ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 499

05.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на шести февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1515 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. Г., чрез назначения му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. М. И. от САК, срещу Решение № 878/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 125/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено Решение № 260591/16.02.2022 г., постановено по гр. д. № 15659/2016 г. по описа на СГС, I ГО, 3 с-в, с което изцяло са уважени предявените от „Обединена българска банка” АД срещу М. Д. Г. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, както и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на слените суми по три договора за банков кредит, сключени между банката и Д. М. Г., починала на 02.04.2015 г., чийто наследник е ответникът М. Д. Г.: 1) по Договор за издаване на кредитна карта, сключен на 10.05.2007 г., сумата от 1004,75 лв. - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното заплащане; сумата от 303,16 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 09.03.2015 г. до 12.12.2016 г. и сумата от 60 лв. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 09.03.2015 г. до 12.12.2016 г.; 2) по Договор за предоставяне на ипотечен кредит, сключен на 22.04.2008 г., сумата от 31975,34 евро - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното заплащане; сумата от 4548,35 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 28.11.2014 г. до 12.12.2016 г.; сумата от 916,72 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 28.11.2014 г. до 12.12.2016 г. и 3) по Договор за предоставяне на ипотечен кредит, сключен на 21.05.2008 г., сумата от 21852,29 лв. - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното заплащане; сумата от 4841,47 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 28.01.2015 г. до 12.12.2016 г. и сумата от 623,24 лв. - мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода 28.01.2015 г. – 12.12.2016 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено процесуално нарушение – необсъждане на довода му, че ответникът не е приел наследството, оставено от кредитополучателя по трите договора за банков кредит (изрично или с конклудентни действия, което да е изразено ясно и недвусмислено), въззивният съд не е приложил законосъобразно материалния закон, като е приел, че след като в процеса на доказване не е установено обстоятелството, че ответникът се отказал от наследството, оставено от кредитополучателя (чрез изричен отказ), не следва да се обсъжда приемането му от страна на М. Г., нито пък да се изследва въпросът за наличието/липсата на мълчаливо (чрез конклудентни действия) приемане на това наследство.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуални въпроси: 1. „За начина, по който се приема наследството?”; 2. „При липса на изричен отказ по реда на чл. 52 ЗН презюмира ли се, че наследникът е приел наследството или съдът е длъжен – след цялостна съпоставка на всички доказателства по делото, да прецени дали са налице действия, сочещи на воля за приемане на наследството?” (по тези два материалноправни въпроса твърди противоречие със задължителната и казуалната практика на ВС и ВКС – тълкувателните разяснения, дадени по т. 14 от ППВС № 4/30.Х.1964 г.; Решение № 64/24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3838/2008 г., IV г. о.; Решение № 310/9.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 721/2008 г., III г. о., ГК; Решение № 868/4.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3865/2007 г., II г. о.; Решение № 535/2.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 92/2010 г., II г. о.; Решение № 395/4.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г., II г. о., ГК; Решение № 310/9.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 721/2008 г., III г. о., ГК; Решение № 596/12.06.1991 г. по гр. д. № 353/1991 г., I г. о. и Решение № 2351/4.10.1971 г. по гр. д. № 1526/71 г., I г. о.); 3. „Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и следва ли съдът да изложи съображения защо счита същите за неоснователни?” и 4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си: а) своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора и да изложи съображения за тяхното приемане или отхвърляне и б) фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?” (по тези два процесуалноправни въпроса твърди противоречие с тълкувателните постановки по ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, както и с казуалната съдебна практика, формирана с Решение № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2021 г., IV г. о.; Решение № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 391/2021 г., III г. о.; Решение № 13/12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2896/2019 г., II т. о., ТК; Решение № 60163/9.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1368/2021 г., I г. о., ГК; Решение № 194/11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2019 г., IV г. о., ГК; Решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г. о., ГК; Решение № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г. о., ГК; Решение № 194/11.01.2021 на ВКС по гр. д. № 4488/2019 г., IV г. о.; Решение № 65/30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; Решение № 72/25.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1934/2017 г., IV г. о., ГК; Решение № 13/12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2896/2019 г., II т. о., ТК и Решение № 60163/9.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1368/2021 г., I г. о., ГК).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че направеното искане от сина на починалия наследодател до застрахователя, който обезпечава неизпълнението на паричните задължения по кредитния договор, да заплати на банката застрахователно обезщетение при настъпил покрит застрахователен риск – смъртта на кредитополучателя, което възлиза на сбора от непогасената част от усвоения кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва до момента на настъпване на застрахователното събитие, по своето правно естество представлява действие, с което недвусмислено наследникът е приел мълчаливо (чрез конклудентни действия) оставеното от починалия кредитополучател наследство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от назначен от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК процесуален представител на ответника, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел за установено, че предявените главни и акцесорни парични вземания са породени в твърдените от ищеца размери и периоди, както и че тяхната изискуемост е възникнала. Въззивният съд е разгледал поддържания и във въззивната жалба правен довод на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, че в процеса на доказване банката-кредитор не е установила правнорелевантното обстоятелство, че наследството, оставено от кредитополучателя, е било надлежно прието от ответника по реда на чл. 49 ЗН, но го е счел за неоснователен, тъй като по делото не било доказано, че е вписан отказ от наследството, поради което не следвало да се обсъжда дали са налице конклудентни действия, с които ответникът е приел наследството (при липса на изричен отказ).

По поставените процесуалноправни въпроси (третия и четвъртия) въззивното решение не трябва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС. Апелативният съд е разгледал поддържания и във въззивната жалба правен довод на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника за неправилност на първоинстанционното решение поради недоказаност на правнорелевантното обстоятелство, че наследникът не е приел откритото на починалия кредотополучател наследство (това твърдяно универсално правоприемство е настъпило преди предявяване на исковата молба), но го е приел за неоснователен. В този смисъл, дали при разглеждане на това оспорване на пасивната материална легитимация на ответника, поддържано и във въззивната жалба, апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща неправилното приложение на материалния закон, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

По обобщените материалноправни въпроси, които съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касационната инстанция е уточнила и конкретизирала: „Счита ли се за прието открито наследство, когато лицето, призовано към наследяване, не е направило изричен отказ от него съгласно чл. 52 ЗН, във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН?”, следва да се извърши проверка дали те са разрешени в противоречие с тълкувателните постановки, дадени по т. 14 от ППВС № 4/30.10.1964 г., както и с релевантните за настоящия казус тълкувателни разяснения в мотивите по т. 2 от ТР № 1/23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК. Този материалноправен въпрос е от значение за изхода на правния спор, предмет на делото, тъй като е обусловил решаващата воля на въззивния съд – общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като при постановяване на решението касационният съд ще обсъди всички правни доводи на страните относно приемането, респ. неприемането от касатора на процесното наследство с конклудентни действия съгласно правната възможност, уредена в чл. 49, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ЗН.

Съгласно тълкувателните разяснения по т. 7 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи държавна такса, но на него се дължи адвокатско възнаграждение за осъществяваното пред касационната инстанция процесуално представителство на касатора, като неговия размер - съобразно действителната фактическа и правна сложност, настоящият съдебен състав определя на сумата от 2000 лв., която трябва да бъде внесена от ответника по касационната жалба.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 878/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 125/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав.

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на „О. Б. БАНКА” АД в 1-седмичен срок от получаване на препис от настоящото Определение да представи доказателства за внесен депозит в размер на сумата от 2000 лв., представляващо определеното на назначения на касатора особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК адвокатско възнаграждение – за процесуалното представителство пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕПИС от Определението да се връчи на „О. Б. БАНКА” АД - за изпълнение!

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.