7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1839
София, 15.04.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и третата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 3326 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. К. Г., З. А. К., Д. А. К. и Е. А. К., с адрес в [населено място], представлявани от адв. Й. Д. и адв. М. Д., против решение № 50 от 6 април 2023 г., постановено по в. т.д. № 289/2022 г. по описа на Апелативен съд В. Т., с което е потвърдено решение № 260011 от 23 юни 2022 г., постановено по т. д. № 78/2019 г. по описа на Окръжен съд Ловеч, с което на основание чл. 432 КЗ е осъдено „ЗАД А. Б. АД да заплати на А. Г., З. К. и Д. К. сумата от по 40000 лева, а на Е. К. сумата от 60000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие смъртта на М. Г. (съпруга на първия ищец и майка на втория, третия и четвъртия ищец), намираща се в пряка причинно-следствена връзка с пътнотранспортно произшествие от 10.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2019 г., като исковете са отхвърлени до пълната предявена сума от по 150000 лева.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е определил съпричиняване между делинквента и пострадалата в съотношение 1:1. Възразява се, че са приети за релевантни обстоятелствата, че пешеходката Г. е била с тъмни дрехи, носела е туби в двете си ръце и в кръвта й са установени 0,37 промила алкохол. В случая водачът на моторното превозно средство носел по-голяма отговорност от пешеходеца; единствено делинквентът носел отговорност за вредоносния резултат, и ако е управлявал автомобила с допустима, а не с превишена скорост, би избегнал инцидента. Въззивното решение било постановено в противоречие с нормата на чл. 52 ЗЗД, като не били отчетени всички релевантни обстоятелства, които обуславят размера на търпените вреди. Неправилно били интерпретирани семейните отношения на децата с пострадалата, която като тяхна майка е човек, на когото се разчита цял живот. Не било взето предвид, че съпругът на Г. бил с влошено здравословно състояние след смъртта й и се преместил при дъщеря си, която да се грижи за него. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поддържа се и че обжалваното решение е очевидно неправилно.
В отговор на касационната жалба ответникът ЗАД „А. Б. АД, с адрес в [населено място], чрез адв. Ц. В., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество.
Пред първоинстанционния съд са предявени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ от А. Г., З. К., Д. К. и Е. К. срещу ЗАД „А. Б. АД за заплащане на застрахователни обезщетения за търпени неимуществени вреди от смъртта на М. Г., настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие от 10.01.2019 г. Тъй като в осъдителните си части, с които претенциите са частично уважени, първоинстанционното решение е влязло в сила, въззивният съд приема, че основанието на предявените искове е установено със сила на пресъдено нещо и предмет на преценка пред него са размерите на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, както и приносът на М. Г. за настъпване на вредоносния резултат. Прието е за установено, че към момента на инцидента М. Г. не е имала навършени 70 г., А. Г. е бил на 70 г., З. К. – на 33 г., Д. К. – на 31 г., Е. К. – на 27 г. От свидетелските показания се изяснява, че Г. и съпругът й били добро семейство и живеели в разбирателство; децата на Г. живеели отделно от нея, а тя им помагала и гледала внуците, родени от нейните дъщери; семейството не е преодоляло мъката от загубата на покойната.
При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява възрастта на починалата, на нейните съпруг и деца към момента на произшествието; съдържанието на съществувалата между Г., съпруга й и техните деца духовна и емоционална връзка; настъпването на смъртта на Г. (внезапно, неочаквано, по начин, различен от естествения за всяко човешко същество); обстоятелството, че децата на починалата са пълнолетни и никой от тях не е живял в едно домакинство с родителите си преди инцидента; честите контакти на Г. с дъщеря й Е.. Съдът отчита обществено-икономическите условия в страната при проявлението на вредите и нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Приема, че не са налице предпоставки за определяне на обезщетения за неимуществени вреди в по-високи размери от посочените, както и че размерът на обезщетението винаги е обусловен от конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и не следва да се съпоставя с присъденото по друго дело обезщетение.
По отношение на въведеното възражение за съпричиняване въззивният съд анализира показанията на водача на автобуса В. Н. и заключението на изслушаната по делото съдебна експертиза. Според свидетелските показания, произшествието е станало около 18 ч. на 10.01.2019 г., при управление на автобус от [населено място] към [населено място]; пешеходката се движила неправилно по платното и водачът не я забелязал – било много тъмно, районът не бил осветен, а Г. била с тъмни дрехи и била навлязла не по-малко от 1,5 м в платното; в участъка нямало тротоар, а тревна площ, снежната покривка била един сантиметър и по преценка на свидетеля можело да се върви по нея; Н. възприел пешеходката при удара на главата й в огледалото на автобуса. Той управлявал автобуса с около 80 км/ч, а е трябвало да се движи с 23 км/ч по-малко, за да предотврати сблъсъка. Вещото лице изяснява, че пешеходката се движела в тъмната част на денонощието по пътния банкет и по посока на движението и носела в двете си ръце по една голяма пластмасова туба/дамаджана с вода; превозното средство се движело с около 80 км/ч и по данни на водача той превключил на къси светлини поради насрещно движещ се лек автомобил; в района на инцидента било тъмно, а и пострадалата била с тъмни дрехи, което е затруднило нейното възприемане; носените туби са прозрачни и пълни с вода, което ги прави също трудно забележими в тъмното; при настигането на пострадалата от превозното средство, най-напред предната дясна част на предната му броня ударила тубата в лявата ръка на пострадалата, от което тялото на Г. получило ударен импулс напред и въртящ момент около вертикалата по часовника, веднага била застигната от дясното странично огледало, което я ударило в дясната тилна част на главата; огледалото се счупило, а пешеходката политнала и паднала напред и надясно върху заснежения банкет; пострадалата се е движила вдясно на пътя и не е имала възможност да вижда движещите се попътно след нея автомобили; тя е трябвало да се движи в левия край на пътя, откъдето би могла да възприема движението на насрещно идващите моторни превозни средства; носенето на осветително средство, дрехи с ярки цветове или светлоотразителни ленти по тях също би улеснило възприемането от водачите на моторни превозни средства и те съответно биха я заобиколили на достатъчно разстояние, без да настъпи сблъсък.
Въз основа на изложеното съдът приема за безспорно установено, че Н. е нарушил чл. 20, ал. 2, изр. първо ЗДвП – като водач на пътно превозно средство при избиране скоростта на движението, след като е бил длъжен, не се е съобразил с атмосферните условия, със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да е способен да спре пред всяко предвидимо препятствие. От своя страна М. Г. е нарушила чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП – пешеходците могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани. Г. е могла да предотврати произшествието, като се движи в противоположния край на пътното платно и по този начин да възприема движението на насрещно идващите моторни превозни средства, съответно да се предпази, излизайки наляво спрямо пътя. Носенето на осветително средство или светлоотразителни ленти също би позволило на водачите на моторни превозни средства да я заобиколят на достатъчно разстояние, без да настъпи сблъсък. От значение е и обстоятелството, че тя е носела две туби в ръце, трудно забележими в тъмната част на денонощието. Съдът счита, че по този начин Г. е изложила на изключително висок риск живота и здравето си, а извършените действия са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, и затова определя, че приносът на пострадалата е равен на този на водача на моторното превозно средство. Съдът отхвърля оплакването на жалбоподателите, че не е съобразено направеното от ответника „признание на исковете“, като приема, че изявлението на упълномощения от дружеството адвокат не представлява признание на иска по смисъла на чл. 237 ГПК, а касае отправено предложение за постигане на спогодба между страните. Доколкото крайните изводи на въззивната инстанция са съвпаднали с тези на първостепенния съд, първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваните му части.
Касационният съд приема, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване.
Първите пет въпроса на касаторите обобщено се отнасят до следното: как се определя степента на съпричиняване на уязвимите участници в движението (пешеходци) с оглед засилената им защита, дали от значение за това са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в пътнотранспортно произшествие, дали формалното нарушение на ЗДвП е основание да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в пътнотранспортно произшествие и следва ли спрямо пострадал от такова произшествие пешеходец да бъде прилаган институтът на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при положение че по делото е безспорно установено, че произшествието е настъпило по вина на другия участник в него – водачът на моторно превозно средство, както и че в случай че последният не бе извършил конкретни нарушения на правилата по пътищата, произшествие не би настъпило. По тези въпроси трайната съдебна практика, намерила израз още в ППВС 17/63 г., както и в решение № 118 по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 18 по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о., и много други, приема, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на делинквента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на делинквента и вредата. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.
В случая от събраните по делото доказателства (свидетелски показания и автотехническа експертиза) и от влязлата в сила присъда по н. о.х. д. № 367/2021 г. на Окръжен съд Ловеч се установява, че водачът на моторното превозно средство е шофирал с несъобразена скорост и е причинил пътнотранспортно произшествие при форма на вина непредпазливост. От друга страна, вещото лице е констатирало, че ако пешеходката не се е движила с тъмни дрехи в тъмната част от денонощието, по неосветен участък от пътя, по посока на движението, инцидентът е щял да бъде избегнат. Въз основа на тази установената фактическа обстановка съдът е направил извод, че и двамата участници в пътнотранспортното произшествие са нарушили определени свои задължения по ЗДвП, като поведението и на двамата е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат. Въззивният състав подробно е аргументирал този извод, като е цитирал конкретните разпоредби от ЗДвП и се е позовал на актуална съдебна практика на ВКС, касаеща определянето степента на съпричиняване на настъпилите от пътнотранспортно произшествие вреди. Тъй като преценката на съда е съобразена с трайната практика на ВКС, която не се нуждае от преосмисляне или осъвременяване, поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът дали следва да се съпоставя отговорността на пострадалия от пътнотранспортно произшествие пешеходец (по-уязвим участник в движението) с отговорността на водача на моторно превозно средство, предизвикал същото произшествие, при положение, че за добиване право на управление на моторно превозно средство е налице сложна процедура, включваща полагане на изпити и демонстриране на определени умения и знания, а спрямо пешеходците такава процедура не е налице, е неотносим към решаващите изводи на съда. Това е така, защото изискванията за придобиване право на управление на моторно превозно средство не са послужили като критерий при определяне на процента съпричиняване, а въззивният съд е оценявал дали проявеното поведение на участниците в произшетсвието обективира нарушение на техните задължения по ЗДвП и дали е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Законът е предвидил определени задължения и за пешеходците като участници в движението именно поради по-голямата им уязвимост, която не би могла да бъде аргумент за това приносът на пешеходеца за настъпването на дадена злополука да не се отчита.
Въпросът при прилагане института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо пешеходец, движещ се по пътното платно и блъснат от моторно превозно средство, чийто водач е могъл чрез адекватна реакция и правилно боравене с уредите за управление на моторното превозно средство да избегне настъпването на удара с пешеходеца, следва ли вината за настъпване на пътнотранспортно произшествие да бъде поравно разпределена между двамата участници в произшествието, е въпрос по съществото на спора, който налага обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. Поради това той не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На последно място се отправят въпроси, свързани с обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът дали отделното живеене води до извод, че между ищеца и починалия му родител не е била налице дълбока емоционална и духовна връзка, преданост и близост, и дали е основание за присъждане на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, е некоректно формулиран, тъй като не съответства на изводите във въззивното решение. Съдът е анализирал какви са били приживе отношенията между ищците и пострадалата, в т. ч. дали са живели в едно домакинство, за да прецени действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което търси обезщетение – критерий, който съгласно ППВС № 4/1968 г. подлежи на преценка при определяне на справедливия размер на обезщетението за настъпилите наимуществени вреди. В същия контекст въззивният състав е изследвал и брачната връзка между Г. и починалата му съпруга. В този смисъл съдът не се е отклонил от действащата константна съдебна практика. По въпроса за задължението на съда да отчете влошаването на здравословното състояние на преживелия съпруг вследствие смъртта на починалия следва да се посочи, че такова влошаване съдът не е установил въз основа на събраните по делото доказателства и, доколкото не е част от фактическата обстановка, не го е ценил при определяне на обезщетението. Затова този въпрос се явява неотносим към решаващите изводи на съда.
Неоснователно е и твърдението на касаторите за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая посочените хипотези не се разкриват.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 50 от 6 април 2023 г., постановено по в. т.д. № 289/2022 г. по описа на Апелативен съд В. Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: