9 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1520

София, 29.03.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3175 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 18 от 10.02.2023 г. по в. гр. д. № 289/2022 г. на Апелативен съд Б. е потвърдено решение № 397 от 26.04.2022 г. по гр. д. № 729/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на ответницата П. С. М., че ищецът Д. С. В. е собственик в резултат на пълна трансформация на негови лични средства на придобит по време на брака между страните недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], представляващ жилище на две нива със застроена площ от 216, 95 кв. м.

Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи. Процесният апартамент е бил закупен по време на техния брак с нотариален акт № 53/27.12.2000 г. за сумата от 32 000 лв., заплатена изцяло в брой.

Прието е, че плащането на цената на недвижимия имот е станало по начина, посочен в исковата молба – от ищеца, на няколко вноски в брой, в щатска валута и с последно плащане през месец май 2000 г., преди сключването на брака.

Прието е, че в нотариалния акт се съдържа изявление на продавача, че е получил цената на имота от купувачите в брой. Съдът е съпоставил това изявление с предварителния договор и с квитанциите за заплатени суми и е приел, че те касаят един и същ имот и са подписани от едно и също лице, което е продавач на имота. Позовал се е на съдебно-почерковата експертиза, която установява, че частните документи са подписани именно от продавача. Последното плащане по представените квитанции е от м. май 2000 г., преди сключване на брака между страните. Прието е, че общият размер на сумите по квитанциите е равен на продажната цена по предварителния договор, сключен само с ищеца.

При тези данни въззивният съд е приел, че действително процесният апартамент е закупен по време на брака, но е заплатен само от ищеца преди сключването на брака. Предварителният договор между ищеца и продавача е облигационен, но именно неговото изпълнение е основание за оформяне на договора с нотариален акт. По делото е доказано с писмени доказателства цялостно плащане по предварителния договор от ищеца, което е извършено преди сключване на брака. Представените квитанции имат значението на разписки и доказват предаване на суми в щатска валута в брой. Няма представени доказателства за следващо плащане на суми, представляващи цена по договора, което да е по време на брака.

Оспорването от страна на ответницата, че левовата равностойност на 13 100 щ. д. /по предварителния договор/ не покрива цената по нотариалния акт от 32 000 лв., би повлияло на решаващите изводи, ако имаше данни за направено плащане от страна на съпрузите преди сделката. Не е обичайно да се правят плащания, особено при покупка на недвижими имоти, без страните да оформят нарочни документи за това, независимо от размера на сумите.

Прието е, че за да бъде оборена законовата презумпция за съвместен принос по чл.19, ал.3 СК /отм./, който е приложимият материален закон, е необходимо да се установи в конкретния случай придобиване на имота изцяло с лични по смисъла на чл.20 СК /отм./ средства. След като по делото е доказано, че ищецът се е разпоредил със свои парични средства още преди сключване на брака, то с факта на разпореждането е доказано както притежаването от него на суми в брой, така и принадлежността им като извънбрачно имущество. При отсъствието на доказателства за други плащания по време на брака, имащи характер на плащане на цена по договора, то презумпцията за съвместен принос в придобиване на имота следва да се приеме за оборена. Налице е придобиване на имота с изцяло лично, отпреди брака, имущество на единия съпруг и на основание чл.21, ал.1 СК /отм./ придобитото е негова лична собственост.

Прието е за неоснователно евентуалното възражение на ответницата за придобиване по давност на 1/2 ид. част от имота. Видно от съдържанието на решението за прекратяване на брака между страните, спорният имот е предоставен за ползване на ищеца. В тежест на ответницата е доказването на фактическо положение, което да изпълни изисквания на разпоредбата на чл.79, ал.2 ЗС, на която тя се позовава. Въведено е твърдение за придобиване по давност от 5 години с начало 2011 г. По делото не е представен акт, от който съдът да се увери, че владението е на правно основание. Не е доказано завладяване на имота от ответницата с начало 2011 г. Доказано по делото е посещение на ответницата в имота, ползване от нейни приятелки за нощуване, достъп на ответницата до имота с ключ на общото им с ищеца дете. Събраните по делото доказателства не обосновават извод за начало на давностно владение от страна на ответницата, което да е явно и необезпокоявано и да е продължило 10 години по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС с анимус за придобиване на една втора идеална част от имота.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата П. С. М..

Жалбоподателката оспорва решаващия извод на въззивния съд, че процесният апартамент е изплатен изцяло със средства на ищеца преди сключване на брака. Счита, че този извод е предопределен от допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът неправилно ценил показанията на свидетелите С. С. и М. К., тъй като те били допуснати в нарушение на установената в ГПК преклузия. Освен това изводът на първата инстанция, който очевидно се споделял и от въззивния съд, че няма основание да не се зачетат оспорените квитанции, бил направен в нарушение на чл.181 ГПК. Квитанциите били частни свидетелстващи документи и при оспорването им ищецът трябвало да докаже тяхната истинност. Тези квитанции нямали достоверна дата. Дори да се приеме, че показанията на свидетеля С. са допустими, те не установявали по несъмнен начин датите на съставяне на квитанциите и предварителния договор. Индиция за антидатиране на квитанциите било обстоятелството, че посочените в тях дати не съвпадат с тези по предварителния договор; имало несъвпадение и между дължими и платени суми. Изводът на въззивния съд, че цената на апартамента е платена на няколко вноски и в щатски долари, противоречал на посоченото в самия нотариален акт, който сочел еднократно заплащане на продажната цена от 32 000 лв. Отделно от това ищецът не установил да е притежавал лични средства към момента на плащане на вноските за апартамента. По делото били налице безспорни данни, че част от продажната цена била сумата от 20000 лв., осигурена от родителите на жалбоподателката, а освен това парите от сватбата също били вложени в закупуването на апартамента. Родителите на жалбоподателката давали и други пари за ремонт и обзавеждане на жилището. Неправилно била разпределена и доказателствената тежест, като на жалбоподателката било указано да докаже, че в продажната цена от 32 000 лв. се включват дадените от нейните родители 20 000 лв., както и пари от сватбата. Въззивното решение било неправилно и по въпроса за придобивната давност.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички направени с въззивната жалба доводи и възражения. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа, обсъди и се произнесе по същество по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, и като прецени всички относими доказателства;

2. За установяването на придобиване на имот вследствие на трансформация на лични средства следва ли ищецът да обори законоустановената презумпция за съвместен принос и на двамата съпрузи, като докаже при условията на главно и пълно доказване влагането на извънсемейни средства, в това число и притежаването на средства в такъв размер;

3. Когато претендиращият трансформация на лични средства съпруг твърди придобиване на имота на цена, различна от посочената в нотариалния акт, следва ли съдът да даде приоритет на посочената в акта цена, когато тя се различава от уговорената в предварителния договор;

4. Може ли съдът да постанови решението си, без по делото да са представени годни/процесуално допустими доказателства за доказване на иска по основание.

Във връзка с първия въпрос е посочена многобройна практика на ВКС; по втория въпрос са посочени решение № 355 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 430/2011 г., II г. о., решение № 62 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2017 г., I г. о., както и три определения по чл.288 ГПК, които не представляват практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; по третия въпрос - решение № 1035 от 27.06.2003 г. на ВКС по гр. д. № 1808/2002 г., V г. о., и по четвъртия - решение № 168 от 19.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 715/2014 г., I г. о., решение № 254 от 10.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2013 г., I г. о. и решение № 64 от 9.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5569/2013 г., I г. о.

Ответникът в производството Д. С. В. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 е свързан от жалбоподателката с виждането, че съдът не се е произнесъл по всички нейни оплаквания във въззивната жалба: че свидетелите С. и К. са били неправилно допуснати от първата инстанция след настъпила процесуална преклузия, но въпреки това съдът ценил показанията им относно уговорената продажна цена и начина, по който тя е платена; че съдът основал решението си на антидатирани квитанции, без доказана достоверна дата на издаването им по смисъла на чл.181 ГПК; че по въпроса за придобивната давност съдът разместил доказателствената тежест, като не зачел чл.69 ЗС.

Въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по първия въпрос, като е изградил своите изводи на базата на съвкупна преценка на всички допустими и относими доказателства по делото и възраженията на страните, макар да не е изложил подробни мотиви по всички въпроси, повдигнати във въззивната жалба. Разгледал е спора за правното значение на нотариалното удостоверяване на плащането на цената на имота и нейния размер. Произнесъл се е по основното оплакване във въззивната жалба, че левовата равностойност от 13 000 щ. д. по предварителния договор не покрива цената по нотариалния акт, която е 32 000 лв. Произнесъл се е и по възражението за придобиване на имота по давност и макар да не е казал изрично, че разпоредбата на чл.69 ЗС не намира приложение в случая, съдът е отрекъл нейното приложение по съображение, че с бракоразводното решение ползването на имота е предоставено на ищеца и че ответницата не е доказала завладяването на имота предвид периодичните посещения в него от нея и нейни приятелки. Дори да бяха обсъдени подробно останалите оплаквания във въззивната жалба, те не биха могли да доведат до друг резултат. По отношение на свидетелите С. С. и М. К.: още в първото съдебно заседание по делото, проведено на 08.02.2022 г., процесуалният представител на ищеца, като е съобразил разпределената доказателствена тежест в проекто-доклада, е поискал разпит на свидетеля С. С. във връзка с оспорването на осемте квитанции за заплатени суми по предварителния договор за покупко-продажба. В това съдебно заседание съдът е отхвърлил искането по съображение, че С. е посочен като автор на оспорените квитанции и неговите показания няма да внесат нищо ново по делото. Следователно доказателственото искане за разпит на този свидетел е било своевременно заявено. Обстоятелството, че С. С. е поискан от ищеца като свидетел повторно с допълнителна молба от 04.03.2022 г. и въз основа на тази молба вече е допуснат от съда с определение в закрито заседание № 549 от 07.03.2022 г., не сочи на извод, че самото искане за допускане на свидетеля е подадено след изтичане на законоустановения срок. Що се отнася до М. К. – дори тя да не е била поискана своевременно като свидетел, нейните показания не са съществени и не обуславят изхода на делото. Съдът не се е произнесъл изрично и по въпроса за достоверната дата на квитанциите, но този въпрос не е решаващ по делото, решаващо е изясняването на произхода на сумите за заплащане на апартамента и по този въпрос съдът е изложил по-подробно своето виждане. Обстоятелството, че апартаментът е бил изплатен изцяло преди сключване на брака между страните е установено с показанията на свидетеля С. С. и те косвено потвърждават датите на квитанциите, които също са преди сключването на брака. Обстоятелството, че има разминаване между уговорените падежи и вноски в предварителния договор от една страна и датите и сумите по представените 8 бр. квитанции от друга по-скоро сочи, че квитанциите са издадени на означените в тях дати, а не по повод на висящия процес, тъй като в последния случай заинтересованата страна би се стремила да има съвпадение между падежите и сумите по предварителния договор и вноските по квитанциите.

По втория въпрос въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика - решение № 355 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 430/2011 г., II г. о. и решение № 62 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2017 г., I г. о. В съответствие с тези решения въззивният съд е приел, че искът по чл.21, ал.1 СК 1985 г. /отм./ е основателен, тъй като ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил, че той е заплатил цената на процесния апартамент на няколко вноски, но изцяло преди сключване на брака и преди нотариалното оформяне на сделката. Този извод е основан на данните по предварителния договор за покупко-продажба, сключен на 22.12.1998 г. между ищеца Д. С. В. и ЕТ „С.-С. С.“, както и на осемте квитанции за заплатени суми, всичките с дати преди сключването на брака между страните на 10.06.2000 г. Семейни средства са само онези, които са набрани по време на брака, но не и средствата, които единият съпруг е притежавал преди брака, независимо от това дали през този период е живял във фактическо съжителство с бъдещата си съпруга. Средствата, набрани преди брака, имат личен характер. В случая продажната цена на процесния апартамент е заплатена от ищеца преди брака, т. е. тя няма семеен произход. Предварителният договор и осемте квитанции за заплатени суми са оспорени от ответницата. Това са частни документи, които не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, а се обсъждат наред с всички доказателства по делото. Автентичността на подписа на продавача в оспорените квитанции е доказана с приетата по делото графическа експертиза, а обстоятелството, че тези документи са издадени преди датата на сключване на гражданския брак между страните, е доказано с разпита на свидетеля С. С., който е бил продавач в качеството си на едноличен търговец. Свидетелят е установил, че предварителният договор е бил сключен две години преди нотариалната сделка, която е от 27.12.2000 г., т. е. потвърдено е, че предварителният договор е от 1998 г. Потвърдено е също, че според този договор цената на имота се заплаща на няколко етапа, като парите са се носели лично от ищеца в офиса, където е въпросното жилище. Свидетелят сочи също, че той е издавал разписките и че сумата по тях е тази, която е трябвало да получи. Сочи, че е видял жалбоподателката П. М. едва при подписването на нотариалния акт. Тези показания опровергават твърденията в отговора на исковата молба, че преди брака жалбоподателката, заедно с бъдещия си съпруг и родителите си, оглеждали кое жилище да купят; че цената от 32 000 лв. е била заплатена еднократно в деня на подписване на нотариалния акт и че в нея са включени пари от сватбата, както и сумата от 20 000 лв., дадена от бащата на жалбоподателката. Обсъдени в съвкупност, изброените по-горе писмени и гласни доказателства сочат, че цената на процесния апартамент е заплатена преди сключване на брака и повече от половин година преди нотариалния акт и съответно – преди получаване на сумата от 20 000 лв., която бащата на жалбоподателката е дал за апартамента. Освен това съдът е обсъдил и обстоятелството, че по делото липсват доказателства, че при закупуване на апартамента са вложени пари от сватбата, както и посочените 20 000 лв. от бащата на ответницата. Обсъдено е и противоречието в показанията на бащата, който първо сочи, че е дал парите за „оправяне“ на апартамента /той е бил в груб вид/, а след това сочи, че тези пари са били за закупуване на апартамента. Доказателства обаче, че тези 20 000 лв. действително са дадени за закупуване на апартамента, не са представени. Обстоятелството, че по предварителния договор и по разписките дължимата и платена цена е 13 100 щатски долара, а според нотариалния акт е 32 000 лв. е без значение за спора по настоящото дело.

В обосновката си на въпрос № 2 жалбоподателката поддържа, че по делото няма доказателства ищецът да е притежавал средствата, посочени в осемте квитанции; че по делото не били събрани доказателства за материалното му състояние преди сключването на брака – какви възнаграждения е получавал и какви спестявания е имал. Това нейно виждане не съответства на практиката на ВКС, включително и на посочените две решения на ВКС във връзка с въпрос № 2, тъй като в производството по чл.23 СК /чл.21 СК 1985 г. отм./ съдът не изследва дали ищецът е имал спестявания или лични средства, щом е доказано, че при закупуването на спорния имот той е вложил средства, набрани преди брака, които нямат семеен произход.

По въпрос № 3 също няма противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посоченото от жалбоподателката решение № 1035 от 27.06.2003 г. на ВКС по гр. д. № 1808/2002 г., V г. о. В това решение се разглежда една по-различна хипотеза, при която предварителният договор за продажба на жилище, което продавачът се задължава да построи по силата на същия договор, съдържа уговорка, че окончателната цена ще се определи след завършването на строежа. В тази хипотеза ВКС е разсъждавал как се определя цената, ако срокът за строителството не е спазен - към момента на изтичането на този срок или към момента на предаването на жилището на купувача. Даденото разрешение не може да намери приложение по настоящото дело, тъй като случаят е друг: страните по предварителния договор са определили твърда цена на процесния апартамент, която е в щатски долари, а в нотариалния акт са посочили продажна цена в лева. При липса на доказателства, че извън заплатените 13 100 щ. д. продавачът е получил и цена в лева /разпитан като свидетел той е заявил, че цената по предварителния договор и по нотариалния акт е една и съща/, няма как да се приеме, че сумата от 20 000 лв., дадена от бащата на жалбоподателката, е вложена за закупуване на процесното жилище.

По този въпрос въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, отразена в решение № 8 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2018 г., II г. о. и решение № 86 от 4.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2862/2017 г., II г. о., според която в производството по иск за собственост между съпрузи на основание трансформация на лични средства е допустимо да се установява със свидетелски показания заплащане на цена, различна от посочената в нотариалния акт, както и произходът на вложените за придобиването средства.

Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по четвъртия въпрос, тъй като свързаната с него практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело. И трите посочени решения - решение № 168 от 19.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 715/2014 г., I г. о., решение № 254 от 10.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2013 г., I г. о. и решение № 64 от 9.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5569/2013 г., I г. о., са посветени на въпроса за разпределението на доказателствената тежест и не са пряко свързано с поставения в изложението въпрос за необходимостта съдът са основе решението си на допустими и годни доказателства. Както бе посочено по-горе, в случая показанията на свидетеля С. С. са допустими, тъй като своевременно този свидетел е поискан още в първото съдебно заседание по делото, а обсъдени заедно с писмените доказателства по делото, те установяват както продажната цена на процесния имот, така и заплащането на тази цена преди сключване на брака между страните. Съобразно посочената по-горе практика на ВКС, по искове с правно основание чл.23 СК е допустимо със свидетелски показания да се установява заплащане на цена, различна от посочената в нотариалния акт, както и произходът на средствата, вложените за придобиване на имота.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката не е обосновала това основание – не е посочила с какво разглеждането по същество на настоящото дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съставът на ВКС приема, че по въпросите, свързани с доказването на исковете по чл.23 СК – допустими доказателства, установяване на произход на вложените средства за закупуване на имущества по време на брака и оспорването на придобивната цена, посочена в нотариалния акт, има практика на ВКС и поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 3000 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 05.06.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18 от 10.02.2023 г. по в. гр. д. № 289/2022 г. на Апелативен съд Б..

ОСЪЖДА П. С. М. от [населено място], [улица], вх.“А“, ет.7, ап.12, да заплати на Д. С. В. от [населено място],[жк], ет.2, сумата от 3000 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: