О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60375
Гр. София, 21.10.2021 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2462 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 261816 от 21.04.2021 г., подадена от Я. Н. М. и И. Н. Ч., чрез адвокат И. С. от АК – Я., срещу въззивно Решение № 260049 от 22.03.2021 г. по в. гр. д.№ 8/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което (в резултат от потвърждаването на Решение № 260014 от 19.11.2020 г. по гр. д.№ 81/2020 г. на Районен съд - Тополовград) като неоснователен и недоказан е отхвърлен предявеният от касаторките против С. Г. Й. и Г. Г. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване право на собственост по наследство на по 1/4 идеална част върху подробно описани в решението земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място] и в землището на [населено място] дол и за предаване владението върху тях, както и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 32, том VI, рег.№ 1466, нот. д.№ 708/2015 г. на Съдията по вписвания при PС - Тополовград по отношение на по 1/4 идеална част от процесните недвижими имоти.
Ответниците по касационната жалба С. Г. Й. и Г. Г. Г. не са подали писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници - внуци на общия наследодател Г. Г. Б., роден през 1897 г. и починал на 17.09.1979 г. Ищците са деца на дъщеря му С. Г. М., починала на 19.02.2011 г., а ответниците са деца на сина му Г. Г. Б., роден през 1920 г. и починал на 20.04.1987 г.
Съпругата на сина Г. Г. Б., починала на 27.03.2007 г., приживе подала заявления за възстановяване правото на собственост върху земеделски имоти в землищата на селата Х. и О. д. в качеството й на наследница на съпруга си. Производствата по двете преписки са приключили с решения, съгласно които на наследниците на Г. Г. Б.-син е възстановена собствеността върху процесните по делото 14 земеделски имота. Последвало е снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт № 32, том VI, рег.№ 1466, нот. д.№ 708/2015 г. на Съдията по вписвания при PС – Тополовград относно същите имоти. В показанията си свид. З. е заявила, че ответницата С. Г. Й. е давала земите под наем и лицата, които са техни наематели са казали на свидетелката, че земите са на С. Г. Й. и друг няма право над тях. Свидетелката предала разговора на ищците.
От правна страна е прието, че приложение намират разясненията на ТР № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. на ВКС, ОСГК. Доколкото ответниците разполагат с констативен нотариален акт, признаващ правото им на собственост върху процесните земеделски имоти, то в тежест на ищците е да докажат при условията на пълно и главно доказване оспорването, че титулярите на акта не са собственици. От събраните по делото доказателства се установява по несъмнен и категоричен начин, че в качеството им на наследници по закон на Г. Г. Б.-син С. Г. Й. и Г. Г. Г. са собственици на спорните земеделски земи. Като такива ги легитимират Решение № ХЛ101 от 06.01.1997 г. по преписка № 101/1992 г. и Решение №ОРД от 27.09.1999 г. по преписка №401/1992 г., и двете на ПК – Тополовград. Съдът се е позовал и на разясненията на ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които решенията на общинските поземлени комисии по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСП33 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ (каквито са и посочените) имат конститутивно действие. Като недоказано е преценено твърдението на настоящите касаторки, че процесните имоти, към релевантния за възстановяване на собствеността върху тях момент, не са били собственост на сина Г. Г. Б., а на неговия баща със същите имена. Доказателства в подкрепа на това твърдение по делото не са ангажирани. Представеното удостоверение от 22.11.1943 г., издадено за да послужи за искане на заем от Българска земеделска и кооперативна банка, в чието съдържание е отразено, че Г. Г. Б., на възраст „46 навършени години” притежава недвижими имоти: ниви - 22,8 дка, ливади - 3,1 дка и лозя - 0,6 дка, не е годно доказателство за установяване на твърденията им. От неговото съдържание може да се изведе извод, че същото се отнася за бащата Г. Г. Б., но от него не може по никакъв начин да се установи дали посочените в същото земеделски имоти са именно тези, предмет на настоящото производство. Нито правото на собственост на ответниците по отношение на 1/2 ид. ч. от процесните земеделски имоти е оборено, нито е установено по несъмнен начин ищците да притежават общо 1/2 идеална част от тези имоти, поради което предявения иск е приет за неоснователен.
В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулирани са питания в 7 пункта, без да е налице обосновка кой от въпросите с кой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК се свързва, респ. защо се поддържа наличието на който и да е от тези критерии. Липсват аргументи и по приложението на основанията, уредени с чл. 280, ал. 2 ГПК. Прочитът на питанията и изложеното в касационната жалба налага извод, че въпросите обобщават несъгласието на касаторите с формираните от въззивния съд изводи по релевантните за спора факти.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от служебната проверка не се констатира вероятна нищожност или недопустимост. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му, в частност – ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 1 по гр. д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК. Данните по делото обосновават извод, че само ответниците се ползват от конститутивното действие на издадените решения за възстановяване на собствеността по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСП33 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Ищците (лично или чрез тяхната майка и пряк наследник на Г. Г. Б.-баща) не са инициирали образуването на реституционно производство в качеството им на наследници на техния дядо Г. Г. Б., роден през 1897 г. По тази причина те нито се легитимират като собственици на процесните земеделски земи, нито (съобразно разясненията по т. 3а от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК) биха могли да проведат производство по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в рамките на което е единственно допустимо да се повдига спор по въпроса дали към момента на образуване на ТКЗС тези земи са били собственост на Г. Г. Б.-син или на неговия баща. Не е допустимо в рамките на спор за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК или чл. 108 ЗС като инцидентен да се повдига въпросът за титулярството на вещното право към миналия момент, поради което и изходът от спора за собственост е обусловен единствено от легитимиращото действие на актовете, постановени от органите по възстановяване на собствеността. За изхода на такъв спор са ирелевантни доказателствата за собственост към момента на образуване на ТКЗС. Доколкото постановеният от въззивния съд правен резултат е в съответствие със задължителната съдебна практика, не е налице основание за допускане на касационно обжалване както в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК, така и в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК (още повече при отсъствието на каквато и да е обосновка за наличието на предпоставки, относими към допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 260049 от 22.03.2021 г. по в. гр. д.№ 8/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: