7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60545

гр. София, 05.11.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 2184 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. П., представлявана от адв. П. В., срещу решение № 453 от 15.07.2020г. по в. гр. д. № 416/2020г. на Плевенски окръжен съд, Първи граждански състав, с което след пълна отмяна на решение № 23 от 05.01.2020г. по гр. д. № 385/2019 на РС – Червен бряг, е отхвърлен предявеният от касаторката против ЗК „Лев инс” АД иск по чл.432 КЗ за сумата 20 700 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди за липсваща издръжка и финансова помощ поради смъртта на дъщеря Д. П. за периода м. декември 2016г. – м. май 2028г.

Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивният съд е променил правилата на доказването и правната квалификация на иска, като е приел, че се нуждаят от доказване факти, които не са в предмета на предявения иск по КЗ и не подлежат на доказване, и не е променил доклада по делото в този смисъл. Счита, че въззивният съд е разгледал иск за издръжка по СК, вместо предявения пряк иск по КЗ. Навежда оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в произнасяне по неотносими факти и по възражения на ответника, които не са били направени в преклузивния срок, елиминиране на годни доказателства, неоспорени от ответника, и неправилно разпределение на доказателствената тежест. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Какви са подлежащите на доказване факти при пряк иск на пострадал срещу застраховател по „Гражданска отговорност на автомобилистите”, т. е. по чл.432, ал.1 КЗ вр. чл.45 ЗЗД при претенция за обезщетение за имуществени вреди? Твърди, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 145 от 29.12.2010г. по т. д. № 1182/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., ППВС № 4/1068г., ППВС № 4/1961г., решение № 189 от 09.07.2012г. по гр. д. № 107/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., т.3 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 113 от 31.07.2015г. по т. д. № 929/2014г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Как съдът следва да цени дадени писмени доказателства, които не са оспорени от страните и представляват официален удостоверителен документ? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 178 от 13.05.2011г. по гр. д. № 984/2010г. на ВКС, ГК, III г. о.

3. Може ли въззивният съд да постанови решение въз основа на факти, твърдения или възражения, които не са правени от страните в процеса? Намира, че въпросът е решен в противоречие с т.11 на ТР № 1 от 17.07.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т.10 на ТР № 1 от 04.01.2000г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 23.12.2015г. по т. д. № 1/2014г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 67 от 15.05.2014г. по т. д. № 1873/2013г. на ВКС.

4. Подлежат ли на доказване при иск по чл.432, ал.1 КЗ вр. чл.45 ЗЗД срещу застраховател онези факти и обстоятелства, които трябва да докаже ищецът при искове за издръжка по Семейния кодекс, кои от тях, каква е тяхната относителна тежест? Твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът ЗК „Л. И. АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на причинна връзка между получените от наследодателката на ищцата травматични увреждания при ПТП на 30.09.2016г. и последвалата на 21.11.2016г. смърт. Изложил е съображения, че въпросът за това налице ли е съпричиняване на ПТП и на вредите от него и от водача на комбайна, участвал в произшествието, е без значение за правилното решаване на настоящия правен спор, с оглед разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД, предвиждаща солидарна отговорност при множество делинквенти. Намерил е за доказано, че вина за причиняването на процесното ПТП и последвалите от него вреди има и водачът на лекия автомобил „Шкода Ф.” с рег. [рег. номер на МПС] , който е бил застрахован при ответното дружество.

Въззивният съд е посочил, че претенцията е обоснована с твърдения, че „ищцата търпи и ще продължава да търпи до смъртта си имуществени вреди, изразяващи се в липсата на издръжка, заместващ доход и неизпълнение на дължимата синовна финансова грижа за месечна издръжка за периода до смъртта “, като се претендират по 150лв. месечно или глобален размер на имуществената претенция за периода от м. декември 2016 г. до май 2028г. - 20 700лв. Изложил е съображения, че действително, съгласно чл. 140, ал.1, т.1 от СК ищцата има право да търси издръжка от своята дъщеря Д. П., но за разлика от издръжката на ненавършили пълнолетие деца от техните родители, дължимата от дъщерята на майката издръжка не е безусловна, а тя се дължи, ако лицето, от което се търси издръжката, има възможност да я дава. В тази връзка е съобразил чл. 140, ал.2 от СК и чл. 142 , ал.1 от СК, които обуславят даването на такава издръжка и нейния размер от възможностите на лицето, от което тя се търси, да я дава. Поради това е намерил, че следва да се извърши преценка дали приживе Д. П. е имала възможност и дали е давала някаква регулярна месечна издръжка на майка си, от която майката да се е оказала лишена поради смъртта на дъщеря си. Достигнал е до извод, че по делото не са събрани доказателства нито че Д. П. е могла да дава, нито че е давала месечна издръжка на майка си. Обсъдил е събраните по делото доказателства - заповед № 74/ 14.09.2015г., заверени копия от страници от трудовата книжка на Д. П. - и е приел, че при липса на представен трудов договор, от който да се установи за какъв период е сключен, се явява недоказано, че към м. октомври 2016г. /месеца предхождащ смъртта на Д. П./ тя е реализирала трудово възнаграждение в какъвто и да било размер, а още повече в такъв размер, който да позволява да отделя средства за издръжка на майка си. Заключил е, че дори и да се приеме за доказано, че тя е продължила да получава месечно трудово възнаграждение в размер на 445 лв., каквото е посочено в трудовата книжка за м. април 2016г., то този размер на трудовото възнаграждение е много близък до минималната за периода работна заплата /която за периода от 01.01.2016г. – 31.12.2016г. е била 420 лв. съгласно ПМС № 375/ 28.12.2015г./. Посочил е, че при такъв размер на работната заплата няма основание да се приеме, че на Д. П. са оставали свободни парични средства след посрещане на нуждите за издръжка, да отделя някаква сума, която да дава за издръжка на своята майка. Посочил е, че показанията на свидетеля Н. П. /брат на Д. П./ не установяват предоставянето на издръжка от Д. П. на майка и то - в претендирания в исковата молба размер от по 150лв. месечно, тъй като свидетелят не сочи никаква конкретна сума, която да е била получавана ежемесечно от ищцата от нейната дъщеря и да е била предназначена за покриване нуждите от издръжка. Добавил е, че общото твърдение на този свидетел, че Д. П. е „поемала всичко” и че е „издържала семейството” не може да обоснове извода, че тя е давала издръжка конкретно на майка си ежемесечно в определен размер. Изтъкнал е, че плащането на някои разходи за общото домакинство, в което са живели заедно ищцата, дъщеря Д. П. и свидетеля Н. П., не означава, че е била давана лична издръжка на ищцата в размер поне на 150 лв.

Въззивният съд е намерил, че отделно от изложеното, по делото не са ангажирани от ищцата никакви доказателства за това какви средства са необходими за посрещане на нуждите от месечна издръжка, поради което е невъзможно и да се направи съпоставка между тях и действително получаваните от нея месечни доходи и в какъв размер е евентуално формираният недостиг на средства за покриване на целия размер, необходим за месечната издръжка. Посочил е, че тези обстоятелства са относими не само към размера на претенцията, но и към нейната основателност, която следва да бъде установена от ищцата. Съобразил е, че според свидетеля Н. П. понастоящем майка му живее сама в [населено място] и той не помага финансово, като тя получава само наследствената си пенсия, с която преживява.

По отношение на претенцията за времето след приключване на съдебното дирене по делото въззивният съд е приел, че се касае за претенция за бъдещи имуществени вреди, чието настъпване е бъдещо и несигурно събитие, а не за такива, които вече са настъпили в патримониума на ищцата. Посочил е още, че претендирането на глобален размер от 20 700лв. на обезщетението за имуществени вреди, без да се разграничава от ищцата периода до предявяването на иска /за който е резонно да се посочи общ размер на претенцията/ и периода след неговото предявяване /за който би следвало да се търси присъждане на ежемесечно плащане на определена сума за издръжка до настъпване на определени причини за прекратяването или за изменението на това плащане/ и уважаването на иска в такъв глобален размер и за в бъдеще, би довело до неоснователно обогатяване на ищцата, тъй като се претендира и присъжда една глобална сума, в която са включени и евентуално дължими бъдещи месечни плащания, чийто падеж не е настъпил както към постановяване на съдебното решение на първоинстанционния съд, а така също и към постановяване на въззивното съдебно решение .

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставеният първи материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, е твърде общ, поради което не осъществява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът му зависи от конкретните факти по делото, в това число от твърденията на ищеца за претърпените имуществените вреди, обезщетение за които се претендира. От друга страна, не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. С решение № 145 от 29.12.2010г. по т. д. № 1182/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. е дадено разрешение на въпроса за задължението на въззивния съд служебно да допусне съдебна експертиза за установяване възможността на наследодателя на ищците да реализира доходи и да им осигури издръжка, докато по настоящото дело са събрани доказателства за доходите на наследодателката на ищцата, които са съобразени от въззивния съд. ППВС № 4/1968г. дава разрешение на въпроса за правото на увредени близки на починалия на обезщетение за имуществени вреди от неговата смърт, изразени в невъзможност да получават повече издръжка от него, ако тези вреди не се компенсират от пенсията, на която имат право, като при определяне на издръжката следва да се изхожда от нормалните разходи за такава издръжка, без да се вземат предвид разходите, които надхвърлят обичайните. Според ППВС № 4/1961г. неработоспособните възходащи имат право на обезщетение за имуществени вреди при смърт, когато действително са били издържани от пострадалия и с неговата смърт за загубили възможността да получават тази издръжка. Въззивният съд не се произнесъл в противоречие с тази практика, като е формирал крайния си извод, след като е извършил преценка дали действително е доказано понасянето на твърдяната вреда и в тази връзка, дали е доказано приживе пострадалата да е издържала ищцата и дали при получавания доход е било възможно предоставянето на издръжка в претендирания размер. Решение № 189 от 09.07.2012г. по гр. д. № 107/2012г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 113 от 31.07.2015г. по т. д. № 929/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. са неотносими, тъй като са постановени по спорове с различен предмет и по процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.269 ГПК. Неоснователно е и твърдението за произнасяне в противоречие с т.3 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като така формираната практика не касае поставения материалноправен въпрос, а се отнася за правомощията на въззивната инстанция.

Вторият процесуалноправен въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и поради това не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът е поставен във връзка с мотивите на въззивния съд за доказателствената тежест на представените по делото заверени копия от страници от трудовата книжка на Д. П., но тези съображения не са единствено обуславящи крайния му извод, тъй като въззивният съд е приел, че дори и да се приеме за доказан доход на наследодателката на ищцата в размер на 445 лева, както е посочено в трудовата книжка, този доход не е достатъчен за предоставяне на издръжка в претендирания месечен размер от 150 лева.

Третият процесуалноправен въпрос не съответства на фактите по делото, тъй като е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е основал решението си на твърдения и възражения, които не са правени от страните в процеса. Ответникът е оспорил иска по основание и размер и във въззивната си жалба е навел оплакване, че не е доказано приживе пострадалата да е предоставяла издръжка на ищцата и да е имала доходи, достатъчни за предоставянето на такава, по които оплаквания се е произнесъл въззивния съд. Формулираният правен въпрос е обоснован с твърдения за противоречие с практиката на ВКС по отношение на правомощията на въззивната инстанция и задължението служебно да събира доказателства и да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест. От една страна, тези доводи представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. От друга страна, в случая липсват направени във въззивното производство оплаквания и доводи във връзка с доклада на първоинстанционния съд и решаващият извод на въззивния съд за недоказаност на предявения иск е основан на преценката на събраните по делото доказателства за реално настъпване на твърдените от ищцата вреди, а не е обусловен единствено от съображения за липса на ангажирани доказателства за релевантни обстоятелства – размера на необходимите средства за издръжка на ищцата, поради което се явяват неоснователни доводите за допуснато противоречие с практиката на ВКС. Наведени са и доводи за направена от въззивния съд промяна на правната квалификация на предявения иск, налагаща необходимост от ново разпределение на доказателствената тежест, които не съответстват на мотивите на въззивното решение. По същество тези доводи представляват оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон, което е извън предмета на преценка в настоящото производство и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Четвъртият материалноправен въпрос се отнася до подлежащите на доказване факти по предявен пряк иск срещу застраховател за обезщетяване на имуществени вреди от смъртта на близък, изразяващи се в лишаване от издръжка. По този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС по предявения пряк иск ищецът дължи да докаже настъпването на твърдените вреди, като според ППВС № 4/1961г. неработоспособните възходящи имат право на обезщетение за имуществени вреди при смърт, когато действително са били издържани от пострадалия и с неговата смърт за загубили възможността да получават тази издръжка, и след като установят, че действително са претърпели такава вреда. При наличие на формирана постоянна практика по поставения въпрос, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, доводът за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователен.

Доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК е само формално наведен, без да са изложени твърдения за обосноваването му, поради което е неоснователен.

По тези съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 453 от 15.07.2020г. по в. гр. д. № 416/2020г. на Плевенски окръжен съд, Първи граждански състав.

ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], етаж 4, офис 20 да заплати на ЗК „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК] сумата 100 лева /сто лева/ - разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: