№ 60358 София, 18.10. 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:С. К. Г. Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2622/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 105/25.03.2021 г. по в. гр. д. № 1309/2020 г. Благоевградският окръжен съд потвърдил решение № 906981/27.08.2020 г. по гр. д. № 828/2019 г. на Благоевградския районен съд, с което е признато за установено по отношение на «Полена» ООД със седалище и адрес на управление [населено място], [община], че Н. С. Д. и «ХОТ СЪН - 2017» ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], не са собственици на едноетажна масивна сграда - трафопост, със застроена площ 9 кв. м., изградена в източната част на УПИ........... от кв. ... по плана на [населено място], и е отменен н. а. № .., том.., рег. № ...., дело № .../27.02.2017 г. за собственост по давност.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ответниците по исковете Н. С. Д. и «ХОТ СЪН - 2017» ЕООД с оплаквания за недопустимост и неправилност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация - ищеца «Полена» ООД е постъпил писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
По делото е установено, че с н. а. № .../20.01.2005 г. ищецът „Полена“ ООД е закупил от ЕТ „Ц. Ф.“ цех за производство на тоалетна хартия със застроена площ 646 кв. м., а с н. а. № ..../24.07.2008 г. закупил от СД „П. - Л. и с-ие“ цех за безалкохолни напитки и склад със застроена площ 242 кв. м., двете сгради находящи се в УПИ ... от кв. ... по плана на [населено място]. С договор № ..../27.06.2008 г. за продажба на недвижим имот - частна държавна собственост, сключен по реда на глава IV от Закона за държавната собствевеност /ЗДС/, глава VI и раздел II от Правилника за прилагане на ЗДС, ищецът придобил собствеността върху УПИ ......... от кв. ........по плана на [населено място], представляващ прилежащ терен на сгради.
Ищецът твърди, че по силата на договора от 27.06.2008 г. за продажба на недвижим имот - частна държавна собственост и при приложение разпоредбата на чл. 92 ЗС е придобил собствеността и върху находящия се в поземления имот трафопост. Като евентуално основание за придобиване на правото на собственост се е позовал на придобивна давност с начало на владението 27.06.2008 г.
Ответниците са оспорили исковете като недопустими поради предявяването им при липса на правен интерес, а и като неоснователни.
В защитата си по същество ответникът Д. е противопоставил възражение, че е собственик на спорния трафопост на основание придобивна давност, а ответникът „ХОТ СЪН - 2017“ ЕООД - че с н. а. № ......./13.03.2017 г. е закупил от Д. спорната сграда.
Ответникът Д. твърди, че владее сградата от 20.08.1997 г., когато сключил със СД „П.“ предварителен договор за покупко-продажба на трафопост тип Б, посторен в УПИ ....., кв. ........по плана на [населено място], съгласно разрешение за ползване № 7/07.09.1995 г. С графична експертиза е установено, че подписът за купувач принадлежи на Д.. Разрешението за ползване е представено по делото и се отнася за трафопост тип Б в парцел ... от кв. ... по плана на [населено място], собственост на фирма „П.“ Б., като е посочено, че строежът е изпълнен в съответствие с разрешение за строеж от 24.07.1995 г. и протокол № 9 от с. д. за дадена сткроителна линия и нива по одобрените проекти. В разрешението за ползване е цитиран и протокол обр. 16 от 09.08.1995 г. Същият е представен по делото и е установено, че става въпрос за протокол на държавна приемателна комисия за установяване годността за ползване на строеж „трафопост - тип Б“ 250 ква в [населено място] към разширение цех за безалкохолни напитки с инвеститор /собственик/ и главен изпълнител СД „П.“ Б.. В раздел В. „По техническата документация“ като представени на комисията са описани в т. 1 одобрени и съгласувани проекти по АС и ел. части, в т. 2. разрешение за строеж и протокол за дадена строителна линия, в т. 3. документи за отстъпено право на строеж - заповед и договор с [община] и в т. 4. акт обр. 15 за завършване на строежа. Последният, с дата 18.07.1995 г., също е представен по делото и от него се установява, че той касае строеж „трафопост - тип Б“ към разширение цех за безалкохолни напитки в [населено място] с инвеститор /собственик/ СД „П.“ Б., като в т. 1. „По техническата документация“ сред представените документи са описани проекти по АС част, ел. част и строително разрешение. Липсват данни, а и твърдения за сключен окончателен договор за покупко-продажба. С н. а. № .../27.02.2017 г. ответникът Д. е признат за собственик на основание давностно владение на спорния трафопост, който с н. а. № ......./13.03.2017 г. продал на ответника „ХОТ СЪН - 2017“ ЕООД.
Въззивният съд приел предявените отрицателни установителни искове за допустими, при обоснован от ищеца правен интерес с твърдения за притежавано право на собственост на посочени основания, като претендираното право се оспорва от ответниците съдебно и извнсъдебно. Посочил, че при това положение ищецът дължи установяване на фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва ответното право, а именно доказване придобиването на сргадата чрез покупко-продажба, а при условията на евентуалност - придобивна давност. Действително според т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС при недоказване от ищеца на фактическите твърдения досежно съществуването на правото на иск производството подлежи на прекратяване поради недопустимост, но това правило е приложимо, само ако ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на правото на собственост. След като в случая ищецът поддържа, че е собственик, съгласно диспозитивното начало сам е определил обема и интензитета на търсената защита, предявявайки отрицателен установителен иск, с който ще отрече със сила на пресъдено нещо ответното право на собственост. Доказване принадлежността на спорното право на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материалноправна легитимация и обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото собственическите му права върху спорната вещ изключват тези на ответниците върху същата.
Като обсъдил клаузите в договора за покупко-продажба на недвижим имот - частна държавна собственост, както и в останалите прехвърлителни сделки, на които ищецът се позовава, тълкувайки ги съгласно чл. 20 ЗЗД поотделно и във връзка една с друга, предвид целта на договорите, обичаите и добросъвестността, въззивният съд приел, че те не установяват волята на страните да обхваща разпореждане с процесния трафопост, за да се приеме същият за преминал в патримониума на ищеца. Поради това намерил за безпредметно изследването на института на приращението по чл. 92 ЗС и обсъдил заявената при условията на евентуалност собственическа претенция, произхождаща от придобивна давност.
Въззивният съд посочил, че придобиването през 2005 г. на цех за производство на тоалетна хартия е индицирало в нужната степен развивана от ищеца производствена дейност, за която безспорно е нужна електрическа енергия. При това положение последвалата покупка на поземления имот, в който се намира и спорният трафопост, логично сочи на установена от ищеца фактическа власт върху него на 27.06.2008 г. с оглед нуждите от захранване на производствените си мощности с електрическа енергия със съответните характеристики, което се установява от показанията на св. Н.. Последващото придобиване на цех за безалкохолни напитки и склад след по-малко от месец допълнително аргументира упражняваното владение, тъй като прави ищеца единствен консуматор на електрическа енергия от процесния трафопост. Това сочи на владелчески действия и намерение за своене, продължило и чрез „С.“ ООД, комуто ищецът отдал под наем на 06.02.2012 г. цеха за безалкохолни напитки и склада. Въззивният съд приел, че показанията на св. Н. убедително сочат, че като електроинженер е бил викан нееднократно от управляващия и представляващия ищцовото дружество К. Б., за изпълнение на ел. захранването на изградената към 2012 г. фабрика за пелети, а преди това е давал консултации. Свидетелят лично е полагал не само захранващите кабели на фабриката, но е изграждал съоръженията в самия трафопост, които подробно описва от техническа гледна точка. Категоричен е, че последното му е възложено от ищцовия управител. Именно той му е възлагал и отстраняване на проблеми със захранването или аварии през годините и е възстановявал нормалната работа на трафопоста, вършил е техническото обслужване на трафопоста само и единствено по възлагане от Б.. Св. П. също поддържа, че ищцовата страна го е експлоатирала, като при аварии е уведомявала и Ч.. Св. Н. твърди, че, работейки с фабриката, ищцовата страна винаги е изхождала от презумпцията, че това е техният трафопост; заявява, че не познава Д.; че в района на трафопоста е виждал Х. Л. - посочен в н. а. № ........./24.07.2008 г. като управител на „П. - Л. и с-ие“ /в този смисъл и св. П./, но от него не е искал разрешение за работа по трафопоста. Св. Ш. охарактеризира отношенията между Л. и Б. като „опънати“ от 2017 г., сочейки, че Л. не е ходил там от 2017 г., а Д. - от 2015-2016 г.
Въззивният съд посочил, че видът, характерът, обемът и съдържанието на ищцовите действия, описани от свидетелите, безспорно сочат фактическото господство на ищеца над трафопоста, очевидно изключващи действията на други субекти. Инсталирането на съоръженията в него от ищцовата страна, непрекъснатото му ползване с оглед снабдяването на производствените мощности с електрическа енергия, вкл. поддържането му в изправност, за времето от 27.06.2008 г. до настоящия момент, сочат на установено от страна на ищцовото дружество владение за себе си върху спорната вещ. Наличието на договорни отношения за снабдяване с електрическа енергия единствено между държателя /наемател/ „С.“ ООД и оторизираните за това доставчици, без такива данни за ответниците, допълнително индицира осъществяването на владение само и единствено от ищовото дружество. С това обективният факт на владение съгласно чл. 68 ЗС е приет за доказан.
Въззивният съд посочил, че при придобиването на фактическа власт върху изцяло чужд имот при начална липса на основание, по аргумент от чл. 69 ЗС се предполага, че ищецът го държи за себе си, т. е. има качеството владелец. В хипотеза на установено владение върху чужд имот без основание не се изисква демонстриране на промяна в намерението за своене по отношение на собственика, именно защото от началния си момент фактическата власт има характера на владение, а не на държане.
Въззивният съд приел, че са доказани и останалите признаци на владението - то е осъществявано явно, непрекъснато, спокойно и несъмнено. Показанията на ищцовите свидетели досежно упражняването на фактическата власт върху имота - ползването му за задоволяване нуждите от електрическа енергия само за ищцовите обекти /т. е. по предназначение/, без каквото и да е противопоставяне от ответниците, само по себе си изключва скрития, насилствен начин, който да опорочава владението.
Въззивният съд приел за начало на владението 27.06.2008 г., когато ищцовото дружество е установило окончателно и трайно фактическата си власт върху УПИ ..........., ведно с изградения в него трафопост, което се установява от договора за покупко-продажба на недвижим имот - частна държавна собственост и от показанията на св. Н. и св. П.. Непрекъснатото владение след тази дата продължава и понастоящем, т. е. за срок, далеч надхвърлящ изискуемия се от чл. 79, ал. 1 ЗС от 10 години. Оттук въззивният съд заключил, че ищцовото дружество се явява собственик по давност на процесния трафопост, който е площадков енергиен обект по смисъла на пар. 1, т. 41 ДР на ЗЕ и представлява съвкупност от два компонента: сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение, които няма пречка да принадлежат на различни правни субекти. Поради това липсва пречка за признаването на ищеца за собственик на претендираната вещ.
Въззивният съд посочил, че по време действието на придобивната давност не съществува законова забрана трафопостът да принадлежи на друго лице, различно от енергийното предприятие. Спорната сграда е вътрешен енергиен обект, след като е предназначена за задоволяване нуждите единствено на собственика, което се установява от писмо изх. № 6534/30.06.2020 г. на „Ч.-Р. Б. АД и свидетелските показания. Според кореспонденцията с „Ч. - Р. Б. АД последното не е собственик на процесния трафопост.
Въззивният съд приел, че ответниците не са доказали собственически права върху спорната вещ на заявените основания. Представените писмени доказателства досежно строителството на трафопоста не са в състояние да обосноват материалноправната легитимация на ответниците. Обстоятелството, че в тях за инвеститор /собственик/ се сочи СД “П.“, не променя горните изводи. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правни сделки, по давност или по друг определен от закона начин. В случая тези писмени доказателства не материализират който и да е от известните придобивни способи, за да се приеме СД “П.“ за собственик на трафопоста. Изграждането му не може да се счете за израз на упражнено правомощие разпореждане, тъй като не се доказва земята, върху която е построен, да принадлежи на СД “П.“ - налице са убедителни данни, че по това време тя е собственост на друг правен субект. В този контекст предварителният договор от 20.03.1997 г. не поражда целените правни последици, понеже СД “П.“ не може да обещае прехвърлянето на вещни права, които не притежава. При отсъствието на каквито и да е данни за осъществявано собственическо правомощие владение от страна на събирателното дружество, недоказано остава и предаването му на бъдещия купувач при сключване на предварителния договор, въпреки уговорката в предварителния договор. Обстоятелството, че в чл. 2 от същия страните са договорили предаване на владението на датата на сключването му, а в чл. 5 и чл. 6 са предвидили задължение за продавача да го предаде, а на купувача - да го получи, допълнително разколебава преминаването на каквато и да е фактическа власт у Д. на 20.03.1997 г., без допълнителни доказателства за това. Отсъствието на данни за договорни отношения между ответниците и доставчици на електрическа енергия допълнително обосновава тези изводи.
Въззивният съд посочил и това, че дори владението да се счете за предадено на Д., не е доказано осъществяването на всичките елементи от сложния фактически състав на придобивната давност. Събраният доказателствен материал, обсъден по отделно и в съвкупност, не установява изключителното му господство над трафопоста с намерение да го свои през предвидения 10-годишен период. Свидетелските показания на Г. и Ш. не са в състояние да подкрепят ответната теза, тъй като са бегли, повърхностни, вътрешно противоречиви и не кореспондират с останалия доказателствен материал. Твърденията на св. Г., че Д. го поканил с оглед монтажа на ел. съоръжението в трафопоста, се опровергава от писмените доказателства на самия ответник досежно изграждането му. Според тях строител на трафопоста е СД “П.“ и в резултат на действията на последното същият е пуснат в експлоатация. При отсъствието на Д. в тях, а и на данни за съпричастността му към изграждането на трафопоста, е нелогично св. Г. да казва „на К. да викнат от енергото комисия“ за приемането на обекта, още повече, че според нито един от горните актове не е участвала комисия от „енергото“. Поради това нелогични са и показанията на св. Г., че за изграждането и привеждането в експлоатация му е плащал именно Д.. Освен това св. Г. отнася изграждането на трафопоста към 1985 г., а от представените от самите ответници писмени доказателства е видно, че това е станало през 1995 г. Не на последно място - заживяването на посочения свидетел от 1991 г. в [населено място] придава на показанията му, последните от които датират отпреди 10 години, предимно опосредствен характер. А твърденията на свидетеля, че Д. назначил техник за поддръжка на спорната вещ, не са потвърдени в нито един момент. Този свидетел не е в състояние да уточни съпричастността и на Хр. Л..
По тези съображения при преценката по реда на чл. 172 ГПК въззивният съд не кредитирал показанията на ответните свидетели в посочените им части, за разлика от тези на ищцовите. Последните са логически последователни, взаимно допълващи се и кореспондират с останалия доказателствен материал. Освен това св. Н. е електроинженер за разлика от св. Г., който е само електротехник, което допълнително разколебава достовореността в показанията на последния.
Въззивният съд приел, че към датата на издаването на н. а. № ........./27.02.2017 г. фактическият състав на придобивната давност, за да бъде признат Д. за собственик, не е бил осъществен. За този извод съдът взел предвид и нотариалното дело № 50/2017 г., по което е издаден нотариалният акт. Приетото в постановлението от 27.02.2017 г. на нотариуса, че процесният трафопост е изграден в имот на ПК “П.“ и през 2016 г. член-кооператорите взели решение за продажбата му, но поради изпуснатия срок за пререгистрация в търговския регистър дейността на кооперацията е прекратена и същата е заличен от търговския регистър, както и че свидетелите в нотариалното производство са член-кооператори, нямащи претенции към имота и желаели признаването на Д. за собственик, при отсъствието на каквито и да е данни за съпричастността към спорния трафопост както на кооперацията, така и на член-кооператорите, също опровергава ответната теза.
Въззивният съд посочил, че при това положение покупко-продажбата по н. а. № ........../2017 г. макар и действителна, не е породила вещноправен ефект и не е прехвърлила имота в патримониума на „ХОТ СЪН - 2017“, понеже продавачът не е могъл да прехвърли права, които няма към деня на сключване на сделката. Последната не е в състояние да обоснове материалноправната легитимация на ответното дружество, включително и към наемателя „С.“ ЕООД за заплащане на обезщетение /наем/ за ползването на трафопоста, за което има нотариално отправена покана. Съдът посочил, че при липса на сключен договор за достъп и без наличието на друго основание, по аргумент от чл. 59, ал. 1 ЗЗД енергийното дружество дължи заплащане на обезщетение за ползване на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик, при ползването им за преобразуването и преноса на електрическа енергия до друг потребител /различен от собственика/. Обезщетението се определя на база на приетата от ДКЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.
Предвид уважаването на исковата претенция атакуваният нотариален акт, с който Д. е признат за собственик, засяга ищцовите права. Поради това с обжалваното решение е прието, че районният съд правилно е отменил акта по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения въззивният съд приел, че атакуваното решение се явява правилно и го потвърдил.
Касационните жалби, подадени от ответниците по исковете, са идентични. Идентични са и представените от касаторите изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
На първо място се поставя въпросът за наличието на правен интерес от предявяването по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК на отрицателен установителен иск, като се твърди, че произнасянето на съда е в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се противоречие на въззивното решение и с друга практика на ВС и ВКС: решение № 386/06.03.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г. на I-во г. о., определение № 380/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 1317/2011 г. на I-во г. о., решение № 885/12.06.2002 г. по гр. д. № 95/2001 г. на IV-то г. о., решение № 240/07.02.1970 г. по гр. д. № 1582/1969 г. на I-во г. о., решение № 398/22.10.2010 г. по гр. д. № 598/2010 г. на II-ро г. о., решение № 90/05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на II-ро г. о., решение № 329/24.11.2011 г. по гр. д. № 1439/2010 г. на II-ро г. о., като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК. По въпроса се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
За да обосноват противоречие на въззивното решение с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, касаторите поддържат, че в разглеждания случай не е налице нито една от хипотезите, визирани в последното, които да обуславят допустимост на предявените отрицателни установителни искове. С тълкувателния акт се прие, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Разглежданият случай, в който ищецът твърди, че притежава право на собственост, което се оспорва от ответниците, попада в първата хипотеза. Ето защо поддържаното от касаторите противоречие не е налице.
Според решение № 386/06.03.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г. на ВКС, I-во г. о., правният интерес от провеждане на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато се твърди, че ответникът оспорва притежавано от ищеца вещно право; този иск не може да цели единствено отричане на собствеността на ответника, без ищецът да заявява самостоятелни права върху същия имот. Никъде в решението не е посочено това, което се твърди от касаторите, а именно, че като средство за защита на субективни права при възникнал спор за собственост, отрицателният установителен може да бъде проведен само при наличие на правен интерес, изведен от годен титул за собственост на ищците. Освен това в конкретната хипотеза, разгледана в това решение, за недопустим е приет отрицателен установителен иск, когато с предходно влязло в сила решение е отхвърлен ревандикационен иск, предявен от ищеца срещу същия ответник. Разглежданият по настоящото дело случай е различен.
При позоваване на определение № 380/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 1317/2011 г. на I-во г. о., касаторите са допуснали грешка, тъй като определение под този номер и дата е постановено по друго дело, а именно по ч. гр. д. № 251/2012 г. на ВКС, I-во г. о. В него, за да се обоснове недопустимост на предявен отрицателен установителен иск за собственост, произхождаща от възстановяване по ЗСПЗЗ, действително се прави позоваване на решението, обсъдено в предходния абзац и се сочи, че като средство за защита на субективни права, отрицателният установителен иск може да бъде проведен само при наличие на спор за собственост, затова правен интерес за ищеца ще е налице, когато той има годен титул за собственост. Не това обаче е прието в решение № 386/06.03.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г. на ВКС, I-во г. о., както вече бе посочено. Освен това - и двата съдебни акта са постановени преди приемането на задължителна съдебна практика по въпроса: при какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, каквато съставлява ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С него отрицателният установителен иск за право на собственост се прие за допустим в по-широк кръг хипотези в сравнение с предходната съдебна практика, както вече бе посочено. На последно място - ищецът, който претендира право на собственост, ще разполага с документ, легитимиращ правата му, в случай, че те произхождат например от правна сделка /чл. 77 ЗС вр. чл. 18 ЗЗД/. Когато обаче се претендира собственост на основание придобивна давност, законът не забранява доказването на този придобивен способ да стане в процеса по защита на правото, ако преди това ищецът не се е снабдил с документ за правото си по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК. Ето защо определение № 380/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 251/2012 г. на ВКС, I-во г. о., не обосновава основане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Според решение № 885/12.06.2002 г. по гр. д. № 95/2001 г. на ВКС, IV-то г. о., от преценката на ищеца зависи в какъв обем ще потърси искова защита и в зависимост от това - дали да предяви положителен или отрицателен установителен иск; правният интерес ще бъде налице и когато е избран път на защита, който е в по-ограничен обем, какъвто е този при отрицателния установителен иск. Обжалваното въззивно решение не противоречи на този съдебен акт, а и даденото с него разрешение е възприето в посочената задължителна съдебна практика.
В решение № 240/07.02.1970 г. по гр. д. № 1582/1969 г. на ВС, I-во г. о., е прието, че иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, аналогичен на чл. 124, ал. 1 ГПК, е допустим само когато с установителното решение ще се постигне целеният резултат и не ще се наложи да се води след това друг иск за постановяване на друго решение за постигане на целения резултат. Така застъпеното становище е отречено със задължителната съдебна практика на ВКС - ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК, в т. 2 на което се прие, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. В тълкувателния акт не е направено разграничение във вида на установителния иск, поради което следва да се приеме, че даденото с него разрешение обхваща и двата вида установителни искове - положителен и отрицателен.
За преодоляна с приемането на посочения тълкувателен акт следва да се приеме и практиката по решение № 398/22.10.2010 г. по гр. д. № 598/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., според което правният интерес от отрицателния установителен иск предполага липсата на друг възможен способ за защита на материалното право, предмет на защита с предявения отрицателен установителен иск, обуславя се от възможността /невъзможността/ то да бъде защитено по друг предвиден в нормативен акт ред.
С решение № 90/05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., за допустим като предявен при наличие на правен интерес е приет отрицателен установителен иск от лице, което претендира, че е носител на правото на собственост. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, която от своя страна пък не противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
В решение № 329/24.11.2011 г. по гр. д. № 1439/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., е разгледана хипотеза, при която спорът за принадлежността на правото на собственост е възникнал по повод направено искане за нанасяне на имота в кадастралния план при данни за непълнота или допусната грешка в същия, т. е. действието по оспорване правата на ищеца се изразява в подаване на възражение или жалба срещу това искане. В този случай е прието, че лицето, което поддържа, че неговият имот следва да бъде нанесен в плана, следва да предяви положителен установителен иск за своите права и за констатиране на непълнота или грешка в кадастралната основа; прието е, че не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за отричане правото на собственост на лицето, чийто имот вече е нанесен в плана и което поради тази причина оспорва искането на ищеца за нанасяне в кадастралния план на спорния имот. Тази хипотеза е различна от хипотезата, пред която са изправени страните по настоящото дело, а липсата на сходство означава и липса на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При поставяне на първия правен въпрос касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което свързат с твърдяно от тях противоречие между въззивното решение и решение № 240/07.02.1970 г. по гр. д. № 1582/1969 г. на ВС, I-во г. о. Наличието на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, бе предвидено като основание за допускане на касационно обжалване при действието на редакцията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86/2017 г. Касационната жалба обаче е подадена при действието на настоящата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, според която въпросът следва да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз. На такава практика касаторите не се позовават.
Наличието на задължителна съдебна практика и съответствието между същата и обжалваното решение изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На следващо място в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: придобиването собствеността върху урегулиран поземлен имот и сграда в същия от ищеца, без да е придобито правото на собственост върху процесния трафопост, изграден в същия поземлен имот, както и захранването единствено на тази сграда с ел. енергия от трафопоста, следва ли автоматически да доказва фактическа власт, владелчески действия и намерение за своене на трафопоста от страна на ищеца - по този въпрос не е посочено никое от основанията за допускане на касационно обжалване.
На трето място е поставен въпросът: налице ли е непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено владение от страна на ищеца „Полена“ ООД от 27.06.2008 г. - датата на покупката с договор за продажба на недвижим имот - държавна собственост, на УПИ ........... по плана на [населено място], в който се намира трафопостът, предвид че ответникът Н. Д. се е снабдил с нотариален акт за собственост на 27.02.2017 г., а впоследствие същият е прехвърлен на ответника „ХОТ СЪН - 2017“ ЕООД на 13.03.2017 г. и последният е предявил своите права на собственост с нотариална покана до „С.“ ООД от 23.03.2017 г. - наемател на изградена сграда - цех за безалкохолни напитки, и ищецът е знаел за това обстоятелство, както и представляват ли описаните действия на ответниците прекъсване на давностното владение на ищеца върху имота - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване, са абстрактни правни въпроси, които се поставят не само по конкретното дело, но и по други подобни дела. Поставените от касаторите втори и трети въпроси не са правни, каквито има предвид посочената разпоредба, а фактически. При прилагането на института на придобивната давност възникват най-различни спорове, които съдебната практика не е в състояние предварително да обхване и да даде разрешение на всеки един от тях. Въпросите за доказване на елементите от фактическия състав на този придобивен способ и на правните характеристки на владението, както и дали с определени действия се прекъсва владението, са по предмета на конкретния спор и като такива са тясно свързани с фактите по конкретното дело, поради което не представляват абстрактни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване. Отговорът на фактическите въпроси зависи от преценката на събраните по делото доказателства и може да бъде различен за всеки отделен случай. Фактическите въпроси са по правилността на въззивното решение, на тях съдът може да отговори само при разглеждане на спора по същество, поради което те не могат да бъдат поставяни в настоящата първа фаза по допускане на касационното обжалване. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/; тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Ето защо по поставените втори и трети въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК бе обсъдено при разглеждането на първия правен въпрос и бе прието, че въззивното решение е допустимо като постановено по предявени при наличието на правен интерес отрицателни установителни искове за собственост. Касаторите не се позовават на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 3-то ГПК, а и не се констатира те да са налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 000 лева по договор за правна защита и съдействие сер. АВ № [ЕГН]/28.06.2021 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 105/25.03.2021 г. по в. гр. д. № 1309/2020 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. С. Д. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], и «ХОТ СЪН - 2017» ЕООД, ЕИК204423836, със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], «Б. м.», да заплатят на «Полена» ООД, ЕИК 101647575, със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], област Б., разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 000 /три хиляди лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: