О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
София, 14.02. 2024 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. С. ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2850 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 3225/13.03.2023г., подадена от [община], представлявана от кмета И. С., чрез процесуалния представител главен юрисконсулт В. С., срещу решение № 68/13.02.2023г. по в. гр. д. № 1017/2022г. на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 906766/02.09.2022г. по гр. д. № 1295/2020г. на Благоевградския районен съд, е уважен предявеният от Л. Д. А. срещу касатора иск за делба на поземлен имот с идентификатор № 04279.615.148, представляващ поземлен имот № 148, в кадастрален район № 615 по КК на Б., с ЕКАТТЕ: 04279, одобрена със Заповед № РД-18-32 от 10.05.2006г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, изм. със Заповед № КД-14-01-452 от 05.07.2007г. на Началника на СГКК - Б., с площ от 1 234 кв. метра, стар № 9158, квартал 175, при граници: имоти № ..., № ..., № ..., № ... и № ..., с административен адрес: [населено място], [улица], като делбата е допусната при квоти 249/1234 идеални части за Л. Д. А. и 985/1234 идеални части за [община].
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, респ. за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици.
Касаторът поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо, тъй като за допуснатия за делба имот няма отреден УПИ с конкретен номер и предназначение по действащия регулационен план, поради което същият не може да бъде предмет на делба. Поддържа, че процесният имот е индивидуализиран само по действащата кадастрална карта, по не и по регулационния план.
Поддържа, че е неправилен изводът на въззивния съд, че иск за делба на недвижим имот е винаги допустим, а по съществото на спора се извършва преценка дали имотът представлява годен за поделяне обект.
Твърди, че обжалваното решение е противоречиво и не са обсъдени всички относими доказателства и възражения.
Излага оплаквания, че в допуснатия до делба имот е изградена жилищна сграда собственост на трети лица като имотът е предназначен да обслужва застроената сграда.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, която е посочена в изложението, но без да са формулирани конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси от обуславящо изхода на спора значение. Твърди се, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите:
1. Преценката за допустимост на иска за съдебна делба на поземлен имот с идентификатор по одобрена кадастрална карта, следва ли да се извършва и въз основа на действащ подробен устройствен план?
2. Наличието на поземлен имот по одобрена кадастрална карта, собственост на две или повече лица, достатъчно условие за допускане на съдебна делба ли е в случаите, в които имотът попада в урегулирани с подробен устройствен план територии и в УПИ?
3. Допустим ли е искът за делба, както и делбата на поземлен имот, за който няма урегулиран поземлен имот с номер и предназначение по действащия застроителен и регулационен план, а само е налице урегулирана площ без номер и предназначение?
4. Допустима ли е делбата на урегулирана площ, без номер и предназначение по застроителен и регулационен план и с оглед предназначението на дворното място да обслужва застроената в него сграда на 3-ти лица?
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Л. Д. А., чрез процесуалния си представител адвокат К. М., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Производството е за делба във фазата по допускане. Установено е, че процесният имот е съсобствен между ищцата Л. Д. А. и [община] като ищцата е собственик на 1/3 идеална част от недвижимия имот, легитимирайки се въз основа на извършено дарение от страна на нейния дядо Г. А. Д., а той от своя страна -въз основа на успешно завършена реституция по смисъла на разпоредби от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти.
Въззивният съд при постановяване на решението си е взел предвид, че съгласно заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, след извършени промени в КККР, процесният имот е включен в границите на поземлен имот с идентификатор № 04279.615.148, с площ от 1 234 кв. м., стар № 9158, квартал 175, при граници: имоти с идентификатори имоти №..., №..., № ..., № ... и № ..., с административен адрес: [населено място], [улица] като по действащия ПУП попада върху част от урегулирана площ, без номер и предназначение по регулационния план, определена за жилищна сграда с идентификатор № ..., върху част от урегулирана площ, без номер и предназначение по регулационния план на запад от улица с о. т. № 56 и № 57 по регулационния план и върху част от улица с о. т. № 56 и № 57 по регулационния план.
Изложени са мотиви, че обстоятелството, че за процесния имот няма отреден урегулиран поземлен имот с номер и предназначение, не прави делбеното производство недопустимо, нито пък иска за делба неоснователен, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 34 ЗС всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, т. е. да поиска по съдебен ред реализиране на субективното потестативно право да се ликвидира съсобствеността по отношение на конкретен обект на правото на собственост и превръщането му в индивидуална собственост по предвидените от закона начини и ако предметът на делбата представлява годен обект на разпореждане, съдебно поделяне не може да бъде отказано. Посочено е, че когато предмет на делбата е недвижим имот, искът за делба е винаги допустим, като по съществото на спора съдът следва да извърши преценка дали имотът представлява годен за поделяне обект. При това са изложени съображения, че ако се установи, че имотът, предмет на делбата, не отговаря на установените в закона изисквания за самостоятелен обект, годен за извършване на разпоредителни сделки (а оттам и за съдебно поделяне), искът за делба се отхвърля като неоснователен и при промяна в обстоятелствата, вкл. на изискванията на закона, не съществува пречка да бъде предявен отново. Прието е, че няма законови изисквания делбата да се осъществява само въз основа на действащ подробен устройствен план. Изложени са съображения, че целта и предназначението на кадастъра според ЗКИР е да заснеме местоположението, границите и размерите (площта) на недвижимите имоти, включително на всеки обект на собственост на територията на Р. Б. чрез основни кадастрални данни (чл. 27), да ги обозначи с идентификатор, който е уникален номер за еднозначно посочване (чл. 26) и да ги нанесе на карта, както и да обезпечи връзка с данните за собственост и други вещни права. Дейността е от обществен интерес, регулирана е с правни норми (ЗКИР и наредби по приложението му) и се извършва от предвидени в закона служби, чиито дейности са регламентирани и е предвидено да бъдат извършвани от правоспособни лица поради техническото и естество. Посочено е, че в исковите съдебни производства, включително в тези за съдебна делба, данните от кадастъра имат значение основно за индивидуализиране на недвижимия имот (чл. 49 ЗКИР), а когато съдът установи, че описаният имот, чиято делба се иска, представлява самостоятелен обект на собственост и негови собственици са само страните по делото и техните делбени части са установени, той следва да допусне делбата. Формиран е решаващ правен извод, че предявеният иск за делба на процесния съсобствен между страните недвижим имот при квоти установени на 249/1234 идеални части за Л. Д. А. и 985/1234 идеални части за [община], е основателен.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В настоящия случай поставените в изложението към касационната жалба правни въпроси не обосновават наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Тезата на касатора, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС не може да бъде споделена.
В представеното с изложението решение №43 от 17.04.2015г. по гр. д.№6347/2014г. на ІІ г. о. на ВКС тричленният състав е дал отговор на въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция в производството по допускане на съдебна делба в хипотеза, при която се констатира, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон при определяне правата на съделителите, но във въззивната жалба липсва оплакване за това. Прието е, че въззивният съд е длъжен да обезпечи правилното приложение на императивния закон, който определя правата на съделителите в съсобствеността и да допусне делбата при законните квоти, независимо от оплакванията във въззивната жалба относно правата на участниците в общността. Разгледана е хипотеза, при която съдът не е съобразил правата на съделителите, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, както и правата, придобити от единия съделител в индивидуална собственост по време на брака. Настоящата хипотеза обаче е съвършено различна и по делото не се установява въззивният съд неправилно да е определил правата на съделителите в съсобствеността. Липсват и подобни оплаквания в касационната жалба.
В посоченото в изложението решение №183 от 14.12.2017г. по гр. д.№210/2017г. на І г. о. на ВКС тричленният състав е извършил проверка по допустимостта на въззивното решение с оглед излизане извън очертания от становищата на страните правен спор, както и с оглед редовността на исковата молба. Изложени са съображения, че исковата молба трябва да съдържа индивидуализация на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска (фактите, от които се твърди, че произтича претендираното с исковата молба право), на петитума (в какво се състои претендираното право и вида на търсената защита), както и на страните по спорното правоотношение. Прието е, че при непосочване на обстоятелствата, на които се основава претенцията или при неясното им или непълно посочване, както и при неконкретизиран петитум, исковата молба е нередовна, тъй като е невъзможно да се индивидуализира спорния предмет, а съдът е длъжен да индивидуализира предмета на делото и при несъответствие между исковата молба и приложените към нея документи, установяващи правоотношенията между страните. Разгледана е хипотеза, при която е предявен иск за делба на поземлен имот с неуредени сметки по регулация, както и на построената в имота сграда, но не е уточнено дали всеки от етажите представлява самостоятелен жилищен обект (в който случай предмет на иска за делба наред с дворното място ще са три самостоятелни жилища, ведно с припадащите им се складови помещения и съответните идеални части от общите части на сградата) или се касае за еднофамилна жилищна сграда (в който случай предмет на иска за делба ще е сградата, представляваща самостоятелен жилищен обект и дворното място). В настоящия случай обаче подобна хипотеза не е налице, тъй като предмет на иска за делба е само поземленият имот, но не и построената в него жилищна сграда, самостоятелните обекти в която принадлежат на трети лица и при това не се поддържа от касатора тези лица да притежават права в дворното място. Напротив, по делото е установено, вкл. от обясненията на вещото лице, че сградата е построена от ЖСК въз основа на отстъпено право на строеж. В исковата молба са посочени обстоятелствата, от които предявилото иска за делба лице извежда твърденията си за наличие на съсобственост и тези обстоятелства съответстват на представените писмени доказателства.
Действително последователно ВКС приема в своята практика, че обстоятелството дали имотът, предмет на делбата, който е описан според индивидуализацията си по действаща кадастрална карта, е обособен като самостоятелен и в действащ регулационен план, но тук следва да се отбележи, че тази преценка не касае допустимостта на иска за делба, а неговата основателност. Както е посочено и в обжалваното решение, според трайно установената съдебна практика, искът за делба на вещни права върху недвижими имоти е винаги допустим. Обстоятелството дали имотът, чиято делба се иска, представлява самостоятелен обект на право на собственост, както и дали по делото е установено наличието на обстоятелства, които препятстват възможността същият да бъде допуснат до делба, се съобразява от съда при постановяване на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК, т. е. по същество. Както е прието в решение №50008 от 01.02.2023г. по гр. д.№1745/2022г. на I г. о. на ВКС, искът за делба е недопустим само когато за поделяне по съдебен ред са заявени права, които по естеството си не са вещни, както и в случаите, когато това е изрично предвидено в закон.
Последователно също така ВКС приема в своята практика, че делбата на съсобствено УПИ е недопустима, само ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена. В този смисъл решение №59/12.03.2012г. по гр. д.№911/2011г. на І г. о. на ВКС и посоченото в него решение №87 от 07.07.2011г. по гр. д. № 825/2010г. на ІІ г. о. на ВКС. В настоящия случай обаче подобна хипотеза не е налице, тъй като по делото не е установено съделителите да са собственици и на самостоятелните обекти в сградата. Напротив, както вече беше посочено, установено е, че сградата е построена въз основа на отстъпено право на строеж и отделните обекти в нея принадлежат на трети лица.
Последователно също така ВКС приема в своята практика, че делба се извършва на годни обекти на собственост. В населените места такива недвижими имоти са поземлени имоти (дворните места, индивидуализирани чрез актуалния им териториалноустройствен статут. При приложен (действащ) подробен устройствен план (ПУП) или дворищнорегулационен план (в сила преди приемането на ЗУТ) за дадено населено място те индивидуализират поземлените имоти (дворните места), които урегулират. Т.е. при действаща регулация поземлените имоти (дворните места) се индивидуализират чрез белезите си на урегулирани поземлени имоти. Границите им съответстват на регулационните линии, които определят и местоположението и площта им. В този смисъл решение №196/10.10.2014г. по гр. д.№2362/2014г. на І г. о. на ВКС. В настоящия случай обаче такава хипотеза не е налице. По делото е установено от заключението на изслушаната СТЕ и дадените от вещото лице разяснения в съдебно заседание, че територията, в който се намира процесният имот, е урегулирана, но самостоятелни урегулирани поземлени имоти с конкретно предназначение не са обособени. През 1955г. е одобрен Общият регулационен план на населеното място, а през 1992г. и ЗРП на съответния микрорайон. Части от процесния имот попадат в урегулирани площи без номер и предназначение по регулационния план, а друга част попада в проектирана и предвидена улица, но на място не е реализирана нито улична, нито дворищна регулация и отчуждаване на имоти за това не е извършвано. Различните части от имота следователно попадат в две урегулирани части, които не включват други площи, а това според трайно установената практика на ВКС не съставлява пречка делбата да бъде допусната. Тези обстоятелства биха имали значение при извършването на преценката за начина, по който може да бъде извършена делбата.
И доколкото по поставените от касатора правни въпроси е формирана практика на ВКС, на която обжалваното решение съответства, следва да се приеме, че по тези въпроси не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма.
При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на ЗС, ЗКИР, ЗУТ и ГПК, относими към делбеното производство.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 68/13.02.2023г. по в. гр. д. № 1017/2022г. на Благоевградския окръжен съд, по касационната жалба на [община].
ОСЪЖДА [община] на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на адв. К. М., ЛН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.1 сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста лева) като адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: