№ 3051

гр. София, 16.10.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова ч. гр. д. № 3587 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Ц. Р. В. и А. Г. В., чрез адв. М. М., срещу определение № 1767 от 11.07.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 343/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е отменено определение № 268231 от 04.11.2022 г., постановено по гр. д. № 3406/2016 г. на Софийски градски съд относно липсата на международна компетентност на българския съд на основание чл. 25, във вр. с чл. 22 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела по отношение на недвижим имот, находящ се в К. Ш.

В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частните жалбоподатели поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ „Представляват ли дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот по смисъла на чл. 22, т. 1 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, исковите производства образувани по предявени конститутивни искове /и в частност исковете по ЗОПДНПИ (отм.), с които се упражняват потестативните права на държавата да отнеме от неговия собственик незаконно придобито недвижимо имущество, намиращо се извън пределите на Р. Б. , чието уважаване би довело до прехвърляне на правото на собственост от патримониума на ответника в патримониума на ищеца, респективно налице ли е изключителна компетентност за тяхното разглеждане от съда по местонахождението на имота?“ – жалбоподателите се позовават на практика на СЕС, обективирана в решение C-417/15 /Wolfgang Schmidt срещу Christiane Schmidt/ и решение C-605/14 /Komu и др./ В условията на евентуалност се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на формирана практика на ВКС по поставения въпрос. При условие, че касационният съд приеме, че определение № 85 от 09.03.2022 г. по гр. д. № 204/2022 г. на IV г. о. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, представлява формирана практика по поставения въпрос, то жалбоподателите поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради необходимост от изменение на съдебната практика, създадена поради неточно тълкуване на нормативната уредба. 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от страните възражения, като изложи съображенията си, поради които прави своите крайни изводи и не възприема доводите на съответната страна и на предходната съдебна инстанция?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. и решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. и двете на IV г. о.

Ответникът по частната касационна жалба Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество /КПКОНПИ/, чрез Д. М. – гл. инспектор в ТО на КПКОНПИ в [населено място], е подал отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови определението си въззивният съд е установил, че производството по ЗОПДНПИ /отм./, както и по сега действащия закон е със санкционен характер – това законодателство регламентира „гражданската конфискация“ на незаконно придобито имущество. Констатирал е, че самият правен спор няма за предмет и не е относно съществуването и принадлежността на вещното право на собственост върху имота, тъй като спорът се предпоставя именно от това, че имотът е придобит от ответника, но това придобиване е незаконно. С оглед на това е изтъкнато, че по същество правният спор е относно незаконността на придобиването на вещното право и възникването и съществуването в полза на държавата на потестативното право да отнеме това вещно право.

Поради горните съображения въззивният състав е приел, че настоящото производство за отнемане в полза на държавата на имота, намиращ се в К. Ш. не попада в приложното поле на чл. 22, т. 1 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, тъй като не е спор за вещното право на собственост между Комисията и ответниците. Посочил е, че Комисията не оспорва правото на собственост на ответницата В. върху имота, а твърди, че той е придобит незаконно. Установено е, че разпоредбата на чл. 22, т. 1 от Конвенцията има предвид спорове по дела с предмет вещни права върху недвижими имоти, какъвто този в настоящото производство не е. Изтъкнато е, че спорът се отнася до законността на средствата, с които той е закупен и затова българският съд е изключително компетентен да се произнесе по въпроса за отнемане на имущество/недвижим имот, който се намира в чужбина.

Съобразно тези изводи, въззивната инстанция е намерила, че българският съд е компетентен да се произнесе по въпроса за отнемане в полза на държавата на недвижимия имот, придобит от ответника А. В. и находящ се в К. Ш. При тези съображения апелативният състав е отменил обжалвания съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Поставеният от частните жалбоподатели първи въпрос „дали исковите производства по ЗОПДНПИ представляват дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот по смисъла на чл. 22, т. 1 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела“ е обуславящ правните изводи на въззивния съд. В обжалваното определение е прието, че производството за отнемане в полза на държавата на недвижим имот, намиращ се в К. Ш. не попада в приложното поле на чл. 22, т. 1 от посочената Конвенция. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на които жалбоподателите се позовават.

Посочените в изложението към частната касационна жалба, решения на Съда на Европейския съюз, с които се обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, са неотносими към процесния случай. С решението по делото C-417/2015 г. СЕС е разяснил дали искове за унищожаване на договор за дарение поради недееспособност на дарителя, както и за заличаване в имотния регистър на отбелязванията, свързани с правото на собственост на надареното лице, попадат в изключителната компетентност на юрисдикцията на държавата членка, в която е разположен недвижимият имот, предвидена в чл. 24, т. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. В другото цитирано от жалбоподателя решение по дело C-605/14, СЕС е отговорил на въпроса дали искът за прекратяване на съсобственост върху недвижим имот чрез продажба, извършването на която е възложено на представител, спада към категорията на споровете „по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот“. Доколкото предмет на основното производство в настоящия случай е иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, то посочените от жалбоподателите решения на СЕС са произнесени при различна фактическа и правна обстановка, съответно са неотносими към процесния случай.

Спрямо формулирания първи въпрос не е налице и поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на съдебна практика изключва възможността да се уважи искането за допускане на касационно обжалване по посоченото основание. Съгласно приетото разрешение в определение № 85 от 09.03.2022 г. по ч. гр. д. № 204/2022 г. на IV г. о. на ВКС (на което апелативният състав се е позовал и което се възприема изцяло и от настоящия състав) исковото производство по реда на ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е със санкционен характер, като чрез него законодателят регламентира т. нар. „гражданскоправна“ конфискация, т. е. макар искът да има санкционен характер, правният спор по него се разглежда по гражданскоправен ред. Разяснено е още, че в правната доктрина и в съдебната практика няма спор, че искът за отнемане на незаконно придобито имущество е конститутивен – чрез него държавата (в лицето на процесуалния си субституент КПКОНПИ) упражнява субективното материално потестативно право да отнеме принудително и безвъзмездно имуществени права. В тази връзка е посочено, че когато в незаконно придобитото имущество е включено право на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, същото е предмет на отнемането, ако искът е основателен, но това е една санкционна последица от уважаването на иска. Констатирано е, че самият правен спор по делото няма за предмет и не е относно съществуването и принадлежността (титуляра) на вещното право върху имота, тъй като спорът се предпоставя именно от това, че имотът е придобит от ответника, но това придобиване е незаконно и имено от ответника се претендира отнемането му. Добавено е също, че съществото на правния спор по делото е относно законността на придобиването на вещното право от ответника, респ. – относно възникването и съществуването в полза на държавата на потестативното право да отнеме това вещно право на ответника върху имота, когато то е незаконно придобито, но не е относно самото вещно право (неговото съществуване и принадлежност). Обобщено е, че именно тези специфики на санкционния по своя характер иск за отнемане по гражданскоправен ред в полза на българската държава на незаконно придобито вещно право върху недвижим имот, регламентиран в ЗПКОНПИ (без да съдържа ограничения дали имотът се намира в страната или на територията на друга държава), категорично изключват възможността спорът по този иск да бъде разгледан от съда на друга държава по местонахождението на имота.

Приетото в посоченото определение е относимо към настоящия случай, доколкото е постановено във връзка с производството по реда на ЗПКОНПИ. Макар и отговорът на спорния въпрос да е даден във връзка с разпоредбата на чл. 24, пар. 1, ал. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, то същата е идентична по смисъл и съдържание с правилото на чл. 22, т. 1 от Конвенцията относно компетентността, признаване и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, поради което посочените по-горе изводи са изцяло приложими и към настоящия случай. Изложените постановки са съобразени и от апелативния съд в обжалваното определение.

В обобщение, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с формулирания първи въпрос. Не се касае до въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантен правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто настоящият случай не е. Настоящият състав не намира обективни основания и за промяна на вече формираната съдебна практика по въпроса.

Формулираният от частните жалбоподатели втори въпрос в изложението, относно задължението на съда да обсъди всички наведени от страните възражения и да изложи съображенията си, също не може да обоснове основание за достъп до касация. По същество въпросът е привързан към оплакванията на жалбоподателите за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното определение поради непълен и неправилен анализ на релевантните за спора факти и обстоятелства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г. о.,ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1767 от 11.07.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 343/2023 г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: