Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на първи април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: М. Д. Членове: ТАНЯ КУ. П. при секретар Г. Л. и с участието на прокурора В. Д. изслуша докладваното от председателя М. Д. по административно дело № 2503/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Делото се разглежда за втори път от касационната инстанция.

Образувано е по касационната жалба, подадена от председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), срещу решение № 226/09.01.2024 г. постановено по адм. дело № 9432/2023 г. по описа на Административен съд София-град. Релевирани са доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с приложимия материален закон. Претендира отмяна на атакуваното решение с всички произтичащи правни последици.

Ответникът - А. Алхалиди, гражданин на С. А. в писмен отговор и становище дадено в открито съдебно заседание, оспорва касационната жалба.

Представителят на Върховната прокуратура, дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, трето отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.

Административен съд София-град е сезиран за първи път с жалба на А. Алхалиди против решение № 4336/25.05.2022 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, с което е отхвърлена молбата му за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут. Съдът се е произнесъл с решение № 1046/20.02.2023г., постановено по адм. дело № 5477/2022 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлил жалбата на Алхалиди. Така постановеното решение е отменено от Върховния административен съд с решение № 8945/27.09.2023 г. по адм. дело № 4431/2023 г. поради наличието на съществени процесуални нарушения, дадени са указания при новото разглеждане на делото да се назначи преводач от арабски език, да се разпредели доказателствената тежест, както и укаже на страните по представените доказателства да бъдат или в заверено копие, а тези на чужд език – с превод.

При новото разглеждане на делото, АССГ е изпълнил дадените от ВАС указания. Съобразявайки данните по делото и фактическата установеност, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазването на предвидената в закона писмена форма, но са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които водят до порок на оспорения акт. Изложените от АССГ мотиви за горното са, че не е била разгледана бежанската история на лицето с оглед конкретните факти, които са изложени, не е обсъдена и приложената по делото последваща справка на ДАНС с рег. № УП 20720/07.04.2022г., с която ДАНС променя предходното си становище за невъзразяване по отношение молбата за убежище на лицето. Становището на ДАНС е, че „ДАНС е налична допълнителна информация – отразена в справка рег. № RB 202001-001-03/Т-6-682/03.02.2022г., според която лицето, регистрирано в РПЦ София, ПМЗ – Овча купел към ДАБ – МС с вх. № РД09 – 2252/23.11.2021г. като лицето представлява заплаха за националната сигурност. Посочено е, че ДАНС променя становището си, отразено в писмо рег. № М-2519/27.01.2022 г., като новото становище е, че ДАНС възразява да му бъде предоставена закрила в Р. Б. че лицето представлява заплаха за националната сигурност, поради което се възразява да му бъде предоставена закрила. Съдът е приел, че горното становище е от 07.04.2022г. с рег. № УП 20720, а решение № 4336 на председателя на ДАБ при МС е от 25.05.2022г., поради което при постановяването му административният орган е бил наясно със съществуването му, вкл. и го е изпратил с преписката по дело № 5477/2022г. АССГ е обосновал акта си, че обсъждането на същото е изключително важно с оглед разпоредбата на чл. 12, ал.1, т. 6 и ал. 2, т. 4 ЗУБ. Обърнал е внимание, че такова основание за отказ е предвидено в чл. 17, т.1, б. „г“ от Директива 2011/95/ЕС – гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата – членка, в която се намира.

Съдът не е оставил без коментар и приложението на задължителното Решение на Съда на ЕС от 22 септември 2022г., постановено по дело C-159/21, с което е прието, че член 4, параграфи 1 и 2, член 10, параграфи 2 и 3, член 11, параграф 2 и член 45, параграф 3 от Директива 2013/32 във връзка с член 14, параграф 4, буква а) и член 17, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнема предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. При съобразяване решение на СЕС – от 22 септември 2022 г. по дело С-159/21г. на СЕС, съдът е приел, че становището на ДАНС следва да бъде мотивирано.

Освен установения пропуск в решението за коментар на становището на ДАНС с оглед липсата на мотиви и непредставянето на доказателства в тази насока, съдът е констатирал и несъответствия, а именно че в решението е отразено, че за „молителя липсват предпоставки за предоставяне на статут по чл. 8, ал. 9 и чл. 9, ал. 6 от ЗУБ, тъй като е заявил семейно положение – неженен“, но видно от декларация на основание чл. 30, ал. 1, т. 3 от ЗУБ и регистрационен лист с № УП 20720/23.11.2021г. е, че жалбоподателят е посочил, че е женен. Съобразил е, че в решението е посочено, че „не се установява спрямо сирийския гражданин да е осъществено преследване и по смисъла на чл. 8, ал. 2-5 от ЗУБ, както и риск от бъдещо такова“ и, че „в конкретния случай не се установява заявените опасения и притеснения за живота и сигурността на чужденеца в Сирия да са относими към признаване на качеството му на бежанец и предоставяне на закрила като такъв по смисъла на чл. 8 от ЗУБ". Тези отбелязвания в атакувания административен акт са приети от съда като фактически грешки както в гражданството му и страната му на произход, а именно С. А. а не Сирия, така и в годината на раждане на търсещия закрила, като вместо 1993 г. е посочена - 2003г. и семейния му статус. Посочените несъответствия са приети от съда като препятстващи установяването на действителната фактическа обстановка при горепосеченото бланкетно и формално произнасяне.

Така мотивиран съдът е сметнал, че е налице нарушение на чл. 35 АПК вр. чл. 75, ал. 2 ЗУБ органът не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая и не е изпълнил задължението си по чл. 36, ал. 3 АПК да провери и прецени всички събрани и представени доказателства, поради което е върнал преписката на административния орган и е дал указания да се продължат процесуалните действия от този етап на производството, като се поискат мотиви към становището на ДАНС, рег. № М-7551 от 07.04.2022 г. или рег. № УП 20720/07.04.2022 г.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Настоящата инстанция напълно споделя мотивите на съдебния състав и препраща към тях, съобразно чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, предвид което не следва да ги преповтаря. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговото касиране.

Според постоянната практика на СЕС принципът на предимство на правото на Европейския съюз утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните съюзни норми, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези норми на тяхната територия. Позоваването от държава членка на разпоредби на националното право, включително и конституционни, не би могло да засегне единството и ефективността на правото на ЕС, защото действието на принципа на предимство на съюзното право обвързва всички органи на дадена държава членка, без националните разпоредби да могат да са пречка за това /справка - решение от 23.11.2021 г. на СЕС по дело С-564/19, т. 78 и т. 79/. В логиката на изложеното до тук е и схващането, неотклонно застъпвано в практиката на СЕС, че когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с изискванията на правото на ЕС, принципът на предимство на правото на Съюза изисква националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на съюзното право, да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива да остави без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията (решение от 18.01.2022 г. на СЕС по дело С-261/20, т. 30).

Горното обосновава извод за правилността на формирания от административния съд извод за незаконосъобразността на оспорения индивидуален административен акт поради противоречието му с постановеното по дело С-159/21 на СЕС, решение от 22.09.2022 г.

Правилно при формиране на правните си изводи административният съд е отчел даденото в заключението на СЕС по дело С-159/21, тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ.

Според възприетото от СЕС в решението по дело С-159/21, чл. 4, 1 и 2, чл. 10, 2 и 3, чл. 11, 2 и чл. 45, 3 от Директива 2013/32 във връзка с чл. 14, 4, б. а и чл. 17, 1, б. г от Директива 2011/95 не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Според мотивите на Съда в горепосоченото решение, единствено решаващият орган, който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32 е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и да вземе решение като първа инстанция по такива случаи, тоест по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ - председателят или заместник-председателят на ДАБ е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, едва след която да приеме решение. Решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирана компетентност, свързана с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известена. В този смисъл са решение № 3466/21.03.2024 г. постановено по адм. д. № 9979/2023 г. по описа на ВАС и решение № 9349/09.10.2023 г. постановено по адм. д. № 4863/2023 г. по описа на ВАС.

Следователно, ценена в контекста на изложеното, безспорната установеност по делото, че на чужденеца е отказан статут на бежанец и хуманитарен статут, без да е съобразено изразеното от ДАНС отрицателно становище (към което не е приложена справката мотивирали ДАНС да възрази срещу предоставянето на закрила), при това без овластеният за вземане на решение относно предоставянето на този статут орган, да е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на гражданина на С. А. налага правилно формирания от административния съд извод, че оспореният административен акт е несъответен на решението на СЕС по дело С-159/21 г. и даденото с него тълкуване.

Нещо повече, макар и констатираните от съда несъответствия (в семейния статус на лицето, възрастта му и националността) да са приети като фактически такива, същите са значими за производствата по реда на ЗУБ. Видно от чл. 8, ал. 9 ЗУБ за бежанци се смятат и членовете на семейството на чужденец с предоставен статут на бежанец, при условие че семейните връзки предшестват влизането на чужденеца на територията на страната и доколкото това е съвместимо с личния им статус и не са налице обстоятелствата по чл. 12, ал. 1 ЗУБ. Преценката е важна и при съобразяване чл. 9, ал. 7 ЗУБ, а именно когато чужденец с предоставен хуманитарен статут сключи брак с друг чужденец, той може да получи хуманитарен статут само на собствено основание. С оглед горното настоящият състав смята за правилни съжденията на АССГ по отношение на посочени несъответствия.

В чл. 75, ал. 2 ЗУБ е визирано изискване, при произнасяне по молба за международна закрила да бъдат преценявани всички относими факти, декларации или документи, свързани с личното положение на молителя, държавата му по произход и възможността лицето да се ползва от закрилата на друга държава, чието гражданство би могъл да придобие. По аргумент от чл. 58, ал. 10 ЗУБ, наред в всички останали данни при тази преценка следва да бъде взето предвид и писменото мотивирано становище на ДАНС.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за правилно, предвид което следва да бъде оставено в сила.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 226/09.01.2024 г. постановено по адм. дело № 9432/2023 г. по описа на Административен съд София-град.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МАРИО ДИМИТРОВ

секретар:

Членове:

/п/ Т. К. п/ ПЛАМЕН ПЕТРУНОВ