Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Е. М. Членове: М. З. Б. Л. при секретар М. Н. и с участието на прокурора А. И. изслуша докладваното от съдията Б. Л. по административно дело № 8749/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба от Заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие /ДФЗ/, чрез процесуален пълномощник, срещу Решение № 4196 от 23.06.2023г. на Административен съд - София град, постановено по адм. д. № 8453/2021 г., с което е отменен издаден от него Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 01-6500/9278#12 от 05.07.2023 г.

В жалбата се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което жалбата срещу оспореният АУПДВ се отхвърли, ведно с присъждане на осъществените разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба - С. С. от гр. София, чрез процесуален представител, с писмен отговор и в о. с.з. оспорва основателността й и претендира присъждане на осъществените разноски.

Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Първо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, заявените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

За да достигне до извод за основателност на предявеното оспорване, първоинстанционният съд е съобразил следното:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност е АУПДВ № 01-6500/9278#12 от 05.07.2023 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с който на основание чл. 18, ал. 3, т. 1 и, ал. 4, б. в вр. с чл. 67, ал. 5 от Наредба № 11 от 6.04.2009 г. за условията и реда за прилагане на мярка 214 Агроекологични плащания от програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (наричана за краткост Наредба № 11/6.04.2009 г.) е установено публично държавно вземане на С. С. в размер на 7 894,68лв., представляващо 20 % от общата изплатена сума /39 473, 41 лв./, ведно с лихва от деня, следващ последния ден на 50-дневния срок за доброволно изпълнение.

От фактическа страна решаващият състав е приел за установено, че:

1. С влязъл в сила Акт за прекратяване на агроекологичен ангажимент по мярка 214 АЕП от ПДСР 2007-2013 г. с изх. № 01-6500/9278 от 10.09.2019г. ДФЗ - Разплащателна агенция е прекратил агроекологичния ангажимент на С. С..

2. По заявленията, подадени от земеделския стопанин по направление Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност са изплатени суми за кампании 2012г., 2013г., 2014г. и 2015г. в общ размер на 39 473,41 лв.

3. С уведомително писмо с изх. № 01-6500/9278 от 11.08.2020 г. заместник изпълнителния директор на ДФЗ е информирал на основание чл. 26, ал. 1 от АПК адресатът за откриване на производство по издаване на АУПДВ, като е изложил обстоятелствата, които го мотивират. Предоставил му е и възможност да изложи допълнителна информация и е уточнил паричната сума, които следва да се възстанови.

6. На 05.07.2021 г. заместник изпълнителният директор на ДФЗ е издал оспорения АУПДВ.

7. В хода на първоинстанционното производство е проведена СТЕ, заключението по която е кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено. Според експерта единствено спрямо ползваните от земеделския стопанин площи по договор за аренда е било налице основание за първоначалното им заявяване за подпомагане. Малката част от заявените по мярката площи в общ размер от 1,09 ха попада извън имотите, за които е бил сключен договора за аренда, но включването й в заявените за подпомагане площи и плод на техническа грешка при изчертаването им. Касае се за скали, дерета и горски територии, с оглед на което тази площ не е следвало да се включва при първоначалното очертаване.

При тази фактическа установеност първостепенният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила.

Относно материалноправната законосъобразност на обжалвания АУПДВ решаващият състав е съобразил прекратяването на агроекологичния ангажимент поради неспазване изискването на чл. 24, ал. 1 и, ал. 2 от Наредба № 11/06.04.2009 г., както и императивната разпоредба на чл. 18, ал. 4, задължаваща земеделския стопанин при прекратен многогодишен ангажимент да възстанови получената до момента финансова помощ заедно със законните лихви в зависимост от годината на първоначално одобрение по мярката до годината, в която е прекратен агроекологичният ангажимент - в случая по б. в до края на петата година - 20 %.

Съдът е изтъкнал, че възстановяване на полученото не е дължимо при наличие на форсмажорни или изключителни обстоятелства съгласно чл. 18, ал.6 от Наредба № 11/06.042009 г. , за които и в срока по чл. 18, ал.7 от същия подзаконов акт Степанов е уведомил ДФЗ. Той се е позовал на приетото изменение на ЗСПЗЗ,в сила от 05.08.2016г., ДВ, бр.61 от 2015г. , съгласно 15 от което ползвателите, сключили договори за аренда на пасища, мери и ливади от държавния или общинския поземлен фонд преди 24.02.2015г. са длъжни в срок до 01.02.2016т. за приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал.1 и 4. Съгласно последната посочена разпоредба, пасищата, мерите и ливадите се разпределят между правоимащите, които имат регистрирани животновъдни обекти в съответното землище, съобразно броя и вида на регистрираните пасищни селскостопански животни. Така настъпилата законодателна промяна, според решаващия състав е форсмажорно и/или изключително обстоятелство, което не зависи от волята на земеделския стопанин и по никакъв начин не е могло да бъде предотвратено от него, поради което и на основание чл. 18, ал.6 от Наредба № 11 не се изисква частично възстановяване на получената финансова помощ. Това е мотивирало и крайният извод, че установеното с оспорения АУПДВ публично вземане е недължимо, с оглед на което обжалваният акт следва да бъде отменен.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но е необходимо допълване на изложените мотиви.

Правомерен е изводът на първостепенния съд, че АУПДВ е издаден от компетентен орган и при спазване на административнопроизводствените правила. Съгласно чл. 20а, ал. 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) изпълнителният директор на фонда издава АУПДВ по реда на ДОПК, а според, ал. 6 може да делегира със заповед правомощията си по, ал. 5 на заместник изпълнителните директори и на директорите на областните дирекции. Според 5 от ПЗР на ЗИД ЗПЗП, обн. ДВ, бр. 51/2019 г., разпоредбите на 2, т. 4 и 5 относно чл. 20а, ал. 5 и 6 се прилагат и по отношение на решения за налагане на финансови корекции и АУПДВ, издадени до влизането в сила на този закон.

Неоснователни са аргументите на касатора, че решаващият състав не е осъществил цялостна преценка на събраните по делото доказателства и не е установил релевантните за спора факти и обстоятелства. Същите са били безспорни между страните, а спорът им е концентриран върху въпроса дали приетото изменение на Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ЗИД на ЗСПЗЗ) обн. ДВ, бр. 61/2015 г., свързано с прилагането на чл. 47, т. 4 от Регламент (ЕС) № 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17.12.2013г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета, представлява форсмажорно или извънредно обстоятелство по смисъла на чл. 2 от Регламент (ЕС) № 1306/22013.

В този аспект тълкувателно приложимо поради сходство на фактическия състав е Решението на СЕС от 18 февруари 2024 г. по дело С-656/22 г. Преюдициалното запитване по делото е отправено във връзка със спор между българско търговско дружество и изпълнителния директор на ДФЗ за законосъобразност на акт, с който на търговеца се разпорежда да възстанови субсидия, получена по програма за развитие на селските райони за 2007-2013 г., а неговият адресат възразява, че прекратяването на договорите за наем от съответните общини представлява форсмажорно и/или изключително обстоятелство по смисъла на чл. 15 от Наредба № 11/2008, което изключва възстановяване на получената субсидия.

В този аспект, с т.48 от решението от 18.02.2024г. по дело С-656/22 г. СЕС уточнява, че от съображение 37 и член 47, параграф 1 от Регламент № 1974/2006 следва, че списъкът, посочен в последната разпоредба, не е изчерпателен и че поради това понятието непреодолима сила или понятието извънредни обстоятелства по смисъла на посочената разпоредба може да обхваща хипотези, които не са включени в този списък. Така според конкретните обстоятелства поведението на публичните органи също може да представлява непреодолима сила или извънредно обстоятелство (вж. в този смисъл решение от 7 декември 1993 г., Huygen и др., C‑12/92, EU:C:1993:914, т. 31). Макар посоченият списък да съдържа само обективни факти, в съответствие със съдебната практика (точка 47 от решението на СЕС от 18 март 2024 г. по дело С-656/22 г.), заинтересованото лице, което се позовава на наличието на непреодолима сила или извънредни обстоятелства, трябва също да може да докаже, че се е предпазило от последиците от необичайното събитие, като е взело подходящи мерки, без да прави прекомерни жертви (вж. в този смисъл решение от 19 юни 2019 г., RF/Комисия, C‑660/17 P, EU:C:2019:509, т. 37 и цитираната съдебна практика).

СЕС разяснява още, че лишаване от собственост по смисъла на член 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък Хартата) е принудителното, цялостно и окончателно отнемане на право на ползване, тъй като това право представлява компонент на правото на собственост, доколкото предоставя на носителя си два основни атрибута на последното право, а именно правото да си служи със съответната вещ и правото да получава доходите от нея (вж. в този смисъл решение от 21 май 2019 г., Комисия/Унгария (Права на ползване върху земеделски земи), C‑235/17, EU:C:2019:432, т. 81 и 82). Така, когато национална правна уредба заради своето съдържание или поради прилагането ѝ от национален орган принудително, цялостно и окончателно отнема правата съответните земи да се използват и доходите от тях да се получават от земеделски стопанин, сключил договор за наем, за да разполага с тези земи през изисквания многогодишен период, така че да отговаря на условията за финансиране от ЕЗФРСР, следва да се приеме, че тази правна уредба съдържа лишаване от право на собственост по смисъла на член 17, параграф 1 от Хартата и поради това представлява отчуждаване на стопанството по смисъла на член 47, параграф 1, буква в) от Регламент № 1974/2006. Параграф 15 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на ЗСПЗЗ изисква прекратяване на договорите за наем или аренда само при условие, че те не са приведени в съответствие с новите изисквания, предвидени в член 37и от ЗСПЗЗ, в определения за това срок. Следователно, без да се засягат проверките, които трябва да направи запитващата юрисдикция, прекратяването на договор за наем или аренда въз основа на такава правна уредба не води до принудителното, цялостно и окончателно отнемане на правата, които наемателят черпи от такъв договор. Съгласно практиката на Съда обаче, за да се установи наличието на лишаване от собственост по смисъла на член 17, параграф 1 от Хартата, следва да се провери не само дали е налице формално отчуждаване, но и дали спорното положение е равнозначно на фактическо отчуждаване (вж. в този смисъл решение от 5 май 2022 г., BPC Lux 2 и др., C‑83/20, EU:C:2022:346, т. 44). В заключение Съдът намира, че на първия въпрос следва да се отговори, че член 47, параграф 1 от Регламент № 1974/2006 трябва да се тълкува в смисъл, че прекратяването от общинска администрация на договор за наем или аренда на земеделска земя, сключен за срок от пет години с бенефициера на земеделска помощ, отпусната по програми за развитие на селските райони на държава членка, за чието финансиране е допринесъл ЕЗФРСР, което прекратяване е извършено вследствие на изменение на националното законодателство, въвеждащо нови изисквания, обуславящи запазването на такъв договор, може да представлява

непреодолима сила или извънредно обстоятелство по смисъла на член 47, параграф 1, когато прекратяването представлява външно, необичайно и непредвидимо за този бенефициер събитие, и той е взел всички мерки, които е било възможно да вземе, без да се налага да прави прекомерна жертва, за да приведе съответния договор за наем в съответствие с въведените нови изисквания,

отчуждаване на стопанството по смисъла на посочения член 47, параграф 1, буква в), когато прекратяването представлява лишаваща от собственост мярка, която лишава посочения бенефициер от правата да използва наетите земеделски земи и да получава доходите от тях.

В случая С. С. е регистриран земеделски стопанин, който притежава Уникален регистрационен номер (УНР)[номер] в Интегрираната система за администриране и контрол (ИСАК) и е одобрен за участие по мярка 214 Агроекологични плащания от ПРСР 2007-2013 г., с направление Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност (ВПС-1/2) през кампания 2012 г. Безспорно е още, че неподаването на заявление за плащане за кампания 2016г. се дължи на прекратени наемни отношения със Софийска област за имоти с обща площ от 533.790 дка от държавния поземлен фонд. Договорът за аренда е прекратен на 02.02.02016г., тъй като ползвателят не е отговарял на условията, възникнали с 15, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на ЗСПЗЗ. Същият предвижда, че ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4. Съгласно 15, ал. 3 от същата разпоредба, договорите за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд, които не са приведени в съответствие в срока по, ал. 1 или 2, се прекратяват от кмета на общината, съответно от директора на областната дирекция Земеделие.

При тази фактическа установеност определяща за разрешаването на основния спорен въпрос по делото е преценката дали срокът, предвиден за съобразяване с новите изисквания, въведени с изменението на член 37и от ЗСПЗЗ, е бил достатъчно дълъг, а също така дали, за да изпълни тези нови изисквания, земеделският стопанин е имал реална възможност да придобие животновъден обект и да регистрира изисквания брой животни. Релевантно е още дали, за да спази ангажиментите си, земеделският стопанин е имал възможност да използва земи, различни от предоставените му от разглежданите в главното производство от държавния поземлен фонд, и дали му е било възможно да се снабди със земи, отговарящи на условията по мярката от частни физически и юридически лица (арг. от т. 48 от решението на СЕС от 18 март 2024 г. по дело С-656/ 2022 г.)

На първо място срокът до 01.02.2016г., предвиден с 15, ал. 1 ПЗР към ЗИД ЗСПЗЗ, сам по себе си следва да се определи като достатъчно дълъг за предприемане на действия съобразно новите нормативни изисквания, но и да се съобрази, че за Степанов не е била налице реална възможност да стори това. По делото липсват данни, че освен с възстановяване и поддържане на затревени площи земеделецът се е занимавал и с животновъдство, за да се приеме, че е било възможно той да предприеме изискуемата се мярка, без да се налага да прави прекомерна жертва, за да приведе договора за аренда в съответствие с новите нормативни изисквания.

На второ място, не са налице каквито и да е данни, че земеделският стопанин е имал възможност да използва земи, различни от предоставените му от разглежданите в главното производство от държавния поземлен фонд или че е можел да се снабди със земи, отговарящи на условията по мярката от частни физически и юридически лица.

Горното налага извод, че изменението на националното законодателство, въвеждащо нови изисквания в член 37и от ЗСПЗЗ, чието спазване е условие за продължаване на действието на договор за наем, както и прекратяването му от наемодателя представляват от гледна точка на С. С. външни, необичайни и непредвидими събития, спрямо които вземането на всички възможни мерки за привеждане в съответствие би наложило прекомерна жертва от негова страна. Именно поради това, прекратяването на договора за наем на земеделската земя с бенефициера вследствие на изменение на националното законодателство, въвеждащо нови изисквания, обуславящи действието на такъв договор, следва да се квалифицира като непреодолима сила или извънредно обстоятелство по смисъла на член 47, 1, б. в от Регламент (ЕО) № 1974/2006 на Комисията от 15 декември 2006 година за определянето на подробни правила за прилагане на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР), изменен с Регламент (ЕО) № 434/2007 на Комисията от 20 април 2007 г. и отменен с Регламент № 1305/2013, но приложим по силата на неговия член 88 по отношение на операции, изпълнявани по програми, одобрени от Европейската комисия съгласно този регламент преди 1 януари 2014 г. Констатацията, че е налице непреодолима сила или извънредно обстоятелство изключва да се изисква частично или пълно възстановяване на получената от бенефициера помощ. За настъпването на това обстоятелство, което не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет ангажиментът, земеделският стопанин е съобщил на компетентния орган, който съгласно изложените в акта за прекратяване на агроекологичния ангажимент изрично е посочил, че е налице обективна невъзможност на земеделския стопанин да спази поетия ангажимент поради коментираната нормативна промяна. Вместо да съобрази това, както и приложимите общностни норми, наред с разпоредбата на чл.18, ал.6 от Наредба № 11 от 06.04.2019г. във вр. с 1, т.4, б. в от нейните ДР и да не изисква частично възстановяване на получените суми, административният орган е издал оспорения АУПДВ в нарушение на материалния закон. Отменяйки същия, АССГ е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата от 1100 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 4196 от 23.06.2023 г. по адм. д. № 8454/2021 г. по описа на Административен съд - София град.

ОСЪЖДА Държавен фонд Земеделие да заплати на С. С. от гр. София сумата от 1100лв. , представляваща разноски за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА

секретар:

Членове:

/п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА

/п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА