О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4308

гр. София, 24.09.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

като изслуша докладваното от съдия Петрова гр. д. № 852 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, представлявано от юрисконсулт З., срещу решение № 325 от 28.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 456/2024 г. по описа на Окръжен съд - Перник, с което е потвърдено решение №72 от 10.05.2024 г., постановено по гр. д. № 83/2023 г. по описа на Районен съд-Брезник, с което са отхвърлени предявените искове от „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД срещу „Брезина 2000“ ЕООД за установяване в техните отношения, че ищцовото дружество е собственик на трансформаторен пост с диспечерско наименование „ТП Битов комбинат, Брезник“, представляващ сграда с идентификатор ***по КККР, разположен в поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], [община], област Перник, [улица], ведно с прилежащото му енергийно оборудване и прилежаща земя, да бъде отменен нотариален акт № 127, том 1-ви, рег. № 797, нот. дело № 118/2011 г. по описа на Нотариус И. М. и да бъде осъден ответникът да преустанови неправомерните си и неоснователни действия, с които пречи и възпрепятства възможността на ищеца да упражнява правата си в пълен обем.

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неясно, неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че мотивите на районния съд са противоречиви, което води до противоречие в мотивите на обжалваното решение по отношение на движимите вещи. Счита, че не е спорно, че е собственик на енергийното оборудване, а предявеният иск по отношение на тях е отхвърлен. Поддържа, че съдът не е обсъдил наведеното от ищеца твърдение за придобиване на право на собственост по давност, а ако ги е обсъдил - решението му е неправилно. Поддържа, че мотивите на въззивния съд са необосновани, че съдът не е обсъдил всички твърдения и възражения на страните. Счита, че с оглед действащата нормативна уредба към момента на изграждане на трафопоста, той като енергиен обект е бил държавна собственост и праводателят на ответника няма как да го е придобил. Поддържа, че съдът не е съобразил събраните по делото свидетелски показания и противоречиво е тълкувал изслушаните експертни заключения.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1.Следва ли при постановяване на решението въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страните във връзка с техни правни доводи, доказателства по делото, респ. липсата на такива, като ги съпостави едно с друго и да изложи собствени решаващи мотиви по предмета на спора, относно кредитирането на определен факт?

2.Има ли възможност, допустимо ли е, въззивният съд да мотивира решението си като препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК, когато същите мотиви са вътрешно противоречиви и е налице очевидно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно признаването правото на собственост на ищеца по отношение на ответника на движимите съоръжения, като част от цялата искова претенция, при предявен иск по чл. 124 от ГПК ?

3.Следва ли при несъответствие между индивидуализирания имот по действаща кадастрална карта с посочен идентификатор и имотът, притежаван от една от страните по спора и индивидуализиран с документи за собственост и уточнен от вещи лица по приета съдебнотехническа експертиза въззивната инстанция да постанови съдебен акт, с който да върне делото за ново разглеждане с указания за отстраняване на нередовност на исковата молба по см. на чл. 129, ал. 2, във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК ?

Касаторът поддържа, че въззивният съд е приел, че ответникът е доказал правото си на собственост върху помещението за трафопост, енергийното оборудване и прилежащата земя. В същото време в мотивите на първоинстанционният съд е прието, че няма спор относно правото на собственост на монтираните в помещението уреди и съоръжения, които са собственост на ищеца. Счита, че възприетото от съда решение противоречи на решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 132/2015 г. на ІV г. о. за съгласуваност и единство между диспозитив и мотиви на съдебното решение. Поддържа, че препращането по реда на чл.272 от ГПК към момитиве на първата инстанция не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК.

Поддържа, че съдът следва да определи правилно предмета на спора, да обсъди всички доказателства, да прецени правнорелевантните факти и да мотивира решението си. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението на делото, като в този смисъл цитира решение №27/02.02.2015 г. по гр. д.№4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение №92 по гр. д № 980 / 2011 г. на ІІ г. о. на ВКС, решение №217 по г. д.№761 / 2010 г. на IVг. о. на ВКС, решение №235 по г. д.№ 513/ 2010 г. на IVг. о. на ВКС, решение № 324 по г. д.№ 1413 / 2009г. на ІV г. о.на ВКС.

Касаторът сочи, че третият поставен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 106 от 05.10.2018 г. на ВКС, ІІ г. о. по гр. д. № 4550/2017 г.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Брезина 2000“ ООД, представлявано от адвокат Б., оспорва допустимостта на касационната жалба, като поддържа, че нередовностите по същата не са отстранени в срок, както и че искът по чл.109 от ЗС е с цена под 20 000лв, страните са търговци и искът по чл.109 от ЗС не е такъв за собственост и няма обуславящо значение за иска за собственост. Моли касационната жалба да не бъде допускана до касация, тъй като решението на въззивната инстанция е съобразено с материалния и процесуалния закон, а по поставените въпроси въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Моли решението на ОС-Перник да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК, без значение цената на иска.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

В своите мотиви въззивният съд е посочил, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, фактическата обстановка и правните изводи се споделят от въззивната инстанция и на основание чл.272 ГПК въззивният състав е препратил към тях. Посочил е, че с исковата молба ищеца изрично е поискал защита по отношение на сграда с идентификатор ***., за която обаче установил, че не е трафопост и в нея не се съдържат енергийни съоръжения. Съдът приел, че въпреки липсата на идентичност между сградата, сочена от ищеца и фактически съществуващата като трафопост, това не било основание за отхвърляне на предявения иск по чл.124 ГПК и първоинстанционният съд се произнесъл в рамките на търсената от ищеца с исковата молба защита.

Въззивният съд е приел за установено, че ответното дружество е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място] [улица], с площ по скица от 995 кв. м., заедно с построените в имота сгради. Този извод е обосновал с акт № 1780 за държавна собственост на недвижим имот от 10.11.1987 г., съгласно който било установено отчуждаване на терен за строеж на битов комбинат за нуждите на ДПП „Г. Б. със собствени средства, което предприятие било праводател на ответника. Впоследствие ДПП „Г. Б.“ било влязло, след 1989 г., в условията на действалия Указ № 56 за стопанската дейност, в състава на Фирма „Перун“ гр.Самоков, фирмата била прекратена и нейното имущество било разпределено между няколко образувани държавни фирми, една от които - праводателя на ответника ДФ „Брезина-стил“ гр.Брезник. С. З. № РД-17-191/ 05.08.1991 г. държавната фирма била преобразувана в ЕООД , като същото поемало права и задълженията на Фирма „Б. С. гр.Брезник. След производство по несъстоятелност и оздравителен план дружеството е преобразувано в „Брезина 2000“ ООД. Съдът обсъдил заключението по основната СТЕ и допълнителната, съгласно които сграда с идентификатор ***представлява отделно котелно помещение със съответна инсталация на дърва за отопление на основната сграда.Според вещите лица трафопост бил изграден в северозападния ъгъл на сграда с идентификатор ***, неразделна част от самата основна сграда, който бил оборудван със съответно енергийно оборудване. Същото съдът установил и от разпита на свидетелката И., съгласно която трафопостът бил построен заедно с основната сграда и като част от нея през 1973 г. Първоначално чрез него се захранвал с ток само комбината, трафопостът бил включен в балансовата стойност на предприятието и за него са начислявани и плащани данъци и никой не е искал отписването му от материалните активи. До този извод навеждало и заключението по ДСТЕ, според което от обособеното помещение като трафопост имало стар кабел за ниско напрежение, който е захранвал само комбината. В същия смисъл било и писмено доказателство - писмо изх. № ФС-01-33-1305 от 06.12.83 г. на ДПП „Г. Б.“. Съдът е посочил, че липсват данни кога към този трафопост са присъединени и други обществени абонати.Според въззивната инстанция ищецът не оспорва, че ответникът е собственик на сграда с идентификатор ***, а за нея последния се снабдил и с нотариален акт № 127, том 1, НД № 118/ 2011 г.

При така установеното въззивният съд е приел, че по делото ищцовото дружество не е доказало, че е собственик на обособеното като трафопост помещение. Приел е, че трафопостът е съвкупност от постройката и ел. съоръженията. По делото било безспорно установено, че помещението, което в крайна сметка е предмет на спора, се намира в сградата на ответника и е построено заедно с нея през 1973 г. Това помещение и ел. съоръженията в него били изградени със средства и за сметка на праводателя на „Брезина 2000“ , съгласно писмо изх. № ФС-01-33-1305 от 06.12.83 г. на ДПП „Г. Б.“. Първоначално трафопостът бил действал като ведомствен - само за нуждите на ДПП, а след това, от неустановена дата и година започнал да обслужва и голям брой външни потребители- 140 битови и 17 стопански. Според съда безспорно било, че ответникът е собственик на спорното помещение. Като съвкупност от сграда /помещение/ и енергийно съоръжение обектът се определя като трафопост - енергиен обект от вида на площадковите. Тъй като е собственост на ответника помещението подлежало на изкупуване от лицензираното енергийно предприятие, съгласно § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ, респ. § 67, ал. 2 от ПЗР към ЗЕЕЕ (отм.), а до изкупуването за ползването му се дължало обезщетение. Въззивният съд е намерил за неоснователни въззивните оплаквания, че собственик на енергиен обект може да бъде само лицензиран оператор по силата на закона и като мотивировка е препратил към мотивите на районния съд. Посочил е, че Законът за енергетиката от 1948 г. (отм.) и Законът за енергетиката от 1975 г. (отм.) са предвиждали възможност кооперации и обществени организации да придобиват и притежават в собственост отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си нужди и следващите закони– Закон за енергетиката и енергийната ефективност от 1999 г. (отм.), Закон за енергетиката от 2003 г. и Закон за енергийната ефективност от 2004 г. не променяли правния режим на съществуващите към 16.07.1999 г. енергийни обекти. Поради това нямало законова забрана постройката, в която са монтирани съоръженията и земята под нея да принадлежат на друго лице, различно от енергийното предприятие. Приел е, че въпросът за сервитутни права в полза на ел. разпределителното предприятие бил неотносим към предмета на иска по чл.124 ГПК. Според съда в конкретния случай нямало спор, че владението на трафопоста следва да се упражнява от ищцовото дружество, тъй като енергийното предприятие държало имота на правно основание – възникнало по силата на ЗЕЕЕ (отм.) сервитутно право - чл.60 и чл. 67 от ЗЕ. От показанията на свидетеля Б. се установявало, че процесното съоръжение е заключено с брава тип „енерго“, ключът се държал от служители на ЕРМ Запад и при нужда същите били допускани до трафопоста. Въззивният състав е възприел изцяло мотивировката на първоинстанционния съд по отношение на твърдението за придобито право на собственост по давност. Мотивирал е и извод за неоснователност на иска по чл.109 от ЗС като е посочил, че на служители на ищеца достъп до съоръжението бил осигуряван, а служители на ЕРМ „Запад” държали ключа към трафопоста.

Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав, приема следното:

Според задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет.

Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение с цел преценка неговата допустимост предвид съмнение за произнасяне по нередовна искова молба.

Жалбоподателят дължи внасяне на държавна такса в размер на 344.18 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 325 от 28.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 456/2024 г. по описа на Окръжен съд - Перник по касационната жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД.

УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 344.18лева/ триста четиридесет и четири лева и 18ст./ и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на председателя на Първо гражданско отделение за насрочване, след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: