О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60360

Гр. София, 15.10.2021 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2459 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 264025 от 09.03.2021 г., подадена от М. М. Т. и Д. М. К., чрез адвокат К. Т. от АК - Б., срещу въззивно Решение № V-224 от 28.01.2021 г. по в. гр. д.№ 1873/2020 г. на Окръжен съд - Бургас, с което (посредством потвърждаването на Решение № 57 от 12.03.2020 г. по гр. д.№ 301/2019 г. на Районен съд – Поморие) е допусната делба между Д. М. Д., Д. М. К., М. М. Т., К. Ж. Д. и Ж. Ж. Д., върху дворно място в [населено място], общ. Поморие, на площ от 656 кв. м., съставляващо УПИ **, кв. 81 по плана на [населено място], при посочени граници, с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-37 от 27.07.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, ведно с построените в същото дворно място масивна жилищна сграда на площ 36 кв. м., с идентификатор ****, паянтова жилищна сграда на площ 30 кв. м., с идентификатор ****, паянтова салма на площ 30 кв. м. с идентификатор **** и втора паянтова салма на площ 55 кв. м. с идентификатор ****, както и селскостопанска сграда с идентификатор **** на площ 12 кв. м. при квоти: 4/10 идеални части за Д. М. К., 4/10 идеални части за М. М. Т., 1/10 идеална част за Д. М. Д., 1/20 идеална част за К. Ж. Д. и 1/20 идеална част за Ж. Ж. Д..

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца Д. М. Д., чрез адвокат В. К. от АК – Я.. Изразено е становище, че касационната жалба е неоснователна, тъй като въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Въззивният съд е приел за установено, че страните са наследници на съпрузите М. Д. Д. и К. Ж. Д., б. ж. на [населено място], първият от които е починал на 22.08.2003 г., а втората - на 28.11.2014 г. Ищецът Д. Д. е техен син, ответниците Д. К. и М. Т. са техни дъщери, а ответниците К. Д. и Ж. Д. са внуци на наследодателите - синове на сина им Ж. М. Д., починал на 25.09.2000 г.

Безспорно е, че на основание наследствено правоприемство страните са съсобственици на описания в обжалваното съдебното решение недвижим имот - ПИ с идентификатор *** в [населено място], ведно с построените в него сгради с идентификатори от **** до ****. Процесното имущество е придобито от наследодателя на страните М. Д. по давност, като придобиването е настъпило по време на брака с К. Д., сключен на 20.12.1945 г., т. е. в режим на съпружеска имуществена общност. След смъртта на М. Д. през 2003 г., съсобственици на имота са станали съпругата му К. Д. (притежаваща 1/2 от имота с прекратяването на СИО и 1/5 по наследство от съпруга си - чл. 5, ал. 1 ЗН, или общо 12/20 идеални части); децата му Д., Д. и М. (притежаващи по 1/5 идеална част по наследство от баща си - чл. 9, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 ЗН, или по 2/20 идеални части от имота); както и внуците му Ж. и К. (притежаващи по 1/10 идеална част по наследство от дядо си - чл. 10, ал. 1 ЗН, или по 1/20 идеална част от имота).

С нотариален акт от 19.11.2014 г. К. Д. прехвърлила на дъщерите си Д. К. и М. Т. по 3/10 идеални части от имота, т. е. общо цялата притежавана от нея част от имота - 12/20 идеални части (равни на посочените в нотариалния акт 6/10 идеални части). След сключването на договора от 2014 г. съсобственици на имота са останали ответниците Д. и М. с по 8/20 идеални части, ищецът Д. Д. с 2/20 идеални части от имота, както и ответниците К. и Ж. Д. с по 1/20 идеални части от имота.

Въззивният съд е определил като верен, макар и процесуално непрецизен (понеже квотите на всички страни, отразени в дробни числа, следва да са посочени в диспозитива на решението с един и същ знаменател), изводът на РС - Поморие, че страните по делото са съсобственици на процесния имот при квоти: по 4/10 идеални части за Д. и М., 1/10 идеална част за Д. и по 1/20 идеална част за К. и Ж.. Този извод не е оспорен с въззивната жалба. Верен е и изводът, че искът е основателен и делбата на описания по-горе имот следва да се допусне между страните при посочените по-горе квоти.

За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалба, че съдът приел недоказаните твърдения на ищеца, че ответниците не му осигурявали достъп до имота, за да приеме за доказан правния интерес на ищеца от иска. Посочено е, че съдът изобщо не е коментирал този въпрос в обжалвания акт, а и това не е било необходимо, понеже не е било надлежно заявено възражение за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. Такъв интерес не следва да се доказва в делбеното производството, тъй като искът за делба е конститутивен, а не установителен. Този правен интерес следва изрично и от разпоредбите на чл. 34, ал. 1 ЗС и чл. 69, ал. 1 ЗН, когато съсобственик иска делба на съсобствен имот, какъвто е искът, предявен от ищеца Д. Д. против ответниците. Съгласно цитираните норми всеки от съсобствениците разполага с преобразуващото право да поиска по съдебен ред съсобствеността между страните да бъде прекратена, когато е невъзможно това да стане доброволно (чрез договор за доброволна делба или чрез други сделки между съсобствениците). Настоящият казус е именно такъв.

Ответниците по делото не са оспорили иска за делба, нито твърденията на ищеца за правопораждащите съсобствеността факти, както и за квотите им в съсобствеността. Предложението на ответниците Д. К. и М. Т., съдържащо се в отговора на исковата молба, е за изкупуване на дела на ищеца Д. Д. по реалната му пазарна цена. В отговора е налице признание, че до споразумение между тях и брат им Д. не се е стигнало, тъй като той е имал нереалистични очаквания за цената на своя дял. В първоинстанционното производство, както и пред въззивната инстанция, не е направено искане от която и да било от страните за допускане на експертиза, която да оцени имота и евентуално – възможността за получаване на реален дял от всеки съсобственик. Напротив - страните са заявили, че последното принципно е невъзможно. Само в хипотезата на реално заявено желание от страните за постигане на спогодба, районният съд (както и въззивната инстанция) би могъл да допусне подобна експертиза, тъй като е длъжен да им съдейства за това - чл. 140, ал. 3, изр. 2 ГПК, последно предложение, чл. 145, ал. 3 ГПК, чл. 149, ал. 1 ГПК. В противен случай, доколкото делбеното производство се намира в първата му фаза (предмет на която са единствено въпросите по чл. 344, ал. 1 ГПК) съдът няма задължение да допусне служебно експертиза относно поделяемостта на имота, нито за неговата оценка, още по-малко задължение по чл. 201 ЗУТ да изиска становище от общинската администрация по същия въпрос. Съдът няма и задължение да се съобрази с представената от ответниците частна експертна оценка, тъй като същата няма никаква доказателствена стойност по делото.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът при допускане на жилищен имот до делба, да изясни въпроса дали същия е поделяем на два или повече самостоятелни жилищни обекта, и едва след което да пристъпи към втората фаза на делбата;

2. Задължен ли е съдът, при съблюдаване на принципа за служебното начало по чл. 7 ГПК, сам да възложи на вещото лице по съдебно-техническата експертиза в първата фаза на делбения процес да изследва дали един жилищен имот е поделяем на два самостоятелни жилищни обекта.

Поставените въпроси са мотивирани от становището на жалбоподателите, че съдът е следвало служебно да назначи съдебно-техническа експертиза, с оглед извършване на преценка относно реалната поделяемост на съсобствените обекти, и да предприеме необходимите действия за изпълнение на процедурата по чл. 201 ЗУТ още в първата фаза на делбата.

Въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но по тях не възникват поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Изложените от въззивния съд съображения, че назначаване на експертиза се дължи в хипотезата на реално заявено желание от страните за постигане на спогодба, а при отсъствие на такова за съда не възниква подобно задължение, са в съответствие с трайно установената практика на ВКС, обективирана в Решение № 293 от 12.12.2011 г. по гр. д.№ 265/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 201 от 19.10.2015 г. по гр. д.№ 2585/2015 г. на ВКС, I г. о., Решение № 131 от 27.05.2016 г. по гр. д.№ 600/2016 г. на ВКС, І г. о, Решение № 66 от 19.07.2017 г. по гр. д.№ 3499/2016 г. на ВКС, I г. о., Решение № 97 от 17.01.2019 г. по гр. д.№ 3051/2017 г. на ВКС, II г. о. ВКС приема, че е допустимо по искане на съделителите в първата фаза на делбеното производство да се допусне изслушване на експертиза за установяване възможността от имота, предмет на делбата, да бъдат обособени повече самостоятелни УПИ, ако искането е мотивирано от желанието за постигане на спогодба, както и когато предмет на делбата е дворно място, в което са изградени самостоятелни обекти, принадлежащи в индивидуална собственост на отделните съделители. Разглежданият случай не попада в хипотезите, описани в практиката на ВКС, при които поделяемостта на застроен недвижим имот подлежи на изследване в първата фаза на делбеното производство. В настоящата хипотеза страните по делото се легитимират като съсобственици на УПИ и всички построени в него сгради, като никоя от сградите не е извън съсобствеността и няма заявено от страните желание за постигане на спогодба.

Тъй като въззивният акт е съобразен с практиката на ВКС, не съществува възможност въззивното решение да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като липсва необходимост от промяна на формираната практика на ВКС по поставените въпроси и разглеждането на конкретния спор няма да допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото. Не е посочена съдебна практика и от категория на визираната в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - актове на Конституционния съд на Р. Б. и на Съда на Европейския съюз, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице. Посочените от касаторите решения на Софийски районен съд и Районен съд – Търговище не са основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като настоящата касационна жалба е подадена на 09.03.2021 г. и по отношение на нея е приложима редакцията на чл. 280 ГПК след изменението с ДВ, бр. 86 от 2017 г.

С оглед изхода от настоящото производство, касаторките дължат на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – сумата 900 лв., договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат (л. 16).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № V-224 от 28.01.2021 г. по в. гр. д.№ 1873/2020 г. на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА М. М. Т. и Д. М. К. ДА ЗАПЛАТЯТ на Д. М. Д. сумата 900 (деветстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: