О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60499

гр. София, 20.10.2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Д. П.

ЧЛЕНОВЕ : Б. Й.

К. Г.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 2266/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. Е. П. ЕООД със седалище в София срещу решение № 1501 от 09.07.2020 г., постановено по гр. д. № 5557/2019 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 5989 от 09.08.2019 г. по гр. д. № 114/2018 г. на Софийски градски съд дружеството - касатор е осъдено да заплати на основание чл.163, ал.3 ЗУТ на Етажна собственост на [улица] - 21 в София сумата 37 310 лв. - обезщетение за некачествено изпълнено строителство, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК за производството пред първата и пред въззивната инстанция.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон - чл.163, ал.3 ЗУТ, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се поддържа искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения осъдителен иск с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от Етажна собственост на [улица] - 21 в [населено място] - чрез адв. А. Т. от САК, упълномощена от председателя на етажната собственост Влади К., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да отмени частично решението по гр. д. № 114/2018 г. на Софийски градски съд и да осъди „Б. Е. П. ЕООД да заплати на Етажна собственост на [улица] - 21 в [населено място] сумата 37 310 лв., представляваща обезщетение за некачествено изпълнено строителство, Апелативен съд - София е приел, че са доказани предпоставките на чл.163, ал.3 ЗУТ за ангажиране на гаранционната отговорност на дружеството - ответник в качеството му на строител на жилищна сграда на [улица] - 21 в [населено място] за виновно причинени на етажните собственици вреди от некачествено изпълнение на строителни работи в процеса на изграждане на сградата.

Въззивният съд е преценил като неоснователно основното защитно възражение на ответника, че не е строител на сградата и не е пасивно легитимиран да отговаря по иска на етажните собственици с правно основание чл.163, ал.3 ЗУТ. По делото не е имало спор, че с договор, оформен с нотариален акт № 80/26.03.2007 г., собствениците на поземления имот на [улица] - 21 са учредили на „Б. Е. П. ЕООД право на строеж за изграждане на монолитен строеж срещу поето от дружеството задължение със свои сили, средства, материали и труд да построи на учредителите описани в договора обекти, като упражнява инвеститорски и авторски надзор върху обектите. С отговора на исковата молба ответникът не е оспорил качеството си на строител и не е възразил срещу пасивната си материалноправна легитимация в процеса. От справка в Търговския регистър съдът е установил, че „Б. Е. П. ЕООД се управлява от Г. А. Г., който е съдружник в дружеството заедно с „Г. И. ЕООД, а същевременно изпълнява и функциите на управител на „Г. И. ЕООД. В хода на първоинстанционното производство са приети като доказателства констативен акт № 15/27.10.2010 г., акт № 16 за установяване годността за ползване на строежа и разрешение за ползване на построена жилищна сграда от 17.03.2011 г., в които е отразено, че „Български енергиен Пул“ ЕООД е възложител на сградата, заедно с физическите лица - учредители на правото на строеж, а като строител е посочено „Г. И. ЕООД. При подписване на документите двете дружества са представлявани от едно и също лице - управителят Г. Г., който е подписал и приложение № 1 към протокол от общо събрание на етажната собственост на сградата от 12.01.2012 г. В протокола са направени констатации за несъответствия и за неизпълнени СМР, за които управителят Г. е признал, че са възложени за реализиране на „Б. Е. П. ЕООД в качеството му на строител на сградата. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е направил извод, че ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл.163, ал.3 ЗУТ, тъй като дейността по изграждане на сградата е осъществявана съвместно от него като суперфициар и възложител по договора от 26.03.2007 г. и от съдружника в дружеството „Г. И. ЕООД в качеството му на подизпълнител. Позовавайки се на практиката в решение № 140/28.10.2014 г. по т. д. № 908/2012 г. на ВКС, I т. о., и решение № 390/19.10.2011 г. по гр. д. № 174/2011 г. на ВКС, IV г. о., съдът е приел, че отсъствието на изричен писмен договор за възлагане на строителните дейности на подизпълнителя е ирелевантно за основателността на иска, тъй като търговският характер на сделката между двете дружества изключва необходимостта от спазване на писмената форма (чл.286, ал.1 ТЗ вр. чл.1, ал.1, т.14 ТЗ), както и че ответникът следва да отговаря пред етажните собственици за некачественото строителство, извършено от привлечения в процеса на реализиране на възложеното му строителство подизпълнител.

При разрешаване на спора между страните за некачествено изпълнени строителни работи въззивният съд е обсъдил заключенията на назначените от първата инстанция единична и разширена съдебнотехнически експертизи. Въз основа на заключенията съдът е приел за доказано некачественото изпълнение на покривната конструкция на сградата, в областта на която вещите лица са констатирали разлепена обшивка покрай капандурите и комините, обратни наклони по покривните равнини и закрепване с пирони на армошилд и обшивки. В резултат на неправилно изпълнените строителни дейности е компрометирана целостта на покривното покритие и се е стигнало до проникване на вода в подпокривните пространства, по външните фасади на сградата. Предвид установената причинна връзка между некачественото изпълнение на покривната конструкция и повредите по фасадата, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че е изпълнил фасадните мазилки според предвижданията на плана и по тази причина не следва да отговаря за повреждането на фасадата. Констатациите в експертните заключения са мотивирали въззивния съд да приеме за доказано и некачественото изпълнение на пода на подземните гаражи (основа на сградата), при който не е положена предписаната в проектите шлайфана бетонова настилка, а е използвана цименто - пясъчна замазка, която е повредена в процеса на експлоатация, както и некачественото изпълнение на стените и таваните на сутерена и на стълбището (което съставлява подход към допълнителното застрояване). При огледа вещите лица са установили също течове в гаражите, предизвикани от неправилно фугиране между ниво терен и ниво сграда, а също и от липсата на хидроизолация на надсутеренното ниво. Въззивният съд е преценил, че ответникът е отговорен за вредите от посоченото неправилно изпълнение, макар в проекта за сградата да не е предвидена хидроизолация, тъй като е бил длъжен да предложи и реализира проект, който да осигури достатъчна защита на сградата от проникване на вода вследствие на дъжд, сняг, подпочвени води и др.

В зависимост от преценката за доказано в хода на процеса некачествено изпълнение на възложените от етажните собственици строителни дейности от страна на ответника, респ. от избрания от него подизпълнител, въззивният съд е направил решаващия извод, че на основание чл.163, ал.3 ЗУТ ответникът дължи на етажните собственици обезщетение за произлезлите от некачественото изпълнение вреди в размер на сумата, необходима за поправяне/отстраняване на вредите. Съобразявайки експертните заключения, според които общата стойност на разходите за отстраняване на вредите възлиза на 37 310 лв. (в т. ч. 9 500 лв. за покривната конструкция, фасадата и стълбите, и 27 810 лв. за увредените стени на сутерена и пода на сградата), въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е осъдил ответника да заплати на етажната собственост посочената сума, представляваща обезщетение за причинените вреди. В мотивите към решението си въззивният съд е отбелязал изрично, че искът по чл.163, ал.3 ЗУТ е предявен в рамките на гаранционните срокове, предвидени в чл.20, ал.4 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б. и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и обекти.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на следния въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода по делото и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 579/12.01.2012 г. по гр. д. № 1932/2009 г. на ВКС, III г. о. : „Следва ли установяването качеството „строител“ във връзка с възложената на тази категория лица отговорност по чл.163, ал.3 от ЗУТ да се направи въз основа на съставените в хода на строителството документи - актове и протоколи, съответно констатациите за това кои са конкретните участници в строителния процес, при приемане на сградата и изпълнените строителни работи от възложителя/те и от компетентните държавни органи“.

Поставеният въпрос е относим към предмета на делото, но касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска, тъй като разрешаването му от въззивния съд не е в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Решението по гр. д. № 1932/2009 г. на ВКС, III г. о., е постановено след допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Кои фактически или правни признаци определят качеството „строител“ във връзка с възложената на тази категория лица отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ в гаранционните срокове за нейното реализиране съгласно чл.173 от ЗУТ, когато разрешение за ползване на сградата е издадено при действието на този закон, но самият строеж е реализиран въз основа на сключени преди приемането му договори за изработка“. С решението съставът на ВКС, III г. о., се е произнесъл, че „разпоредбата на чл.163, ал.3 ЗУТ има за предназначение да даде възможност на всички собственици на построена сграда да отправят претенциите си за вреди от некачествено строителство, проявили се в рамките на гаранционните срокове, към строителя на сградата; Качеството „строител“ по смисъла на чл.163, ал.3 ЗУТ не е изключено за лице, явяващо се едновременно и инвеститор на сградата или части от нея; Пасивната легитимация, свързана с качеството „строител“, подлежи на установяване с всички доказателствени средства, в която насока имат значение констатациите по актовете на държавно приемане или санкция във връзка с осъщественото строителство, издавани по реда на отменения ЗТСЕ и подзаконовите актове по прилагането му; Успешното провеждане на иска по чл.163, ал.3 ЗУТ не е пряко обусловено от другите формални предпоставки на чл.163, ал.1 ЗУТ, като наличие на писмен договор с възложителя в инвестиционния процес, сключен при действието на ЗУТ“. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е възприел различно от посоченото по-горе разрешение на спора за пасивната материалноправна легитимация на касатора като ответник по иска с правно основание чл.163, ал.3 ЗУТ. След съвкупна преценка на доказателствата, в т. ч. и съставените по време на строителството документи, съдът е направил извод, че ответникът е поел задължение да построи сградата и че е участвал в процеса на строителството като за извършване на строителните дейности е привлякъл подизпълнител (съдружник в дружеството). При формиране на извода, че ответникът има качеството на строител по смисъла на чл.163, ал.3 ЗУТ, въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че с отговора на исковата молба ответникът не е възразил срещу пасивната си материалноправна легитимация по иска, както и направеното от неговия управител признание пред общото събрание на етажните собственици, че дружеството е строител на сградата. С оглед мотивите към обжалваното решение не може да се приеме, че е налице релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие на решението със сочената в изложението практика на ВКС.

Допускането на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се поддържа с аргументи, че въззивният съд „се е произнесъл при явна неправилност съобразно събраните по делото доказателства“ по следните въпроси : „Включват ли се в обхвата на отговорността по чл.163, ал.3 от ЗУТ строителни работи, които не са предвидени за изпълнение съгласно одобрените инвестиционни проекти; Включват ли се в обхвата на отговорността по чл.163, ал.3 от ЗУТ недостатъци на строителните работи, които са били видими при приемането на сградата (явни недостатъци) и не е направено възражение за тях при съставяне на акт обр.15 с участието на собствениците (възложители), съответно при разрешаване на нейното ползване от компетентните държавни органи; Включват ли се в обхвата на отговорността по чл.163, ал.3 от ЗУТ дефекти, за които не е установена причинно - следствена връзка с изпълнените строителни работи“.

В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

В случая аргументът на касатора, че въззивният съд се е произнесъл „при явна неправилност съобразно събраните по делото доказателства“, е несъвместим с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като изисква проверка от страна на касационната инстанция за съответствие на изводите, до които е достигнал съдът, с доказателствата по делото. Формулираните в изложението въпроси, предназначени да обосноват очевидната неправилност, не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд, съобразявайки основанието на предявения иск - чл.163, ал.3 ЗУТ, не се е произнасял за наличието на явни недостатъци с последиците по чл.264 ЗЗД (въпрос № 2) и е приел за доказано, че всички некачествено изпълнени строителни работи, по повод на които се претендира обезщетение с иска по чл.163, ал.3 ЗУТ, се включват в обхвата на отговорност на ответника и че проявилите се вследствие на тях дефекти са резултат от неговото виновно поведение като строител на сградата (въпроси № 1 и № 3). В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 5557/2019 г. на Апелативен съд - София.

Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани с отговора на касационната жалба и не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1501 от 09.07.2020 г., постановено по гр. д. № 5557/2019 г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :