О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2651

гр. София, 20.09.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 3807 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 24669/04.08.2023 г., подадена от М. М. С., чрез адвокат Е. К.-К., срещу определение № 1845 от 26.07.2023 г. по гр. д. № 20235300501910/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 7145 от 22.06.2023 г. по гр. д. № 15330/2022 г. на Районен съд – Пловдив, с което е прекратено като недопустимо производството и е върната исковата молба в частта по предявения от М. М. С. срещу „Център за психично здраве - С. З. ЕООД иск с правна квалификация чл. 124, ал. 4 ГПК, за установяване неистинност на издаден от ответника документ - писмо изх. № 497/20.06.2018 г., поради липса на правен интерес.

Въззивният съд е изложил в определението си, че производството пред първата съдебна инстанция е образувано по искова молба на М. М. С. срещу „Център за психично здраве - С. З. ЕООД, с която са предявени кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие издаването от страна на ответника на документ с невярно съдържание - писмо изх. № 497/20.06.2018 г., както и да бъде признато за установено в отношенията между страните, че посоченият по-горе документ е неистински, тъй като посочените в него обстоятелства са неверни.

Окръжен съд – Пловдив е споделил изводите на Районен съд – Пловдив за липса на правен интерес от предявяването на установителния иск. Визирал е, че наличието на правен интерес, като абсолютна предпоставка за допустимост на предявения иск, се обуславя от това дали фактическите твърдения на ищеца сочат, че спорният документ съдържа удостоверяване на факти с правно значение за възникването, съществуването, изискуемостта или погасяването на гражданско право или правоотношение. Посочил е, че в случая правният интерес от установяване неистинността на спорния документ се обосновава с твърденията, че последният е бил представен в съдебно производство пред АСНС и това наложило ищецът да доказва, че не страда от налудно разстройство и параноялен синдром. Приел е, че защитата на претендираните от ищеца права във връзка с уронване доброто му име от удостоверени в документа неверни обстоятелства се търси и реализира чрез предявения осъдителен иск за обезщетение на претърпените от това вреди. Тези твърдения обаче не обосновават извод, че документът е от значение за възникването, съществуването или съдържанието на други правоотношения между страните, поради което липсват основания да се приеме, че е налице интерес от кумулативно предявения иск за отричане истинността на документа. Според въззивния съд не се обосновава правен интерес от иска и с предявеното с частната въззивна жалба съображение за „пресичане всякаква възможност документът да бъде използван отново във вреда на ищеца или на база на него да бъдат съставени други документи с невярно съдържание“. В тази връзка Окръжен съд – Пловдив е изложил съображения, че интересът трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от истинността на спорния документ. Посочил е, че според практиката на ВКС не е налице такъв интерес, когато страната се позовава на абстрактна възможност съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи правоотношения.

Жалбоподателят счита, че определението на Окръжен съд – Пловдив е неправилно, немотивирано, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

В изложението към частната касационна жалба М. С. сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК, като формулира следните въпроси от значение за изхода на делото:

1. Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в решение № 408/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о.

2. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на неистинност на документ, удостоверяващ психиатрична диагноза „налудно разстройство, коморбидно с Разстройство вследствия употреба на алкохол“, издаден от Център за психично здраве, която диагноза е трайно влязла в медицинското досие при ЦПЗ за ищеца, като същият документ е предоставен от ЦПЗ по наказателно дело, в което дело издателят на документа (ЦПЗ) не участва и е неприложим гражданският режим на оспорване истинността му, като вследствие представянето на този документ от ЦПЗ на ищеца е назначена психиатрична експертиза по наказателното производство и с експертиза е прието, че същият не страда от тези диагнози, цитирани в оспорения документ, както и при положение, че не е имало друго производство със страни ЦПЗ и ищеца, по което да е имал възможност да оспори по реда на чл. 193 ГПК представения в наказателното производство документ.

По втория въпрос се визира, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че по него е налице противоречие с практиката на ВКС - решение № 131/27.06.2013 г. по т. д. № 621/2012 г., ІІ т. о.

Насрещната страна „Център за психично здраве - С. З. ЕООД е депозирала отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че частната касационна жалба е постъпила в законоустановения срок за обжалване, срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред ВКС, и е процесуално допустима.

С исковата молба на М. М. С. са предявени срещу „Център за психично здраве - С. З. ЕООД следните искове: иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5100 лв. и иск за установяване неистинността на писмо изх. № 497/20.06.2018 г. на ответника, изпратено до Апелативен специализиран наказателен съд. Ищецът твърди, че в писмото, представляващо неистински документ, е изложено, че той бил настаняван от 07.01.2014 г. до 09.01.2014 г. в ЦПЗ – С. З. по нареждане на Районен съд – С. З. за изготвяне на съдебно-психиатрична експертиза и такава му била изготвена, с диагноза „налудно разстройство, коморбидно с Разстройство вследствия употреба на алкохол. Вредна употреба. Параноялен синдром.“. В резултат в Специализиран наказателен съд започнало производство по чл. 70 НПК и ищецът претърпял неимуществени вреди.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Н. на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд - Пловдив. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос обжалваното определение не влиза в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в случая Окръжен съд – Пловдив е съобразил всички относими обстоятелства и налични доказателства, за да направи своите изводи за недопустимост на предявения установителен иск.

Вторият въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е по съществото на повдигнатия пред ВКС спор и на него се дължи отговор, ако определението бъде допуснато до касационно обжалване. По него не се констатира и соченото противоречие с решението на ВКС по т. д. № 621/2012 г., ІІ т. о., тъй като последното е по казус, различен от настоящия, а освен това в него изрично е прието, че правният интерес е специфичен за делото; преценката дали е налице правен интерес у ищеца, съдът извършва служебно, която преценка е конкретна и се извежда от фактическите твърдения и правни доводи в исковата молба, с оглед засегнатите от възникналия правен спор права и от характера на спорното право.

Същевременно не става ясно защо по втория въпрос жалбоподателят се е позовал едновременно на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В. определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1845 от 26.07.2023 г. по гр. д. № 20235300501910/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: