О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60557

гр. София, 20.10.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 168 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. С. срещу решение № 11764 от 4. 08. 2020 г. по в. т. д. № 753/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, петнадесети състав, с което е потвърдено решение № 50 от 8. 01. 2020 г. по т. д. № 318/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, седми състав, с което е признато за установено на основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че Н. И. С. няма вземане към „Телиш“ АД /н./ за продажна цена по договор за продажба на вземане от 24. 10. 2014 г. в размер на 4 703 379, 98 лв., което вземане е включено в списъка на приетите вземания с определение № 803 от 12. 02. 2018 г. по т. д. № 7340/2015 г. на СГС, ТО, седемнадесети състав.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се прави искане за отмяната му. Касаторът излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че договорът за прехвърляне на вземане, сключен на 24. 10. 2014 г. между него като цедент и „Телиш“ АД като цесионер, е прекратен и съответно цедентът няма вземане към цесионера за цената по договора. Излага съображения, че прекратителният ефект не е могъл да настъпи, тъй като към момента на сбъдване на уговореното прекратително условие вземането, предмет на договора, е било погасено чрез прихващане и не е съществувало. Сочи, че въззивният съд неправилно не е зачел последиците на споразумение от 19. 06. 2015 г., с което цедентът и цесионерът са постигнали съгласие, че процесният договор от 24. 10. 2014 г. остава в сила.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните значими за изхода на делото правни въпроси: „1. Има ли задължение въззивният съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви?; 2. Преди настъпването на правните последици от прекратяване с обратна сила на договор за продажба на вземане насрещните вземания на страните са изискуеми и ликвидни в отношенията между тях, като същите са погасени чрез прихващане и не съществуват преди настъпване на уговореното в допълнително споразумение прекратително условие, може ли прекратяването с обратна сила да настъпи въпреки настъпило прихващане?; 3. Следва ли съдът да отчете настъпилото прихващане от страна на цесионера, който е погасил свои задължения, тъй като при действителност на прихващането, плащането с цедираното вземане е осъществено и същото не може да бъде върнато в патримониума на цедента, независимо от развалянето на договора за цесия или прекратяването й с обратна сила?; 4. Допустимо ли е извършване на извънсъдебно прихващане без отправяне на изявление за прихващане съгласно чл. 104, ал. 1, предл. 1 ЗЗД?; 5. След настъпване на правните последици от прекратяване с обратна сила на договор за продажба на вземане, могат ли тези правни последици да бъдат заличени по-късно от страните с последващо споразумение, което не е оспорено от страните по делото и установява релевантния за спора факт?“. Твърди, че по първия въпрос обжалваният съдебен акт на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 866/2012 г., І т. о. и решение по т. д. № 377/2011 г., ІІ т. о. Във връзка с доводите за произнасянето на въззивния съд по останалите въпроси в противоречие с практиката на ВКС касаторът се позовава на решение № 218 от 29. 11. 2016 г. по гр. д. № 1306/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 35 от 9. 07. 2019 г. по т. д. № 1175/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 26 от 7. 06. 2019 г. по т. д. № 403/2018 г. на ВКС, І т. о. и решение № 30 от 28. 04. 2017 г. на ВКС по т. д. № 2334/2015 г. на ВКС, І т. о., без да ги свърза с конкретен въпрос от формулираните в т. 2 - т. 5 на изложението.

Ответникът „Телиш“ АД /н./ и синдикът на „Телиш“ АД /н./ Е. Т. не са депозирали отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в производството по несъстоятелност на ищеца „Телиш“ АД, открито с решение от 27. 09. 2017 г. по т. д. № 7340/2015 г. на СГС, е предявено вземане на Н. С. за сумата от 4 703 379, 98 лв., представляваща левовата равностойност на 2 404 800 евро - дължима цена по договор за прехвърляне на вземане, сключен на 24. 10. 2014 г. между С., цедент и „Телиш“ АД, цесионер, като това вземане е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания към длъжника с определение по чл. 692 ТЗ по повод възражение на кредитора. Във въззивния акт е установено, че с цитирания договор за прехвърляне на вземане цедентът е прехвърлил на цесионера вземане за сумата от 2 633 280, 89 евро, представляваща част от вземането му към „КТБ“ АД по договор за банкова сметка, съгласно рамков договор за платежни услуги за потребители физически лица от 11. 02. 2011 г. и анекс № 67255/11. 02. 2011 г., от които главница в размер на 2550000 евро и изтекли лихви в размер на 122 000 евро. Апелативният съд е констатирал, че с допълнително споразумение от 29. 10. 2014 г. към договора страните се съгласили, че договорът се прекратява с обратна сила автоматично, без да е необходимо изявление на някоя от страните за това, при настъпване на няколко условия, между които е обявяването за недействително на някакво основание или за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД на прихващането на придобитото от цесионера вземане срещу вземанията на банката към него по договори за кредит. В решението е прието, че със споразумение от 1. 06. 2015 г. страните по договора за прехвърляне на вземане са се съгласили, че същият не е произвел правно действие и кредитор на „КТБ“ АД /н./ за посочените суми е Н. С.. Констатирано е, че с последващо споразумение от 19. 06. 2015 г. е постигнато съгласие, че споразумението от 01. 06. 2015 г. се отменя и договорът за прехвърляне на вземане остава в сила. Въззивният съд е приел, че с изявление на цесионера до „КТБ“ АД /н./ банката е уведомена за придобиване на вземанията по цитирания договор и цесионерът е заявил, че прихваща тези вземания срещу своите задължения към банката по договори за банков кредит, като прихващанията са осчетоводени от банката. В обжалвания съдебен акт е установено, че по т. д. № 9395/2016 г. на СГС е постигната спогодба между страните за прогласяване на основание чл. 59, ал. 3 З. по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на прихващания, между които и описаното по-горе, като тази спогодба е одобрена от съда и производството по предявените от синдиците на банката искове е прекратено с влязло в сила определение от 4. 10. 2017 г.

При тази фактическа установеност, въззивният съд е заключил, че се е осъществило предвиденото в допълнителното споразумение от 29. 10. 2014 г. условие за прекратяване на договора за прехвърляне на вземане с обратна сила /чл. 25, ал. 2 ЗЗД/, а именно обявяване на извършеното от цесионера прихващане с придобитото вземане на негови задължения към „КТБ“ АД /н./ за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, на основание чл. 59, ал. 3 З.. Изложил е съображения, че след постигането и одобряването на съдебната спогодба, имаща значение на влязло в сила решение с оглед чл. 234, ал. 3 ГПК, спрямо цедента Н. С. като кредитор на несъстоятелния длъжник „КТБ“ АД /н/ следва да се счита за ненастъпил погасителният ефект на прихващането - цедираното вземане към момента на прекратяването на цесията е било част от имуществото на цесионера „Телиш“ АД /н./ и поради това с обратна сила се връща в патримониума на цедента. По тези съображения въззивният съд е заключил, че дружеството няма задължение към цедента за заплащане на продажната цена по договора за цесия от 24. 10. 2014 г. С оглед въззивните доводи, в решението е посочено, че споразумението от 19. 06. 2015 г. не би могло да се отрази на горните правни изводи, доколкото условието по т. 2 от допълнителното споразумение към договора за прехвърляне на вземане, релевантно за прекратяване на договора, е настъпило с постигането на съдебната спогодба по т. д. № 9395/2016 г. на СГС, образувано по иска по чл. 59, ал. 3 З. - на 4. 10. 2017 г., тоест след подписване на споразумението от 19. 06. 2015 г.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са изяснени с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, поради което не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващият състав е обсъдил фактическия и доказателствен материал във връзка с доводите и възраженията на страните по предявения отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, както и въззивните доводи на ответника, за да формира собствени изводи за несъществуването на вземането на физическото лице по процесния договор за прехвърляне на вземане. Изложил е становище във връзка с основните доводи на касатора, което е мотивирал с ненастъпилия погасителен ефект на прихващането по отношение на Н. С. - кредитор на банката в несъстоятелност предвид прогласяването на прихващането за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 59, ал. 3 З., съответно с връщането на вземането, което е било част от имуществото на цесионера „Телиш“ АД към момента на прекратяване на договора за цесия, с обратна сила в патримониума на цедента поради прекратяването. Следва да се изтъкне, че въпросът е поставен, без да бъдат направени твърдения за необсъждане на конкретни доводи и възражения на касатора и на събрани по делото доказателства. Несъгласието на касатора с извода за несъществуване на вземането му към длъжника, до който въззивният съд е достигнал след преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, има отношение към правилността на обжалваното решение и не може да мотивира допускането на касационното обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК

Вторият и третият въпрос от изложението на касатора са свързани и могат да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно правата на цедента по отношение на прехвърлено вземане в хипотезата на извършено преди настъпване на прекратително условие по договора за цесия от страна на цесионера прихващане на цедираното вземане срещу негови задължения към длъжника-банка в несъстоятелност, което е признато за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 59, ал. 3 З.. По този въпрос е формирана последователна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 242 от 21. 03. 2019 г. по т. д. № 3097/2017 г., І т. о., решение № 26 от 7. 06. 2019 г. по т. д. № 703/2018 г., І т. о. /на това решение се позовава и касаторът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК/ и решение № 60100 от 5. 08. 2021 г. по т. д. № 1423/2020 г., ІІ т. о. В нея се приема, че при прекратяване с обратна сила на договора за цесия на осн. чл. 25, ал. 2 ЗЗД в патримониума на цедента се връща неговото вземане към длъжника. Извършеното преди сбъдване на прекратителното условие от цесионера прихващане на цедираното вземане със съществуващи негови задължения към длъжника е релевантно за правата на цедента по отношение на цедираното вземане. При извършено преди настъпването на прекратителното условие прихващане правата на цедента са обусловени от валидността на прихващането. Ако е налице действителност на прихващането, вземането се е погасило преди да настъпи прекратителното условие, поради което не може да се върне в патримониума на цедента. В цитираните решения на ВКС, с оглед разгледаните спорове във връзка с договори за прехвърляне на вземания към банка в несъстоятелност, е дадено разрешението, че с прогласяването на основание чл. 59, ал. 3 З. на относителната недействителност на прихващането по отношение на кредиторите на несъстоятелността, какъвто е и цедентът в резултат на прекратения с обратна сила договор за цесия, погасителният ефект на прихващането следва да се счита за ненастъпил – цедираното вземане, което към момента на прекратяване на цесията, е било част от имуществото на цесионера с обратна сила се връща в патримониума на цедента. Изводите на въззивния съд напълно съответстват на практиката на ВКС по релевантния въпрос, която се споделя и от настоящия състав и по отношение на която не е обоснована необходимост от промяна, което изключва съществуването на допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Четвъртият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е бил предмет на обсъждане в обжалваното въззивно решение, доколкото решаващият състав е направил констатация за постъпило в „КТБ“ АД /н./ изявление на цесионера „Телиш“ АД, че е придобил част от вземането на Н. С. към банката на основание договор за прехвърляне на вземане от 24. 10. 2014 г., като е заявил, че прихваща това вземане срещу своите задължения към банката до размера на по-малкото от тях.

Формулираният в т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос също не може да обоснове приложното поле на касационния контрол, тъй като не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е некоректно поставен, доколкото в обжалваното решение е прието, че споразумението от 19. 06. 2015 г., на което се позовава касаторът, е подписано преди да настъпи условието за прекратяване на процесния договор за прехвърляне на вземане. Решаващият състав е формирал извод, че се е осъществило следното прекратително условие по договора за цесия - обявяване на извършеното от цесионера прихващане на придобитото на основание договора вземане с негови задължения към банката за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 59, ал. 3 З. със съдебна спогодба по т. д. № 9395/2016 г. на СГС от 4. 10. 2017 г. Ето защо е счел споразумението от 19. 06. 2015 г. за предхождащо сбъдването на прекратителното условие и въобще не е вземал становище по въпроса дали с последващо споразумение може да бъде продължено действието на договор, който вече е прекратен. Само за пълнота на изложението с оглед доводите на касатора следва да бъде изтъкнато, че в решение № 60100 от 5. 08. 2021 г. по т. д. № 1423/2020 г. на ВКС, ІІ т. о. е прието, че след настъпване на правните последици от прекратяване с обратна сила на договор за продажба на вземане, тези правни последици не могат да бъдат заличени по-късно от страните с последващо споразумение.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11764 от 4. 08. 2020 г. по в. т. д. № 753/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, петнадесети състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.