5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60721

гр. София, 20.10.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1552 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. М. срещу решение № 10165 от 19.02.2021г. по в. гр. дело № 1012/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 154 от 08.01.2020г. по гр. дело № 9373/2018г. на Софийски градски съд /СГС/, Първо г. о., 5 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ за заплащане на сумата 59 884. 80 лв., съставляваща обезщетение в размер на 12 брутни заплати, ведно със законната лихва за забава от 11.07.2018г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че платеното му обезщетение на основание чл. 68, ал.1 ЗМВР за девоенизирането му като следовател от системата на МВР и преди назначаването му като прокурор във ВКП, считано от 01.11.1999г., е различно от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и поради това не следва да бъде приспадано на основание чл. 225, ал. 4 ЗСВ. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен, като му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правния въпрос: Изплащането на гратификационно обезщетение в друга държавна система, извън органите на съдебната власт, явява ли се пречка за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 82/22.10.2020г. по гр. д. № 2693/2019г. на ВКС, Четвърто г. о., както и че същевременно е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Р. Б. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.

Предявен е иск с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ за заплащане на сумата 59 884. 80 лв., съставляваща парично гратификационно обезщетение при прекратяване на магистратско правоотношение за прокурорска длъжност, за прослужено преди това време като „следовател“ за период от 12 години.

Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът М. М. е работил като следовател в структурата на МВР от 01.09.1987г. до 01.02.1995г., след което без прекъсване е бил следовател в системата на съдебната власт към Национална следствена служба до 01.11.1999г., когато е преназначен като прокурор във ВКП, на която и длъжност се е пенсионирал на 02.09.2015г.. Заключил е, че по силата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ ищецът има право да получи максималния размер на предвиденото от законодателя гратификационно обезщетение за последователно заеманите магистратски длъжности следовател и след това прокурор в продължение на повече от 20 години, т. е. обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения. Посочил е, че страните не спорят, а и от приетите доказателства по делото се установява, че ищецът е получил обезщетение в размер на две брутни заплати през 1995г., когато е уволнен като следовател в системата на МВР поради съкращаване на щата и обособяване на НСС като самостоятелно юридическо лице в органите на съдебната власт, както и обезщетение в размер на десет брутни заплати, когато през 1999г. е преназначен от Зам. – директор на Окръжна следствена служба, [населено място], на длъжността прокурор във ВКП. Горепосочените обезщетения за 12 години прослужено време като следовател са изплатени на М. на основание чл. 68, ал. 1 ЗМВР /отм./ и чл. 252 ЗМВР /отм./, предвиждащи заплащане на обезщетение на офицерите и сержантите /съотв. държавните служители/ при прекратяване на служебното правоотношение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Анализирайки правната уредба на гратификационното обезщетение в полза на магистрати, САС е приел, че такова в размер на брутното месечно възнаграждение за 20 месеца за съдии, прокурори и следователи е предвидено за първи път с чл. 139г ЗСВ /отм./ от 1998г., като първоначално то е обвързано с пенсионирането на съответния магистрат, а след 2002г. тази обвързаност е изоставена. Съобразил е и е цитирал трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 65/10.03.2009г. по гр. д. № 5980/2007г. на Второ г. о., решение № 1043/01.12.2008г. по гр. д. № 1795/2006г. на Първо г. о. и решение № 91 от 26.06.2020г. по гр. д. № 2040/2019г. на ВКС, ІІІ г. о., според която с влизане в сила на ЗСВ /отм./ следователите преминават от системата на МВР към съдебната система, запазвайки съгласно пар. 4, ал. 2 ЗСВ /отм./ досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. Когато следовател при освобождаването му от системата на МВР е получил предвиденото в чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991г /отм./ еднократно парично обезщетение, това плащане съставлява обезщетение по смисъла на чл. 139г ЗСВ /отм./. При повторно освобождаване на същия магистрат от длъжност в органите на съдебната власт, нему се дължи обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако е придобил право на максималния размер на гратификационното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Приспадат се съответния брой платени брутни заплати, а не сумите по тях, тъй като с получаването им правото на благодарственото обезщетение е погасено. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ не може да се поставя в зависимост от това дали органът, в който е изпълнявана магистратската длъжност, се намира в законодателната, изпълнителната или съдебната власт. Различията в конституционното устройство на органите на държавна власт и промяната на мястото им в държавното устройство в течение на времето не зависят от волята на служителите и затова по никакъв начин не биха могли да влияят на основанието за плащане на гратификационното обезщетение. Освен това, както по ЗМВР в различните му редакции, така и по ЗСВ, максималният размер на благодарственото обезщетение за продължителна служба е 20 брутни заплати, при което независимо при действието на кой от посочените закони такова е изплащано на следователите, общият му размер не може да надвишава 20 брутни работни заплати. Въз основа на горепосочените решаващи правни изводи, извлечени от цитираната практика на ВКС, въззивният съд е заключил, че е неоснователен доводът на ищеца, че изплатените му гратификационни обезщетения по ЗМВР /отм./ и по ЗСВ са различни обезщетения с различно основание. Напротив те съставляват едно и също гратификационно обезщетение, при което е приложима нормата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ и платеното обезщетение за прослуженото време като следовател в системата на МВР, а и в органите на съдебната власт, следва да бъде приспаднато при пенсионирането на ищеца като прокурор на 02.09.2015г., като оставащата дължима разликата от 8 брутни заплати, ответникът е заплатил.

Поставеният от касатора горепосочен правен въпрос удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото е обусловил решаващите правни изводи във въззивното решение. По него е формирана трайна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в цитираните от въззивния съд решения на ВКС /решение № 65/10.03.2009г. по гр. д. № 5980/2007г. на Второ г. о., решение № 1043/01.12.2008г. по гр. д. № 1795/2006г. на Първо г. о., решение № 91 от 26.06.2020г. по гр. д. № 2040/2019г./, както и в решение № 167 от 24.07.2013г. по гр. дело № 1372/2012г. на Трето г. о. и в решение № 46/07.04.2021г. по гр. д. № 2713/2020г. на ІІІ г. о., с която константна практика въззивният съд се е съобразил изцяло в атакуваното решение, излагайки решаващите си мотиви в гореизложения смисъл. С последното по време решение № 46/07.04.2021г. по гр. д. № 2713/2020г. на ІІІ г. о. е посочено също, че в приложното поле на чл. 225, ал. 1 ЗСВ се включва и стажът, придобит на длъжност съдия, прокурор или следовател преди влизане в сила на чл. 139г ЗСВ /отм./, като за възникване правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се изисква прекратяването на магистратското правоотношение да е настъпило при действието на тази разпоредба, което не означава признаване на обратно действие на закона. Няма изискване в закона магистратският стаж да е придобит без прекъсване. Обстоятелството, че има предходно, преди влизане в сила на чл. 139г ЗСВ /отм./ прекратяване на правоотношението за изпълнение на магистратските длъжности е от значение за изчисляване на дължимото гратификационно обезщетение и за приспадане на вече изплатеното такова. Действително решение № 82/22.10.2020г. по гр. д. № 2693/2019г. на ВКС, Четвърто г. о., на което касаторът се позовава, дава различно разрешение на поставения правен въпрос, според което изплащането на гратификационно обезщетение, предвидено в чл. 252 ЗМВР /отм./ не е пречка за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, защото основанията на двете обезщетения са различни. Това решение е единствено с така даденото разрешение на правния въпрос, поради което като изолирано не може да обоснове извод за наличие на противоречива практика на ВКС по смисъла на чл. 292 ГПК.

Наличието на съвременна константна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва осъществяването както на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ето защо не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10165 от 19.02.2021г. по в. гр. дело № 1012/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав.

ОСЪЖДА М. К. М., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Прокуратурата на Р. Б. сумата 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.