О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1761

София, 10.04.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 2695 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. В., чрез адв. В. К., против въззивно решение № 260299 от 15.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5678/2021 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено частично решение от 29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 58548/2017 г. по описа на Софийски районен съд и е постановено друго, с което на основание чл. 240 във вр. с чл. 79 ЗЗД И. В. В. е осъден да заплати на „Алфа СД“ ООД, с предишно наименование „А. Л. Г. ООД, сумата от 9000 лв. – главница по договор за заем от 17.02.2017 г., ведно със законната лихва за забава от датата подаване на исковата молба в съда – 16.05.2017 г. до окончателното плащане. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски.

Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна „Алфа СД“ ООД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. Х. Б., изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

С обжалваното въззивно решение е отменено частично решение от 29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 58548/2017 г. по описа на Софийски районен съд и е постановено друго, с което И. В. В. е осъден да заплати на „Алфа СД“ ООД сумата от 9000 лв. – главница по договор за заем от 17.02.2017 г., ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба. Въззивният съд е изложил, че с отговора на исковата молба назначения на ответника особен представител адвокат е оспорил подписа на ответника в полето „Заемател“ за автентичност в представения по делото писмен договор за заем. Пред СРС е приета СГрЕ, според която подписа (параф) не е положен от ответника. СРС е отхвърлил исковете поради липса на валидно възникнало облигационно отношение по договор за заем, като с оглед на неистинност на подписа е приел, че с оглед характера на договора, като реален такъв, не се доказва и предаването на заемната сума. В трайната съдебна практика се приема, че законът не установява никакви изисквания относно подписите на физическите лица и относно техническите средства, чрез които те се полагат върху писмени документи. Приема се, че подписът може да бъде положен, както чрез саморъчно изписване на писмени (буквени или други) знаци (най-често - изписване на едно или повече от имената или на част от име на автора, на т. нар. „параф“ и пр.). Във всички тези случаи е налице подписан документ, и ако той е частен, съдържащо се в него (материализирано в текста му) изявление, е направено от физическото лице, положило подписа и посочено като негов автор. В случая под документа има и двете най-разпространени форми на подпис (изписване на имена и параф). Поради това и е допусната допълнителна СГрЕ във въззивна инстанция, според която трите имена на ответника изписани в договора след текста „за заемателя“ са изписани от ответника. Решаващият състав е кредитирал заключението като компетентно и обективно, предвид и посоченото от вещото лице, че сравнителни образци са му предоставени лично от ответника (към експертизата същите са и приложени). В случая първоначално в договора не е имало подпис на ответника под формата на параф, но значение на подпис има и саморъчното изписване на трите имена на ответника под договора. Приел е, че с оглед на клаузата на чл. 2 от договора, която му придава характер на разписка за предаване на сумата е налице валиден договор за заем за сумата от 9000 лв. Не са събрани доказателства за връщане на сумата в срока уговорен в чл. 3 от договора, изтекъл на 17.04.2017 г. и следователно ответникът е изпаднал в забава по силата на правилото на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Искът за главница и акцесорната претенция за законна лихва за забава от деня на иска следва да бъдат уважени.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Представеното в изпълнение на указанията на администриращия касационната жалба съд изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не е с предвиденото в процесуалния закон съдържание. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение – нередовности при връчване на препис от исковата молба и назначаване на особен представител на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, както и допускането на повторна експертиза по признат за неистински документ, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС.

Както се посочи, в производството по чл. 288 ГПК касационният съд не се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение, а преценява дали формулираните въпроси отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и дали са налице претендираните специални предпоставки по т. 1 - 3. Дали са правилни конкретни разрешения на въззивната инстанция се преценява при произнасяне по същество на спора, едва в случай, че делото бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допуска касационна проверка на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260299 от 15.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5678/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: