Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: С. П. Членове: Р. Д. Т. К. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора С. П. изслуша докладваното от съдията Т. К. по административно дело № 2019/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК)

Образувано е по касационна жалба на Н. У. А. ЕООД, ЕИК 203671138, с. Новоселци, общ. Видин, обл. Видин, подадена чрез адв. Ц., против Решение № 182/11.12.2023 г., постановено по адм. дело № 188/2023 г. по описа на Административен съд Видин, с който съдебен акт е отхвърлена жалбата на Н. У. А. ЕООД, ЕИК 203671138, подадена чрез процесуалния му представител адв. И. Ц., против Акт за установяване на публично държавно вземане № 05/04/2/0/00331/04/01 с изх. № 01-2600/2624 от 09.08.2023 г. и е осъдено дружеството за разноски.

По подробно изложени съображения касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт на първо място е нищожен касационно основание по чл. 209, т. 1 от АПК, на второ недопустим касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК, а и неправилен по същество, поради необоснованост и постановяването му при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В тази поредност претендира обявяване нищожността на Решението на Административен съд Видин и връщане на делото за ново разглеждане, в условията на евентуалност обезсилването му и връщането му за ново разглеждане, съответно за отмяната му като неправилно и разрешаване на спора по същество с отмяната на оспорения Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът по касационната жалба Зам. Изпълнителният Директор на Държавен фонд Земеделие не взема становище.

Прокурорът от Върховната прокуратура на РБългария дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд Видин е Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 05/04/2/0/00331/04/01, изх. № 01-2600/2624 от 09.08.2023 г. издаден от Зам. Изпълнителния директор на Държавен фонд /ДФ/ Земеделие, с който е отказано изплащане на финансова помощ по Договор № 05/04/2/0/00331 от 02.12.2019 г. и е прекратен едностранно същият договор на основание чл. 23, ал. 2 т. 1 от същия и по отношение на дружеството е определено публично държавно вземане в размер на 266 606,94 лева, представляващо законна лихва върху изплатено авансово плащане по подадена заявка за плащане № 05/04/2/0/00331/1/01 от 03.07.2020 г. по Договор № 05/04/2/0/00331 от 02.12.2019 г., считано от 14.09.2020 г. (датата на извършеното авансово плащане), съгласно чл. 19, ал. 2 от Договор № 05/04/2/0/00331 от 02.12.2019 г.

Първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото писмени доказателства е установил фактическа обстановка, въз основа на която е формирал и правния си извод за неоснователност на предявеното оспорване.

Приел е, че спорният АУПДВ е издаден от компетентен орган и отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият съответства на материалния закон.

Анализирайки разпоредбите на чл. 20а, ал. 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ и при действието на чл. 166, ал. 2 от ДОПК и чл. 162, ал. 2, т. 9 във вр. с т. 8 от ДОПК съдът прави извод, че публичните държавни вземания (каквито са и лихвите), възникнали въз основа на процесния договор от 02.12.2019 г., се установяват с издаването на АУПДВ.

Възприел е за доказано редовното делегиране на правомощия за издателя на акта.

Взел е предвид, че от доказателствата по делото се установява, че оспорващият е претендирал прекратяване на договора по взаимно съгласие, но до едно такова положение не се е стигнало и е отхвърлил тезата на Н. У. А. ООД за предходно едностранно прекратяване на същото съглашение.

Възприел е наличието на основанието за едностранно прекратяване на договора от административния орган, поради неизпълнение на задължението за подаване на заявка за окончателно плащане, в хипотезата на което нарушение полученото авансово плащане подлежи на възстановяване, ведно със законната лихва.

Отречена е тезата на оспорващия за бюрократични пречки при възстановяване на сумата от 950 000 лева, както и че лихви не се дължат в полза на ДФ Земеделие поради липсата на начислени лихви от банката-гарант.

Най-сетне е изразена и позиция за законоустановеност на задължението за заплащане на лихви за забава и размер на законната лихва, поради което и е отречено възражението за неяснота относно базата и начина на изчисляването на спорното публично държавно вземане.

Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, като в случая в касационната жалба са изведени и всички касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3 АПК.

Съобразявайки изложените оплаквания, и казаното си задължение си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд Видин като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол.

По възраженията в касационната жалба, обосноваващи касационните основания по чл. 209, т. 1 и т. 2 от АПК следва да бъде посочено следното.

Съдебната практика се е обединила около становището, че нищожността на съдебното решение представлява тежък порок на съдебния акт, който е свързан с нарушения на изискванията за неговата валидност. Касае се за нарушения във връзка с функционирането на съда, с надлежното формиране на състава му, с изключителното му овластяване да разрешава съдебни спорове, с изискванията за писмена форма и подписване на съдебното решение или с абсолютната невъзможност да бъде разбрана, дори и чрез тълкуване, изразената от съда воля. Единствено наличието на такъв непреодолим порок в правораздавателната дейност може да обоснове обявяване нищожност на съответния съдебен акт.

Такова едно положение не се установява от доказателствата по делото.

Нищо друго не следва от приложените към касационната жалба варианти на оспореното решение, във вида му, публикуван на интернет сайта на Административен съд Видин, които не съответстват на оригинала, съдържащ в кориците на делото, който именно е меродавен за преценката на касационната инстанция относно валидността му.

Първообразът на съдебния акт е този, който се намира в кориците на делото. Дали и поради какви точно причини при публикуване съдържанието му на интернет сайта на съответния съд е допусната грешка и/или неточност, не влече извод за опорочаване формата на волеизявлението в насоките, изложени в касационната жалба.

По тези съображения не могат да се споделят и доводите за недопустимост на съдебния акт на лице е произнасяне на съда, което съответства със заявения предмет на оспорването.

По касационните основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.

Въпреки бланкетно изложените от касатора възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон от съда, такива не се установяват.

Всъщност всички оплаквания, насочени към дейността на първостепенния съд, касателно преценката му на събрания доказателствен материал, и изведените въз основа на нея изводи от фактическа и правна страна, касаят обосноваността на съдебния акт и ще бъдат разгледани по-долу, ведно с обсъждане на материалната му законосъобразност.

Следва да се посочи, че касационната инстанция при проверка на така изведеното касационно основание констатира, че съдебният акт отговаря на изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК, респ. чл. 235, ал. 2 от ГПК, за мотивираност, а и на тези на чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК за постановяването му въз основа на възприетите от съда факти и обстоятелства, произтичащи от събраните при съдебното дирене писмени доказателства и доказателствени средства, като съдът е сторил собствени фактически и правни установявания.

Несъгласието с така сторените решаващи изводи от състава на съда, не се субсумира в тук коментираното касационно основание.

По обосноваността на съдебния акт и неговата материална законосъобразност, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното.

Макар и фактическите установявания на първата съдебна инстанция да следват тези на административния орган, следва да се подчертае че те напълно съответстват на събраните по делото доказателства и доказателствени средства.

Отделно от това от изложеното в касационната жалба е видно, че релевантните за разрешаването на правния спор факти са не са само установени, но и безспорни между страните, поради което и всъщност правилно е прието, че липсва нарушение от страна на административния орган на правилото на чл. 35 от АПК.

Не може да се сподели и тезата на касатора, че неправилна е преценката на съда, че фактите напълно кореспондират и с възприетото в акта правно основание за прекратяване на договора и дължимостта на вмененото публично вземане.

Същественото е, че в чл. 23 от Договора ясно са разписани хипотезите на прекратяване на договора, а и правните последици от това.

Действително в полза на ползувателя са уговорени три възможности за това т. 2, т. 3 и т. 4, всяка от които съдържаща специфики относно последиците от прекратяването, но случаят правилно е прието, че не подава в приложното поле на която и да е от тях.

Не е спорно, че от страна на дружеството е подадено искане вх. № 02-2600/6683 от 18.11.2020 г. за прекратяване на сключения Договор за отпускане за безвъзмездна финансова помощ в хипотезата на взаимно съгласие (макар и причините за това да са обосновани с войната в Украйна).

Правилно съставът на Административен съд Видин е приел, че до едно такова правно положение не се е стигнало, доколкото не са изпълнени от дружеството изискванията на фонда, посочени в Уведомително писмо изх. № 02-2600/6638#1 от 19.12.2022 г. - за възстановяване на полученото авансово плащане в размер на 950 000 лева, ведно с натрупаните върху него лихви.

Предпоставките на чл. 23, т. 2 от Договора са пределно ясни - подадено искане в срока по чл. 6, ал. 4 във вр. с ал. 1 от Договора (за което не е спорно, че е изпълнено), но и връщане на всички получени по договора суми, ведно със законната лихва върху тях, считано от датата на получаването им (което не е сторено от Н. У. А. ЕООД), поради което и всъщност не се е стигнало до подписване на споразумение за прекратяване на договора по взаимно съгласие. Съобразно доказателствата по делото Административен съд Видин правилно е отрекъл тезата на жалбоподателя, че до това положение се е стигнало поради действията/бездействията на ДФ Земеделие.

Правилно е прието, че липсват и доказателства за изпълнение на фактическия състав на чл. 23 т. 3 от Договора неговото прекратяване в хипотезата на невиновна възможност за изпълнение на условията и задълженията за предоставяне на помощта.

Така в чл. 21 от Договора изрично е предвидено, че такава е налице в случаите на непреодолима сила/извънредни обстоятелства, така както същите са дефинирани в чл. 2, 2 от Регламент № 1306/2013 на Е. П. и на Съвета от 17 декември 2013 година. Макар и принципно основателен да е доводът на касатора, че съгласно т. 5 от Преамбюла към Регламент (ЕС) № 1306/2013 така посочения списък да е неизчерпателен, както и че следва вземане на решения относно непреодолима сила и извънредни обстоятелства за всеки отделен случай въз основа на относими доказателства и прилагане понятието за непреодолима сила от гледна точка правото на Съюза в областта на селското стопанство, включително съдебната практика на Съда, то не може войната в Украйна при конкретните факти по делото да бъде приравнено на непреодолима сила, нито на извънредно обстоятелство по смисъла на посочените легални определения. Отделно от това в тази хипотеза следва да бъде съобразено и правилото на чл. 21 ал. 5 от Договора, че при забава на ползувателя, същият не може да се позовава на непреодолима сила.

От данните по делото не може да се приеме за доказана каквато и да било връзка между посочените военни действия и невъзможността за изпълнение на поетите по договора задължения. Така началото на военните действия в Украйна е на 24.02.2022 г., а Договорът е сключен на дата 02.12.2019 г., като се е дължало започване реалното изпълнение на инвестицията в срок най-късно до 02.12.2020 г. (така чл. 6, ал. 3, т. 1), респ. нейното завършване до 02.12.2022 г. (чл. 6, ал. 1 във вр. с ал. 3, т. 2). По делото липсват доказателства след сключването на договора, вкл. и след получаване на авансовото плащане на дата 14.09.2020 г., от страна на Н. У. А. ЕООД да са били предприети каквито и да било действия по изпълнението му, вкл. и снабдяването с необходимите за изпълнението на проекта материали да е свързано по някакъв начин с вноса от Украйна. В този смисъл, както правилно е възприел и съставът на Административен съд Видин, не може да се приеме, че неизпълнението на посочените задължения се дължи на извънредни и непредвидими, външни за икономическия оператор обстоятелства, чиито последици не са могли да бъдат избегнати, въпреки положената дължима грижа, за да се приеме хипотезата било то на непреодолима сила /както е дефинирана същата например в т.58 и цитираната там съдебна практика на Решение на СЕС от 17 Декември 2015г., по дело С-330/14, а съответства на трайно установената национална съдебна теория и практика касателно това понятие/, или на извънредно обстоятелство в контекстна и на легалното определени на тези понятия дадено по-горе.

Най-сетне не може да се прием, че случаят попада в приложното поле на чл. 19, ал. 3 от Договора, съгласно който е уговорена допълнителна възможност за ползувателя да се откаже от помощта в 3-месечен срок от получаването на авансовото плащане, но във всички случаи в срока по чл. 6, ал. 3, т. 1, в която хипотеза Договорът се прекратява по взаимно съгласие на основание чл. 23, ал. 1, т. 4, б. б, без да се дължат лихви за забава, предвид датата на отказа (18.11.2022 г.), датата на сключване на договора (02.12.2019 г.) и тази на авансовото плащане (14.09.2020 г.).

Или обоснован е изводът на Административен съд Видин, че липсва предхождащо издаването на АУПДВ прекратяване на Договора, и неоснователни са аргументите на Н. У. А. ЕООД за противното, обосновани с изпратеното на Уведомително писмо изх. № 02-2600/6638 от 19.12.2022 г., което неправилно се приравнява от касатора на взаимно писмено съгласие, респ. подписано споразумение за прекратяване по смисъла на чл. 23, т. 2 от Договора

След като договорът не е бил прекратен, то бенефициерът е обвързан от клаузите му и е дължал съответно изпълнение и неоснователни са възраженията за противното, изложени в касационната жалба.

В този порядък следва да бъдат споделени напълно изводите на първостепенния съд, за доказаност на възприетите от административния орган предпоставки на посоченото правно основание за прекратяване на договора и отговорност за заплащане на лихви за забава.

От неизпълнението на задължението, дефинирано в чл. 46, ал. 2 от Наредба № 20 от 27.10.2015 г. за прилагане на подмярка 4.2 Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти от мярка 4 Инвестиции в материални активи от ПРСР 2014 2020 г., респ. в чл. 6, ал. 4 във вр. с чл. 14, ал. 1, т. 5 от Договора (не се спори, че заявката не е подадена), произтича правомощието за Фонда едностранно да прекрати сключения договор чл. 23, ал. 2, т. 1 от Договора.

Отделно от това кумулативни последици от изпълнението на фактическия състав на посочената клауза от сключения между страните договор са задължението за връщане на полученото авансово плащане, ведно със законна лихва от датата на получаването му в случая от 14.09.2020 г. (тази дата не е спорна по делото), както и правомощието на фонда да откаже плащане (така и чл. 49, ал. 1 от цитираната Наредба).

Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 7 от ЗПЗП отношенията между фонда и получателите на кредити са уредени с административни договори, какъвто е процесният. Задълженията произтичат от уговореното между страните, доколкото няма друга различна приложима императивна нормативна уредба.

Изрично и общностното законодателство предвижда заплащането на лихви за забава така например чл. 58, 1, б. д от Регламент № 1306/2013 г. вменява като задължение на държавите членки в рамките на общата селскостопанска политика да предприемат всички необходими законови, подзаконови и административни разпоредби и вземат всички необходими мерки с оглед осигуряването на ефективна защита на финансовите интереси на Съюза, по-специално: . д) възстановяват неправомерните плащания с лихви и завеждат съдебни дела за целта, според случая.

Всичко казано обосновава и извод относно липсата на изключението по чл. 23, ал. 1, т. 4, б. а от ДБФП, респ. за неприложимостта на хипотезата на чл. 23, ал. 1, т. 4, б. а (на лице е авансово плащане), а клаузи чл. 23, ал. 1, т. 2 и чл. 23, ал. 1, т. 4 б. в от Договора безспорно установяват задължение за заплащане на лихви за забава в дефинираните в същите хипотези. Аналогична уговорка за възникване на отговорността за заплащане на лихви за забава се съдържа и в клауза чл. 23, ал. 2, т. 1 от Договора, на която именно е направено позоваване и е изрично посочена в издадения АУПДВ.

След проверката по заявените от касатора пороци и служебна проверка за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Същото следва да се остави в сила, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК, препраща към мотивите на решаващия първоинстанционен съд, в които подробно и аргументирано е отговорено на повдигнатите от оспорващия възражения, всъщност приповторени в касационната жалба.

С оглед изхода на касатора не се дължат разноски, а от ответника по касация не е заявена такава претенция, поради което и съдът не присъжда такива.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, пр. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение:

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 182/11.12.2023 г., постановено по адм. дело № 188/2022 г. по описа на Административен съд - Видин.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СВИЛЕНА ПРОДАНОВА

секретар:

Членове:

/п/ РОСИЦА ДРАГАНОВА

/п/ ТАНЯ КОМСАЛОВА