П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 805/23.02.2024 г.

гр. София, 21.02.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Е. Т. АНЕЛИЯ ЦАНОВА

разгледа докладваното от съдия А. Ц. гр. д. № 2609/2023 г. съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Столична община касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд решение № 975/27.02.2023 г. по в. гр. д. № 6212/2021 г., с което е потвърдено решение № 20044134/16.02.2021 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 64725/2019 г. в частта, с която на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, Столична община е осъдена да заплати на Р. А. Б. и Й. А. С. – починал в хода на въззивното производство и на мястото му по реда на чл. 227 ГПК конституирани наследниците му по закон С. Д. Б. и Д. Й. Б., сумата от 33 827.98 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствения им недвижим имот ПИ 1308 от кв. 42 по плана на [населено място], с площ от 442 кв. м., за периода от 08.11.2014 г. до 31.10.2019 г., от които 16 913.99 лв. следва да бъдат заплатени на Р. А. Б., 8 456.99 лв. на С. Д. Б. и 8 456.99 лв. на Д. Й. Б., ведно със законната лихва от 08.11.2019 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност.

С писмения си отговор ответниците по касацията – С. Д. Б. и Д. Й. Б., излагат становище за недопустимост на касационното обжалване поради липсата на формулировка на материалноправни или процесуалноправни въпроси в съответствие с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да обосновават твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, както и за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът по касация – Р. А. Б., не е взел становище по жалбата.

ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, СГС, ГО, ІV-Д въззивен състав е приел, че между страните по делото няма спор, а и от представените доказателства се установява, че през исковия период ищците са носители при квоти по Ѕ ид. ч. на правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № 68134.1505.1308 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-1827/03.04.2012 г. на изп. директор на АГКК, с адрес [населено място], район Искър, с площ от 442 кв. м. От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, както и от трасировъчни скици от 2007 г., скица на поземлен имот № 91668/28.12.2012 г., издадена от СГКК – [населено място], неоспорени от страните, е прието за установено, че за имота не бил отреден самостоятелен УПИ и към процесния период същият представлявал част от УПИ VII, отреден за обществено жилищно строителство и магазини, разположена в междублоковото пространство. Прието е, че този извод на съда се потвърждава и от заключението на изслушаната по делото СТЕ. При извършените проучвания и оглед на място вещото лице установило, че имотът попадал в междублоковото пространство на жилищни блокове, като в същото пространство било изпълнено озеленяване, а конкретно процесният имот попадал върху части от озеленените площи, върху две асфалтови алеи, както и върху част от асфалтовата детска площадка. Въззивният съд е намерил за установено от доказателствата по делото, вкл. представените по делото и неоспорени скици, че жилищните блокове били изградени преди исковия период, като в заповедта на главния архитект от 29.03.2010 г. било констатирано наличието на вече изградени благоустройствени мероприятия, предвид на което съдът е приел, че имотът на ищците през целия исков период фактически бил ползван за озеленяване, т. е. за задоволяване на обществени потребности от общинско значение. Поради това е счел, че фактическото използване на имота от общината, без наличие на правно основание за това, е довело до обедняване на ищците – собственици на имота, тъй като те не реализирали полза от принадлежащото им право на собственост, а в същото време общината се обогатила, като си спестила разходи. В тази връзка възраженията на ответника, че по делото не се установявал общият факт, довел до обогатяването му за сметка на обедняването на ищците, са приети за напълно неоснователни. При съобразяване на постановките на ТР-82-74-ОСГК ВС, въззивният съд е намерил, че всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца (държателя) за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение именно по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Констатирано е, че неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период и именно така установения от неоспореното заключение на СТЕ размер е присъден на ищците от първоинстанционния съд. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че не дължал обезщетение на ищците, тъй като не бил изтекъл визираният от нормата на чл. 208, ал. 1 ЗУТ петнадесетгодишен срок от влизане в сила на плана за започване на отчуждителни процедури по Закона за общинската собственост (ЗОС), когато недвижимият имот съгласно ПУП е предвиден за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 ЗУТ. Въззивният състав е посочил, че предвидената в чл. 208, ал. 1 ЗУТ процедура урежда съвсем различни права и не предвижда ред за обезщетяване на собствениците на поземлени имоти за времето, през което са били неправомерно лишени от упражняване на правото си на собственост. Ето защо е счел, че не е налице основание да се откаже защитата посредством субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Съгласно дадените с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК задължителни разяснения, този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като даде ясна и точна негова формулировка от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не може служебно /освен в хипотезите на нищожност или недопустимост на обжалваното решение/ сам да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В случая в изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В него се сочи общо наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, като е въведено твърдение, че обжалваният акт е решен в противоречие с посочена практиката на ВКС, без да е поставен нито един конкретен правен въпрос. Непосочването на правния въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 975/27.02.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 6212/2021 г.

С оглед изхода на спора, Столична община следва да бъде осъдена да заплати на С. Д. Б. и Д. Й. Б. направените в касационното производство разноски в размер на 2 500 лв. - заплатено адв. в.ие. Съдът счита, че уговореното адв. в.ие не се явява прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора и при съобразяване с постъпилия по делото отговор на касационната жалба.

Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 975/27.02.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 6212/2021 г.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на С. Д. Б., ЕГН: [ЕГН], и Д. Й. Б., ЕГН: [ЕГН], направените в касационното производство разноски в размер на 2 500 лв. /две хиляди и петстотин лева/ - заплатено адв. в.ие.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.