ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1460

[населено място], 04.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И. П.

Членове: Д. Д.

М. Б.

като разгледа докладваното от Д. Д. К. търговско дело № 20238002900918 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. А.-П. срещу въззивно решение № 260096/13.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 4059/2021 г. на Софийски градски съд, с коeто e потвърдено решение № 20267231/03.12.2020 г. по гр. д. № 9801/2020 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от касаторката срещу „УниК. Б. АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на банката да заплати сума в размер на 7 169, 43 лв., ведно със законната лихва от 21.02.2020 г., представляваща разликата между заплатената от ищцата без основание възнаградителна лихва и действително дължимата лихва за периода 01.03.2015 г. – 01.07.2018 г. по договор за ипотечен кредит от 10.10.2007 г.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът неправилно е приел, че базовият лихвен процент, уговорен в договора за кредит между страните, е с минимален размер, а не представлява променлива величина, която се определя всеки месец от стойността на SOFIBOR. Въззивният състав не е разгледал в детайли процесния договор и не е изследвал общите условия, които са били приложими към момента на сключването му. Приложил е отменен закон към процесните отношения, а именно ЗЗППТ /отм. 2006 г./, както и неотносима за случая съдебна практика. Той не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба оплаквания, нито е съобразил посочената във въззивната жалба относима практика. От касатора се заявява, че разпоредбата на чл. 11.1.3. от договора е обявена за нищожна с влязло в сила решение, което обвързва страните.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните :

1. „Задължен ли е въззивният съд чрез тълкуване на отделните договорни уговорки по критериите на чл. 20 ЗЗД да приложи правилата от тези критерии при изследването и установяването на действителната воля на страните по договор, залегнала в нормите на този договор в съвкупност и 1 взаимовръзката им?“

2. „Има ли основно правомощие въззивният съд да извършва оценка и да се произнася по правилността и обосноваността на изводите на първата инстанция, или е задължен при пререшаване на спора по същество да изгради собствени мотиви, за достигане на които е длъжен да изложи и обсъди в мотивите на съдебния си акт не мотивите на първоинстанционния, а ясно разбираемо и конкретно, но не формално и компилирайки изводи от мотиви на други съдебни решения - да даде отговор на всички значими за съществото на спора твърдения, доводи, аргументи и възражения, обективирани във въззивната жалба, в предприетите процесуални действия и изявления, включително по предоставената съдебна практика по идентичен казус?“

3. „Какъв е характерът на уговорения в т.4.1. от договорите на „УниК. Б. АД годишен лихвен процент – дали е фиксиран минимален или е променящ се, доколкото съдържа една променлива компонетна – базов лихвен процент и една константна - надбавка в конкретен размер?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил поставените въпроси в отклонение от практика на ВКС. Отделно от това се твърди, че въззивното решение е очевидна неправилно. При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено като ответната банка бъде осъдена да заплати на ищцата касатор търсената сума в пълен размер, ведно със законната лихва. От ответника по касационната жалба „УниК. Б. АД не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Предмет на исковото производство е предявен от А. Г. А.-П. срещу „УниК. Б. АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер 7 169, 43 лв. - платена без основание договорна възнаградителна лихва за периода 01.03.2015 г. – 01.07.2018 г., тъй като за банката не е възникнало право едностранно да увеличава размера на тази лихва, а от друга страна, банката не е намалила този размер с оглед движението на пазарния индекс SOFIBOR, който е един от нейните формиращи компоненти.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от А. Г. А.-П. срещу „УниК. Б. АД иск е отхвърлен, Софийски градски съд е споделил мотивите на Софийски районен съд и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Приел е за установени следните факти: на 10.10.2007 г. между страните е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата парична сума при първоначално уговорен годишен лихвен процент 7, 5%, представляващ сбор от базов лихвен процент и надбавка в размер на 2, 4%; крайният срок за погасяване на кредита е 20.10.2027 г.; съгласно уговорката, закрепена в т.11.1.3 от ОУ, при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира и не се променя, освен когато пазарните цени водят до необходимост от увеличаването, като кредитополучателят дава съгласието си кредиторът едностранно да променя размера на годишния лихвен процент по посочения начин при нарастване на базисния лихвен процент с повече 2 от един пункт, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните; сумата по кредита е била преведена от банката по сметка на ищцата; клаузата от общите условия, приложима към процесния договор и предвиждаща възможност за едностранно увеличение на базовия лихвен процент от страна на банката и автоматичното изменение на лихвата по кредита без да е необходимо съгласие на кредитополучателя за тази промяна, е била приета за нищожна; ч р е з съдебно-счетоводната експертиза е било установено, че през процесния период 01.03.2015 г. – 01.07.2018 г. по отношение на кредита е бил прилаган първоначално уговореният годишен лихвен процент в размер на 7, 5%.

Въззивният съд е приел, че размерът на възнаградителната лихва е ясно обективиран в договора /7, 5%/ и той не е претърпял изменение през исковия период. Преценявайки този факт, както и възмездния характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, съставът на Софийски градски съд е счел за правилен извода на първата инстанция, че годишният лихвен процент в размер на 7, 5% е минимално приложимият по договора за кредит. За неоснователни е приел оплакванията във въззивната жалба, че първостепенният съд се е произнесъл в противоречие с възприетото в мотивите на решение по дело С-618/2010 СЕС, решението по дело С-269/19 СЕС и решение № 77/22.04.2014 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, като е подменил/допълнил волята на страните, тъй като съдът е тълкувал волята на страните като е търсил действително вложения в клаузите на договора смисъл. Счел е, че не е налице хипотеза, в която договорът да не може да се изпълнява след премахването на неравноправната клауза, предвиждаща увеличение на уговорената възнаградителна лихва. Не са налице посочените от касаторката основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност. При запознаване с мотивите на обжалваното въззивно решение не се констатира същото да е очевидна неправилно. Цитираната разпоредба на чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ /отм./ е във връзка с допълнително посочен в мотивите аргумент. Всъщност съдът е отнесъл фактите по казуса към действащите норми от ЗЗП. Първият въпрос не носи характеристиката правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е встрани от решаващите изводи, обективирани в мотивите на въззивното решение.

Съдът е съобразил, че клаузите за едностранна промяна в посока повишаване размера на възнаградителната лихва са останали неприложени в отношенията между страните. От друга страна, решаващият състав не се е отклонил от практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 133/21 г. по гр. д. № 3595/19 г. на ІІІ г. о., решение 128/19 г. по гр. д. № 887/19 г. на ІІ г. о., решение № 64/20 г. по гр. д. 350/19 г. на ІІ г. о., решение № 122/19 г. по гр. д. № 3238/18 г. на ІV г. о. и др., която еднозначно приема, че тълкуването е дейност по установяване точния смисъл на постигнатите между страните уговорки в един договор, като меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени 3 уговорки, както и тези, които, макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя. Съставът на въззивния съд е извършил преценка, че волята на страните е била ясно изразена при определяне на първоначално уговорения размер на договорната лихва, която не се е променила през исковия период - 01.03.2015 г. – 01.07.2018 г. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая съставът на Софийски градски съд, макар да е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, е извършил самостоятелна преценка на заявените от страните доводи и събрани по делото доказателства относно отношенията, възникнали по повод договора за кредит, с което не се е отклонил от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна и казуална практика на ВКС. Отделно, този въпрос не кореспондира с оплакванията в касационната жалба, тъй като касаторът не е изложил съображения кой конкретно негов довод или представено доказателство въззивният съд не е анализирал и, ако беше го сторил, би достигнал до различни от обективираните в решението изводи. Въззивният състав изцяло е възприел изслушаното и неоспорено от страните в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза относно липсата на повишение в размер на договорната лихва. Въпрос три е некоректно зададен и, също както и първи въпрос, не притежава качеството правен. Не е ясно кои договори са предпоставили формулировката му. Отделно, той не изисква отговор на общоважим материалноправен или процесуалноправен проблем. Дори хипотетично да бъде даден негов отговор, то той не е от значение за разрешаване на спора, доколкото първоначално уговореният по договора за кредит лихвен процент е останал непроменен във времето, така че е без значение дали е уговорен като минимален или променящ се по воля на банката в посока увеличение. Не на последно място следва да се отбележи, че касаторът твърди нищожност на клаузата, обективирана в т. 11.1.3. от общите условия към договора за кредит, и формирана сила на пресъдено нещо по този въпрос, но в същото време не заявява какво е отражението на този факт върху отношенията между страните по договора и какво е отражението му върху действието на договора.

Поставените от касатора въпроси не удовлетворяват селективните критерии за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК /общ/ и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /допълнителен/.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260096/13.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 4059/2021 г. на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: