О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3181

гр. София 21.06.2024 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М.

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия В. М. гр. д. № 3923 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 149 от 10.07.2023г. постановено по гр. д. №336/2022г. на Силистренски окръжен съд, с което потвърдено решение № 205 от 10.10.2022г., постановено по гр. д. № 610/2021г. на Тутракански районен съд за допускане съдебна делба на дворно място, находящо се в [населено място], общ. Г., [улица], с площ 2000кв. м., представляващо поземлен имот № *, за което са отредени: парцели *, * и * в квартал *, заедно с построените в парцел * полумасивна жилищна сграда със застроена площ 60кв. м, лятна кухня към жилищната сграда със застроена площ 32кв. м, гараж със застроена площ 24 кв. м и стопанска сграда със застроена площ 20кв. м. между Р. Р. Р. и К. Р. А. при равни квоти - по 1/2 ид. ч. за всеки един от тях.

Касационната жалба е подадена от Р. Р. Р., чрез пълномощник адв. П. И.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, т.3 ГПК и поради очевидна неправилност. Формулирани са девет правни въпроса.

Ответникът К. Р. А. поддържа в писмения си отговор, изготвен от адв. Е. Г., че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

От фактическа страна е установено, че процесният недвижим имот е придобит от наследодателя Р. А. А. по давност, за което е издаден нотариален акт от 1966 г. Към момента на откриване на наследството на Р. А. - 30.09.1994г. спорният имот е съпружеска имуществена общност на наследодателя и съпругата му Л. А.. Наследници на Р. А.А. са неговата съпруга Л. А. А., син К. Р. А., дъщеря Р. Р. Р. и дъщеря Р. Р. А.. При тези данни съдът е посочил, че съпругата притежава 4/8 ид. ч. като свой дял от прекратената съпружеска имуществена общност, а всеки от наследниците по 1/8 ид. ч. от имота.

Представени са удостоверения от 22.07.2005г. с изх.№№ 2, 3 и 4 за вписани в Районен съд -Тутракан откази от наследството на Р. А. от съпругата и двете дъщери. Приложени са и заявленията за отказ от наследство, които са с нотариална заверка на подписите от дата 22.07.2005г. на нотариус Й. Д.. Представено е и заявление за отказ от наследство, от 02.08.1995г., изходящо от ищцата, тогава с имена Р. А., заверено от кмета на [населено място].

През 2008г. ответникът К. А. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота по давностно владение.

С нотариален акт от 2016г. Л. А. и Р. А. са продали на ищцата и касатор Р. Р. своите идеални части от имота, останал в наследство от Р. А. - общо 6/8 ид. ч.

От страна на ищцата е заявено оспорване на удостоверенията за отказ от наследство оспорване истинността на подписите върху заявленията за отказ. Приети са две графологични експертизи. Едночленната експертиза дава заключение, че подписът на Л. А. вероятно не е положен от нея, а подписите на Р. Р. и Р. А. не са положени от тях. Приетата тричленна почеркова експертиза дава заключение, че подписът на ищцата е изпълнен от нея, че подписът на Л. А. е изпълнен от нея, а по отношение подписа на Р. А. сочи, че не е изпълнен от нея. Второто заключение е изготвено при различен сравнителен материал.

Пред въззивната инстанция от страна на жалбоподателката Р. Р. са представени нови писмени доказателства за установяване, че деня на заверката на отказите от наследство 22.07.2005г. сестра й е била на работа и няма как да се е явила пред нотариуса в Т.. Съдът не е приел доказателствата поради преклузията на чл. 266 ГПК /в определението му погрешно е посочен чл. 288 ГПК/. В мотивите на решението е посочил, че дори този факт да е установен, това не изключва абсолютно възможността да се е явила пред нотариуса.

Въззивният съд е посочил, че спорът е концентриран върху истинността на подписите върху заявленията за отказ от наследство, доколкото поддържаното от ответника възражение за придобиване на имота по давност е отхвърлено от първата инстанция и ответникът не е обжалвал решението. За разрешаване на този спор съдът е ценил както приетите експертизи, така и косвените данни от свидетелските показания за това дали на посочената дата ищцата, майка й и сестра й са се явили пред нотариус Д. в Т. и какъв вид документ за подписали. Взел е предвид и нормата на чл. 485, ал. 2 ГПК/отм./, която е допускала подписът да е положен пред самия нотариус или лицето, явило се пред нотариуса, да удостовери, че е негов вече положения подпис.

Въззивният съд е приел от събраните доказателства, че както ищцата, така и майка й, и сестра й са били в района на [населено място], където са заявени отказите от наследство. Самата ищца е признала първоначално, че през 2005г. е посетила нотариус Д. и е подписала пълномощно за гледане на майка им. Това е нейното изявление пред първоинстанционния съд в съдебно заседание, а впоследствие тя твърди, че това е станало през 1998г. при нотариус Р., но все пак не отрича, че в периода от 10 юли до 23 юли 2005г., когато е извършено нотариалното действие, е била в България при близките си, когато е подала документи за издаване на първата и лична карта. Свидетелката Р. А., сестра на ищцата, също потвърждава, че е подписвала пълномощно за брат им, като също променя годините, в които е станало - през 1995г. или през 1998г. Същевременно, за преценка истинността на тези твърдения /за подписване на пълномощно или друг документ през 1995 - 1998г./ от страна на ищцата не са представени доказателства за някакво записване по нотариални книги, нито самото пълномощно, за което се говори. Установено е също така, че още през 1995г. въззивницата е подписала отказ от наследство, заверен от кмета на [населено място], който няма правен ефект, но е показател за волята й. Съдът е приел за установено, че след 1994г. ищцата се е установила трайно в Турция, но е счел за недостоверно твърдението й, че едва през юли 2005г. за първи път е подала заявление за български лични документи и към дата на отказа не е имала такъв документ, поради което е нямало как да се е легитимирала пред нотариуса с тези имена - Р. Р., защото като турски гражданин ползва друго име - Р. А..

Като значими при изясняване на фактите около подписването на отказите от наследство съдът е ценил показанията на св. Р. А., която описва как се е стигнало до подписването на т. нар. пълномощно. Във въпросния ден брат й дошъл с кола, в която вече били сестра й и майка й и я взел от [населено място]; сестра й слязла от колата и казала, че брат им ги гони от къщата, защото иска тя да остане за него, а също и нивите, които били на името на баща им. Пристигнали при нотариуса и това, което според нея подписали било с цел брат им да гледа майка им, защото той отказвал да го прави. След подписване на документите до 2018 - 2019 г. страните били в добри отношения, но след това сестрите решили, че брат им не полага достатъчни грижи, ищцата взела майка си в Турция и предприели стъпки по прехвърляне на имота и завеждане на настоящото дело.

Въззивният съд е възприел изцяло обстойния анализ на първоинстанционния съд относно това, че „пълномощно за гледане на майка“ е правен абсурд и че наследниците са предприели извършване на откази от наследство като по-евтина и лека форма, по силата на която брат им да получи имотите срещу поетия от него ангажимент /устно/ да се погрижи за майка им и доколко това разрешение се е оказало удачно предвид настъпилото по-късно неразбирателство между тях. Споделил е изцяло правните изводи и моралните доводи, изложени от първоинстанционния съд и е изтъкнал, че така сложилите се обстоятелства напълно съответстват на обичайната практика в нашата страна, а в частност и между хората от турския етнос в България, поради което и такива договорки не са нито незаконни, нито неморални, поради което и не противоречат на добрите нрави.

Въз основа на всички тези доказателства /изявленията на ищцата, показанията на сестра й, промяната в твърденията им, както и липсата на единомислие в съдебно-почерковите експертизи/ съдът е счел, че отказите от наследство действително са подписани от трите наследници на 22.07.2005 г. пред нотариус Д. в [населено място], като подписването е доброволно, съзнателно и с ясното разбиране за същността на документите. По тези съображения въззивният съд е приел оспорването по чл. 193 ГПК на верността на официалните документи за неуспешно. С оглед на това извършената продажба с нотариалния акт от 22.04.2016г. на частите, придобити по наследство от майката и сестрата на ищцата, не пораждат последици за размера от 2/8 ид. части, представляващи обема на техните наследствени права. Сделката е валидна за 4/8ид. ч., които майката Л. А. притежава като свой дял от прекратената съпружеска имуществена общност. Притежаваната от ищцата Р. Р. наследствена част 1/8 е предмет на извършения ат самата нея отказ от наследство. В резултат на сделката нейната квота в съсобствеността е 4/8 или 1/2 ид. ч. и именно такъв дял й е определен при допускане на делбата.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното:

Поставени са от касатора правните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, включително да назначи експертиза, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение; 2/ може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи, без да се мотивира защо и трябва ли съдът, независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата; 3/ длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото заключение; 4/ може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 5/ какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК; 6/ актуални ли са постановките на т. 7 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС по отношение представянето на нови доказателства пред въззивния съд; 7/ задължен ли е въззивният съд да разгледа всички допустимо въведени и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните във връзка с тях доказателства, като конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; 8/ спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК с приетите от съда доказателства; 9/ правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината. Поддържа се и основанието очевидна неправилност поради допуснати от въззивния съд нарушения на относима и приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма - чл. 52, вр. чл. 49 от Закона за наследството, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните решаване на правния спор, постановен в противоречие с установената съдебна практика и без обективна преценка на установените по делото факти.

Първите четири правни въпроса са свързани с преценката и възприемането на приетите по делото почеркови експертизи, както и с преценката на доказателствата в съвкупност и задължението на съда да изложи мотиви кое приема за доказано и по какви съображения. Въпросите са от значение за изхода на производството, но не се разкрива допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е изпълнил стриктно тези свои задължения в случая и не се е отклонил от посочената от касатора практика на Върховния касационен съд - Решение № 137 от 11.10.2019г. по гр. д. № 4409/2018г. на I г. о., Решение № 114 от 03.10.2019г. по гр. д. № 3472/2018г. на II г. о. Решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на IV г. о., Решение № 58 от 13.02.2012г. по гр. д. № 408/2010г. на I г. о. Всички решения акцентират върху това, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, но когато го отхвърля или когато възприема едно от противоречивите заключения, следва да мотивира извода си защо не възприема заключението. Това е сторено от въззивния съд. Приетата тройна графологична експертиза е отрекла истинността на подписа на свидетелката Р. А. върху отказа от наследство, но съдът е приел, че и нейният отказ е действителен, от една страна поради възможността пред нотариуса да бъде потвърден вече положен подпис и от друга страна, с оглед на събраните показания от същата свидетелка, която подробно обяснява как са отишли при нотариуса и каква е била целта им. Именно на тази комплексна преценка на доказателствата съдът е базирал изводите си по спорния въпрос за действителността на отказите от наследство. Наред с това въззивният съд е препратил и към мотивите на първата инстанция, където се съдържа още по-обстоен анализ на доказателствата.

Петият въпрос е за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК. Той е твърде общо формулиран и в крайна сметка се свежда до предишните такива. Въззивният съд не се отклонил от практиката по Тълкувателно решение № 1/2013г., която дава възможност на съда и служебно да събира доказателства и да назначава експертиза когато страната се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което е попречило за използването на това доказателствено средство, включително пропуск на съда да назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. В случая пред Силистренски окръжен съд е поискано на назначаване на трета почеркова експертиза, която да изследва подписите върху отказите от наследство; в съдебното заседание е представено и писмено доказателство относно трудовата заетост на свидетелката Р. А. в деня на нотариалната заверка. Съдът е отказал да допусне тези нови доказателства като е изложил надлежни мотиви за това свое решение. В обжалвания акт съдът също подробно е обосновал становището си по противоречивите заключения на единичната и тройната почеркови експертизи, както и по значението на новото писмено доказателство. Отклонение от процесуалните задължения в тази насока не е допуснато. Както вече бе посочено, преценката на графологичната експертиза е извършена съвкупно със свидетелските показания.

На шесто място е питането дали са актуални постановките на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС по отношение представянето на нови доказателства пред въззивния съд. Отговор на този въпрос се съдържа в Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т. 3, а спазването на неговите указания бе разгледано по-горе.

Седмият правен въпрос за задължението на съда да разгледа всички допустими и относими доводи и възражения на страните също не обуславя достъп до касационен контрол. Не се сочи конкретно неосъдено доказателство, а въпросът е основан на субективното становище на жалбоподателката, че съдът не е направил анализ в съвкупност на всички доказателства с цел установяване на правнорелевантните факти. Това всъщност е оплакване за процесуално нарушение и необоснованост, което не може да бъде разглеждано в производството по чл. 288 ГПК.

Осмият въпрос за спазване на правилата на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК също е твърде общо формулиран и не е ясно по отношение на кои обстоятелства се твърди нарушаване на правилата за доказване.

Последният въпрос: дали правилно съдът е процедирал, за да формира вътрешното си убеждение и да установи истината, не може самостоятелно да предизвика допускане на касационен контрол. Съгласно практиката на Върховния касационен съд вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други - не са се осъществили в обективната действителност. Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решаващият съд следва да отрази в мотивите си тази своя дейност - Решение № 75 от 13.04.2021г. по гр. д. № 2206/2020 г. на IVг. о., Решение № 60249 от 20.05.2022г. по гр. д. № 4040/2020г. на IVг. о., Решение № 131 от 14.08.2023г. по гр. д. № 769/2020г. на IVг. о., Решение № 20 от 23.07.2018г. по гр. д. № 1377/2017 г. на II г. о. Така че, спазването на съдопроизводствените правила и обосноваността са гаранция за установяването на истината и формирането на вътрешно убеждение. След като в случая не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване по въпроси, свързани с конкретни нарушения на съдопроизводствените правила или с нарушения на логиката или опитните правила при вземането на решение, то касационно обжалване по общия процесуален въпрос за вътрешното убеждение и за разкриване на истината не може да се допусне. Следва да се отбележи, че решението на Силистренски окръжен съд напълно съответства на горепосочената практика.

Решението не е очевидно неправилно. Това основание за допускане на касационно обжалване предпоставя наличие на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидна неправилност би била налице при нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Такива тежки нарушения в обжалвания акт не се съзират.

На основание изложеното се налага извод за недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата не претендира разноски и такива не се присъждат.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 149 от 10.07.2023г. постановено по гр. д. №336/2022г. на Силистренски окръжен съд по касационната жалба на Р. Р. Р..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: