре развит и има достатъчно пазарни свидетелства за продажби в района. Вещото лице е описала подробно състоянието на ап.№ *, както и че е в панелен блок, посочило е 5 подобни имота по местоположение и площ, данни за които са послужили за определяне цената на ап.№ * към ноември 2017 г., като данни за три от тези имота са от реални сделки, а два от тях са по офертни цени; за офертите е приложена корекция поради отложения характер на сделката. За ап.№ * е посочено, че е в панелен блок, описанието му е по предоставени снимки и анкета на страните за състоянието му, оценката е изготвена въз основа на 7 пазарни свидетелства две от които са по реални сделки, а останалите – по офертни цени, но с приложена корекция поради отложения характер на сделката. Посочило е, че цените посочени в нотариалните актове, вписани в Агенция по вписванията обикновено сочат за продажна цена данъчната оценка на имотите или близка до тях цена, което не е реалната цена на сделката. В заключението посочените цени на реални сделки били такива, за които имала информация от колеги за сключени сделки. Всички посочени в заключението пазарни свидетелства са за панелни блокове.
С прието пред въззивния съд заключение на тройна съдебно-техническа експертиза, вещите лица, след запознаване с документи по делото и описанието на имотите, изготвено от вещото лице, изготвило заключението пред СРС, са посочили, че към 27.11.2017 г. пазарната стойност на процесния ап.№ * е 100 906 лв., а на процесния ап.№ * е 74 424 лв.; към момента на експертизата стойността на ап.№ 15 е 181 453 лв., а на ап.№ * е 109 294 лв. Посочили са, че са използвали сравнителния метод и са приложили таблици с по пет оферти за всеки имот. Не са извършили огледи, защото описанието на имотите било подробно в единичната експертиза, страните не твърдели, че има промяна в състоянието на имотите от посоченото в единичната експертиза. Вещите лица са посочили, че за оценката са използвали сравнителния метод, който в случая бил подходящ, както и че са ползвали по 5 подобни оферти за всеки имот.
Прието е извлечение от интернет-сайт за продажба на имоти, сочещ ръст на цените на имотите през 2019 г., 2020 г., както и че в този период новото строителство е 90% от сделките.
Въззивният съд е приел, че постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. Действително, първоначално ищецът е посочил, че исковете по чл. 108 ЗС са предявени като евентуални, но основанията, на които е твърдял, че е собственик на 1/3 идеални части от имотите, са обосновани с притежанията му по наследство от В. Х., които са били предмет на двете завещания, тоест имало е противоречие в твърденията и петитума. Констатирайки тези противоречия, районният съд е приел в проекта за доклад, че исковете са съединени кумулативно и в първото заседание пред СРС ищецът изрично е посочил, че съдът правилно е разбрал волята му при изготвяне на проект за доклад по делото, сочейки, че исковете за възстановяване на запазена част от наследството на Х. и тези по чл. 108 ЗС са кумулативно съединени. Така направените изявления на ищеца представляват уточнение на исковата молба, което е било необходимо. Пред въззивния съд ищецът е потвърдил, че исковете са предявени кумулативно, поради което е прието, че произнасяйки се и по исковете по чл. 30 ЗН и по исковете по чл. 108 ЗС районният съд е постановил допустимо съдебно решение.
По съществото на спора е прието, че страните по делото са наследници по закон на В. Ж. Х. (починал на 27.11.2017 г.), който към момента на откриване на наследството му е притежавал по 1/2 идеална част от всеки от процесните два апартамента, явяващи се съпружеска имуществена общност на В. и В. Х.. Съобразно чл. 29 ЗН запазената част от наследството на В. Ж. Х. е 2/3, а разполагаемата част е 1/3.
С двата завета е накърнена запазената част на ищеца от наследството на баща му. По делото не се твърди и не се установява към момента на откриване на наследството му В. Х. да е имал задължения; не се установява да е притежавал други имущества освен идеалните части от процесните ап.№ * и ап.№ *; не се установява да е извършил други дарения приживе или завещателни разпореждания. При формиране на наследствената маса са включени само по 1/2 идеална част от двата процесни апартамента. Стойността на тези части от имотите към момента на откриване на наследството е общо 87 665 лв., а към момента – в размер на 145 373,50 лв. Тези стойности са установени от приетото по делото заключение по тройната съдебно-техническата експертиза, което е кредитирано от въззивния съд като вярно и задълбочено, неопровергано от останалите събрани по делото доказателства, резултат от категоричните изводи на три вещи лица, обосновали същите с ползване на сравнителния метод и на по пет оферти за подобни на процесните имоти към двата момента. В случая имотите се намират в район с развит имотен пазар, поради което сравнителният метод е подходящ, какъвто е изричният извод на вещото лице по единичната експертиза, а и имплицитно съдържащия се такъв извод в заключението на тройната техническа експертиза, кредитиран от съда. Действително, вещите лица са посочили, че не са извършили оглед на имотите, но доколкото ответницата изрично е посочила, че няма промяна в имотите от момента на единичната съдебно-техническата експертиза, при заявено от вещите лица ползване на описание от единичната експертиза, то въззивният съд е приел, че не е било необходимо имотите да се оглеждат и от вещите лица по тройната експертиза; достатъчно е, че те са ползвали описанието на имотите по единичната експертиза.
Въззивният съд е приел, че относими за определянето на разполагаемата и запазената част са 1/2 от сумите, посочени от тройната експертиза като цена на имотите към ноември 2017 г. - аргумент от чл. 31 ЗН. Сумите за възмездяване на наследник със запазена част се определят към друг момент – този на конститутивното съдебно решение по чл. 30 ЗН, с което се постановява промяната, поради което и релевантно за определянето на сумите за възмездяване е моментът на намаляването на завещанието/дарението. В конкретния случай ответницата по исковете е посочила, че намалението следва да се направи в пари, евентуално – от ап.№ *, което съдържа в себе си изявление, че иска да задържи ап.№ *. Преди вписването на исковата молба ап.№ * е продаден на трето лице, а след вписването на исковата молба по чл. 30 ЗН е продаден и ап.№ *. Двете продажби са извършени повече от 1 година след откриване на наследството. Във въззивното производство не е въведено оплакване срещу извода на СРС, че намалението следва да се извърши в пари.
От заключението по тройната техническа експертиза е установено, че стойността на 1/2 идеална част от ап.№ * (50 453 лв. към откриване на наследството) надвишава стойността на разполагаемата част (29 221,67 лв. към откриване на наследството) с повече от 1/4. Същевременно стойността на тази част от апартамента не надвишава сбора от стойността на разполагаемата част от 1/3 и тази на запазената част на заветника В. Х. от 1/3, поради което е прието, че съобразно чл. 36, ал. 2 ЗН В. Х. може да задържи целия имот, каквото желание е заявила, като тя следва да възмезди ищеца М. Х. с пари според цената по време на намаляването, тоест към момента. В пари следва да се възстанови запазената част на М. Х. и от ап.№ *. Това е така, защото по делото е установено, че този имот е продаден от ответника В. Х. на 15.07.2020 г., преди вписване на исковата молба по чл. 30 ЗН. Съгласно разпоредбата на чл. 37 ЗН отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти, както и учредяванията на вещни права върху тях, извършени от заветниците или надарените, срещу които е постановено намалението, станали преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след като е била вписана исковата молба за намалението, могат да се отменят по иск на наследника, ако той не може да допълни своята запазена част от имуществото на заветника или надарения и ако приобретателят не допълни запазената част в пари. Ако не са налице тези условия, то наследникът със запазена част не може да претендира от третото лице, придобило собствеността върху завещаните имоти, нито за собственост на тези имоти, нито за връщането им в наследството, нито за изкупуването им. В този случай наследникът със запазена част има право само на облигационна претенция спрямо заветника/надарения, който се е разпоредил с наследствените имоти. Придобиването на имота от трето лице, независимо на какво основание, е пречка за възстановяване на запазената част в натура. В този случай възстановяването на запазената част се извършва чрез присъждане на паричния еквивалент на накърнението по цени към момента на намалението.
Отчуждаването на ап.№ * е станало след вписването на исковата молба по чл. 30 ЗН, но доказателства че е предявен иск по чл. 37 ЗН по делото не са ангажирани, а и по съображения изложени по-горе за приложимостта на чл. 36, ал. 2 ЗН е прието, че възстановяването на запазената част на ищеца от 1/2 идеална част от двата процесни имота може да бъде извършено само в пари.
При съобразяване стойността на накърнената запазена част, но и стойността на 1/2 идеална част от имотите към момента на намалението, който е постановяването на решението по чл. 30 ЗН (145 373,50 лв. съгласно заключението по тройната техническа експертиза), прието е, че възстановяването на запазената част на ищеца от наследството на баща му следва да се извърши, като ответницата по исковете бъде осъдена да заплати на ищеца сума, която не е по-малка от присъдената от СРС в размер на 33 566,67 лв.
С отговора на исковата молба ответницата по исковете е посочила, че признава правото на ищеца да получи 35 000 лв. за възстановяване на накърнената му запазена част от наследството на баща му. С въззивната жалба е поискала да се присъди по-малка сума от присъдената от СРС, но основание за това не е установено по делото. При това положение и при съобразяване забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, въззивният съд е приел, че ответницата не следва да бъде осъждана да заплаща по-голяма сума от определената от СРС. Дължи се и законната лихва от влизане в сила на решението до изплащането й.
По исковете по чл. 108 от ЗС:
С въззивната жалба не са въведени конкретни оплаквания срещу правилността на решението на СРС по исковете по чл. 108 ЗС. Прието е, че при обосноваване на изводите си по тези искове районният съд не е допуснал нарушение на императивна правна норма. С оглед на изхода на делото по иска по чл. 30 ЗН, при липса на въведени твърдения от ищеца, че е собственик на части от процесните имоти на основания, различни от възстановяване на запазената му част от наследството на В. Х. в натура, то решението на СРС в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС, е намерено за правилно.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, в която връзка е поставено и питането „Следва ли съдът да се произнася по искане, което не е заявено в петитума на исковата молба, след като не е направено необходимото изменение на иска в хода на процеса ?“.
Поставени са и следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. „При изложена в исковата молба недостатъчно ясна фактическа обстановка, и при неточно формулирано искане за правна защита, длъжен ли е съдът да прекрати производството по делото и да върне исковата молба, когато ищецът не е изпълнил дадените му указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, или съдът може да определи предмета на делото и без да са отстранени съществуващите неясноти в основанието и петитума на исковата молба ?“;
2. „Когато ищец не е изпълнил дадените му от първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовности на исковата му молба, и е налице обжалвано от ответника недопустимо първоинстанционно решение, длъжен ли е въззивният съд отново да даде указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, или въззивният съд е овластен само да обезсили като недопустимо така постановеното първоинстанционно решение и да прекрати производството по делото ?“;
3. „Има ли право съдът да дава на ищеца отново същите указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, включително и във въззивното производство, след като ищецът веднъж не е изпълнил указанията на съда за отстраняване на същите нередовности на исковата молба ?“;
4. „Когато в указания му срок за отстраняване на нередовностите на исковата молба ищецът направи изменение на иска си, длъжен ли е съдът да се произнесе с изрично свое определение по основателността на това изменение, или може да се произнесе по исканото изменение с доклада си по делото, с определението си, с което се приема доклада по делото ?“;
5. „За формирането на собствена обективна преценка за състоянието на оценяван от съдебно-техническа експертиза имот, длъжно ли е назначеното от съда вещо лице да извърши оглед на имота преди да изготви заключението си по поставената му задача ?“;
6. „При допусната съдебно-техническа експертиза за определяне на пазарната цена на жилищен имот, неизвършването от вещото лице на оглед на състоянието на този имот в момента на оценяването му, дава ли отражение на обективността и обосноваността на заключението на експертизата ?“.
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1985 г., Решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр. д.№ 476/2009 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр. д.№ 1470/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 39 от 21.04.2011 г. по търг. д.№ 297/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д.№ 882/2010 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д.№ 92/2009 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д.№ 1789/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 364 от 11.02.2013 г. по гр. д.№ 155/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., ППВС № 7/1965 г., Решение № 609 от 15.01.2009 г. по търг. д.№ 323/2008 г. на ВКС, І т. о., Решение № 93 от 06.07.2010 г. по търг. д.№ 808/2009 г. на ВКС, І т. о., Решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр. д.№ 2254/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг. д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 50159 от 08.03.2023 г. по търг. д.№ 1218/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д.№ 1163/2011 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 192 от 29.01.2018 г. по гр. д.№ 44/2017 г. на ВКС, І г. о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., Решение № 72 от 12.03.2014 г. по гр. д.№ 4673/2013 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 644 от 12.10.2010 г. по гр. д.№ 1269/2009 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 886 от 13.12.2010 г. по гр. д.№ 1553/2009 г. на ВКС, І г. о., Решение № 22 от 04.11.2021 г. по гр. д.№ 1743/2020 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 60150 от 29.11.2021 г. по гр. д.№ 958/2021 т. на ВКС, І г. о., Решение № 178 от 18.10.2016 г. по гр. д.№ 1624/2016 т. на ВКС, І г. о., Решение № 142 от 14.01.2021 г. по гр. д.№ 3067/2019 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр. д.№ 1921/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 50153 от 16.11.2022 г. по гр. д.№ 4418/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о.
Не са налице основания за допускане на обжалването.
Първата група въпроси от изложението (въпроси №№ 1-4, както и този, поставен в касационната жалба във връзка с довода по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК) са свързани с оплакването за недопустимост за въззивното решение, аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, по нередовна искова молба и извън предмета на делото, заявен с исковата молба. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост, като произнесено в отклонение от въведеното с исковата молба спорно право, е неоснователен.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС (ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК) недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване или ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. Предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
В настоящия случай въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал исковете съобразно въведените и своевременно уточнени в първоинстанционното производство от ищеца твърдения. Разрешил е правния спор в пределите, очертани с исковата молба, чиито нередовности са били отстранени след дадени указания, и не се е отклонил от диспозитивното начало, както неоснователно поддържа касаторката. Доколкото въззивният съд се е произнесъл по предявените искове, съобразил е и начина на тяхното съединяване, същият не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и не се е произнесъл по незаявено искане, като не е извлякъл правни последици от фактически обстоятелства, които не са посочени.
Въпроси №№ 5 и 6 от изложението на първо място представляват оплаквания за неправилност на въззивния акт поради нарушение на процесуалните правила и са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това по своя характер питанията са от фактическо, а не от правно естество, защото преценката дали заключение на съдебно-техническа експертиза се явява обосновано или не е предпоставена от обстоятелствата, установени по конкретното дело. В този смисъл на въпроси №№ 5 и 6 не е възможно да се даде общ принципен отговор, каквато е крайната цел на производството по селектиране на касационните жалби. По тази причина и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване, тъй като те не обективират общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Произнасяне по такива въпроси не се съдържа в тълкувателните мотиви на съдебната практика, посочена от касатора във връзка с проблема за обсъждането на експертните заключения (Решение № 50159 от 08.03.2023 г. по търг. д.№ 1218/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., Решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр. д.№ 1921/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 50153 от 16.11.2022 г. по гр. д.№ 4418/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о.), което елиминира възможност за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, наред с което отсъства каквато и да е аргументация, съответна на постановките по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По разноските: С оглед изход на спора и на основание чл. 81 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗЗД касаторката дължи да заплати на процесуалния представител на ответника по касация възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ, което, определено съобразно чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, възлиза на сумата 2 500 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 32 от 05.01.2023 г. по в. гр. д.№ 13078/2021 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. А. Х. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Г. С. В. от САК сумата 2 500 (две хиляди и петстотин) лева - възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД за предоставена безплатна правна помощ на М. В. Х. в производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: