О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3305

гр. София, 27.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 4226/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. С. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 193 от 23.05.2023 г. по в. гр. д. № 205/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260038 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 1468/2020 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ж. С. А., А. С. Д. и М. Д. Д. против А. Г. Л., Ц. А. Т., М. С. М., К. С. Д., В. Е. Ж., С. Е. В., Г. Д. Д., Л. С. Д., С. С. Д., А. А. П., А. Д. П., М. Н. П. и С. Д. Д. иск за делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-97 от 28.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], етаж 1, който самостоятелен обект се намира в сграда с идентификатор ****.

По делото е установено, че страните /с изключение на първата ответница/ са наследници по закон на А. Д. П., починал на 13.07.1988 г., а ответницата А. Г. Л. се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договори за покупко-продажба, обективирани в нот. акт № 52/ 16.02.2001 г. и нот. акт № 46/23.05.2018 г. Наследодателят е притежавал жилищна сграда, построена в общинско дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по действащата КК на [населено място]. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че в първоначалния си вид сградата е имала един избен и един жилищен етаж, състоящ се от три стаи – кухня, спалня и дневна, както и входно антре /салон/. Същата е била пристроена и надстроена въз основа на одобрен архитектурен проект от 08.07.1970 г. и отстъпено право на строеж през 1971 г. Пристрояването включва по една стая с площ около 16 кв. м на нивото на приземния и на жилищния етаж, като втората е присъединена функционално към жилищния етаж на наследодателя на страните чрез портал към дневната. Надстрояването включва втори жилищен етаж, който е изключителна собственост на ищците и не е предмет на делбата. Съдът е приел, че пристроената стая към първия жилищен етаж няма отделно съществуване и е част от жилищния етаж на старата сграда, която е била собственост на общия наследодател на страните. Затова собственик на пристроената стая е станал наследодателят, а не строителят. С нот. акт № 199/04.06.1984 г. общият наследодател на страните е прехвърлил жилището на дъщерите си В. А. С. и Ц. А. Т. срещу задължение за гледане и издръжка. С оглед обстоятелството, че в нотариалния акт е записано, че се прехвърля жилищна сграда с площ около 55 кв. м, състояща се от пригоден за живеене избен етаж и редовен етаж, състоящ се от четири стаи и салон, съдът е обсъдил доводите на ищците и на ответника Г. Д., че пристроената стая към първия жилищен етаж не е била предмет на договора. Във връзка с тях е посочил, че разпоредбите на чл. 202 ЗУТ, респ. чл. 62 ЗТСУ (отм.) въвеждат изискването доброволната делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект, както и правни сделки за прехвърляне на реално определени части от тях, да се извършват само ако обособените дялове или части отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти. Съгласно ТР № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС договор за продажба на реална част от жилище не е нищожен и валидно обвързва страните по него, но за да настъпи вещнопрехвърлителният ефект на сделката е необходимо да е изготвен и одобрен инвестиционен проект за обособяване на двете части, който следва да бъде реализиран при спазване на строителните правила и норми. В настоящия случай не е налице продажба на реална част от жилище, тъй като независимо, че в договора за продажба 04.06.1984 г. жилищният етаж е описан с площ от 55 кв. м, каквато е била площта му преди пристрояването, едновременно с това той е индивидуализиран и с посочване на помещенията, които са включени в него – четири стаи и салон, колкото са те след пристрояването. Площта на имотите обаче не е техен индивидуализиращ признак. Поземлените имоти се индивидуализират от техните граници, а самостоятелните обекти – с техните съседи, с броя на етажите и на помещенията в тях. При противоречие между горните признаци и площта на имотите, индивидуализирането на същите следва да стане според техните граници (броя на помещенията и съседите), а не според площта им. Освен това, когато в договора няма изрична уговорка за запазване на собствеността върху част от сграда или от самостоятелен обект от нея, следва да се счита, че волята на страните е да се прехвърли собствеността върху цялата сграда или целия самостоятелен обект. С оглед на това съдът е приел, че през 1984 г. наследодателят А. П. е прехвърлил на дъщерите си В. А. С. и Ц. А. Т. целия първи жилищен етаж на сградата във вида след неговото пристрояване, а те от своя страна са продали своите идеални части от самостоятелния обект на ответницата А. Г. Л. /нот. акт № 52 от 16.02.2001 г. и нот. акт № 46 от 23.05.2018 г./., която понастоящем е изключителен собственик на процесния имот с площ 71,77 кв. м. Поради липсата на съсобственост искът за делба е приет за неоснователен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да определи предмета на делото и да се произнесе въз основа на обстоятелства, на които ответниците не са се позовали в процеса; 2. Годен обект /предмет/ на съдебна делба ли е правото на собственост върху пристройка към сграда; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения и оплаквания. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по жалбата – А. Г. Л., Ц. А. Т., В. Е. Ж., К. С. Д. и М. С. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Останалите ответници не са взели становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият от поставените от касаторката въпроси не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си съдът да се е произнесъл извън предмета на спора, което не се установява от съдържанието на съдебния акт. Неотносима към настоящия случай е и посочената от касаторката практика на ВКС - решение № 307 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 1187/2010 г., III г. о., с което е прието, че съдът се е произнесъл недопустимо по непредявена претенция за присъждане на лихва за забава върху главницата, респ. между него и въззивното решение липсва противоречие.

Вторият поставен въпрос е твърде общо формулиран и не предпоставя даването на принципен отговор, поради което също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. За пълнота на изложението във връзка с него следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС, която последователно приема, че когато към една сграда е изградена пристройка, която няма характер на самостоятелен обект на правото на собственост, до делба се допуска цялата сграда, заедно с пристройката, тъй като те представляват една вещ. В решение № 173 от 26.06.2013 г. по гр. д. № 1273/2013 г. на ВКС, I г. о., е прието, че за да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, пристроеното към основната сграда трябва да отговаря на изискванията на съответните строителни правила и норми, предвидени за конкретен обект - жилище, ателие, търговски обект и др., като в противен случай пристройката става собственост на собственика на сградата на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. Посоченото от касаторката решение № 192 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 409/2012 г., II г. о., се отнася до различна от настоящата хипотеза и противоречие с него не е налице.

Последният въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, също е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторката /решение № 331от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о., и др./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви. В случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, още повече, че тя не сочи конкретно кои доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд.

Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, респ. визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки по отношение на тях не са налице.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до неправилност на постановения съдебен акт, която да може да бъде констатирана от съда от самото му съдържание, без да е необходима преценка на данните по делото, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката Ж. С. А. следва да заплати на ответната страна по жалбата А. Г. Л. сумата 1000 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Разноски в полза на останалите ответници не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 193 от 23.05.2023 г. по в. гр. д. № 205/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

О с ъ ж д а Ж. С. А. от [населено място] да заплати на А. Г. Л. от [населено място] сумата 1000 лв. /хиляда лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: