О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4242

гр. София, 23.09.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2068/2024 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. С. В., чрез нейния пълномощник адв. П. Х., срещу въззивно решение № 49 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 673/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на решението, евентуално - за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката повдига следните въпроси, за които твърди да осъществяват хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях. 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразността на административните актове. Позовава се и на основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност.

В писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответниците по касация Ц. З. Б. и В. З. Я., чрез процесуалния представител адв. П. П., е изразено становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 119 от 03.04.2023 г., поправено с решение № 224 от 23.06.2023 г., постановени по гр. д. № 421/2022 г. на Велинградския районен съд, с което са уважени предявените от Ц. З. Б. и В. З. Я. срещу Е. С. В., Ц. С. В. и М. С. В. искове, както следва:

- с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на реална част с площ 31 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на ИД на АГКК, която реална част е означена като защрихована със сиви линии и заключена между точките 1, 2, 3 и 4 на приподписаната от съда и представляваща неразделна част от решението комбинирана скица на лист 252 по гр. д. №421/2022г. на Велинградския районен съд, изготвена от вещо лице инж.С. Б., по отношение на която реална част е налице грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на ИД на АГК, изразяваща се в неправилно заснемане на описаната територия като част от притежавания от ответниците имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], и за осъждането им да предадат владението върху така описаната реална част от имота;

- с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат изградената в северната част на собствения на Ц. З. Б. и В. З. Я. поземлен имот с идентификатор ***по действащата кадастрална карта на [населено място] масивна ограда, чието местоположение е обозначено графично с линиите, свързващи точките 3 и 4 на приподписаната от съда и представляваща неразделна част от решението комбинирана скица на лист 252 по гр. д. №421/2022 г. на Велинградския районен съд, изготвена от вещото лице инж. С. Б..

По делото е прието за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 170, том І, рег. 360, дело № 242/1971 г. С. В. К. е признат за собственик на дворно място в [населено място], кв. К., цялото застроено от 899 кв. м., върху което през 1959 г. е построена едноетажна къща на 82 кв. м., при съседи за дворното място: улица, Д. С. Г. и Н. Т. П., съставляващо имот пл. № ***в кв. ***, за който е отреден самостоятелен парцел *** по плана на кв. К..

С нотариален акт № 146, том І, дело № 4141/1971 г. С. В. К. е продал на З. Л. К. празно място от 390 кв. м., находящо се в [населено място], кв. К., при съседи: С. В. К., Н. П. и Д. Г., съставляващо част от имот пл.№ ***, за който имот е отреден самостоятелен парцел №*** в кв. ***по плана на кв. К..

С протокол от 19.10.1972 г. по гр. д. № 316/1972 г. по описа на Велинградския районен съд е одобрена постигнатата между Д. С. Г., С. В. К., З. Л. К. и М. З. К. спогодба, по силата на която регулационната линия между имот пл. № ***в кв. ***и пл. № ***в същия квартал, за който имот са отредени парцели № *** и *** в кв. ***по плана на кв. К., собственост на последните трима спогодили се, да остане така, както е по плана от 1957 г. В протокола е отразено още, че съществуващата между парцелите на страните ограда следва да се премести на регулационната линия, която съвпада с имотната граница, като откъм улицата оградата да остане на мястото си, а срещу къщата на Д. Г. съществуваща ограда да се измести на 1 линеен метър, така, че да съвпадне с регулационната линия между двата имота. Във връзка с така постигнатата спогодба С. К., З. К. и М. К. дали на Д. Г. сумата от 64 лв., с което спорът им за границата е бил напълно ликвидиран.

С нотариален акт № 108, том І, дело № 204/1986 г. С. Д. Г. и Д. Д. Г. са продали на дъщеря си Е. С. В. по време на брака й с С. В. собствения си парцел ***, имот пл.№ ***в кв. ***по плана на [населено място], неурегулиран, състоящ се от 400 кв. м. при съседи: улица, С. К. и И. У.. С. Ц. В. е починал на 01.01.2016 г. и е оставил за свой наследници по закон съпругата си Е. С. В. и децата си Ц. С. В. /син/ и М. С. В. /дъщеря/.

С. В. К. е починал на 11.07.2013 г. и е оставил за свой единствен наследник по закон дъщеря си М. С. Я..

З. Л. К. е починал на 01.11.2009 г. и е оставил наследници по закон съпруга М. С. К. и две деца-щците В. З. Я. и Ц. З. Б..

С разрешение за строеж № 88 от 03.05.2018 г. на Е. С. В. е разрешено да извърши строително-монтажни работи на масивна ограда с височина до 2,20 м. по северна, източна и южна регулационни линии и ограда с плътна част до 0,60 и с височина 2,20 м. по западна регулационна линия - всички изцяло в имота на възложителя.

В производството пред първоинстанционния съд е изслушано заключение по назначена съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж. С. Б., съдържащо следните констатации: в разписната книга към кадастралния план на [населено място] от 1957 г., записването на имотите е следното: за имот пл.№ ***- С. В. К. – нотариален акт № 170/1971 г. - за парцел ***, като е добавен и З. Л. К. /нотариален акт № 146/1971 г. - за парцел ***/, т. е. записването съответства на описаните в заключението документи за собственост. Имот пл.№ ***е записан на Д. С. Г.. По обезсиления план от 1957 г., за имот пл.№ ***са отредени парцел *** и *** в кв. ***. Към 1957 г. е бил отреден само парцел ***, който по-късно е разделен на два парцела: *** и ***. Няма данни кога е одобрено частичното изменение на регулацията, но същото е извършено до 1971 г. Регулационната линия между имоти №№ ***и ***в кв. ***по обезсиления план от 1957 г. е минавала по имотната граница между тях. Регулационната граница между *** и УПИ *** от една страна и собствения на ответниците УПИ *** от друга по плана от 1983 г. минава по имотната граница между имотите, така както е показана в плана от 1983 г., която обаче не отговаря на имотната граница между същите имоти, заснета в плана от 1957 г., а е показана навътре в имоти пл.№№ ***и ***. Имотните и регулационни граници на процесните имоти по обезсиления план от 1957 г., по плана от 1983 г. и по одобрената кадастрална карта от 2018 г. на [населено място] не съвпадат. Процесната/спорна част от имот с идентификатор ***. е част от бившия имот пл.№ ***по обезсиления плана на [населено място] от 1957 г., включена в парцел ***. Върху комбинираната скица, същата част е щрихирана и обозначена с цифрите 1, 2, 3 и 4, площта й е 31 кв. м. и представлява неправилен четириъгълник. В обезсиления план от 1957 г. не е отразено между имоти пл.№№ ***и ***да има ограда, границата е права линия, без знак за ограда. В подписания протокол за спогодба от 19.10.1972 г. е посочено, че е имало ограда, която не е била поставена по имотната граница, съвпадаща с регулационната линия, поради което е следвало да се премести. В обезсиления план от 1983 г. не е отразено между имоти пл.№№***и ***да има ограда, границата е линия с чупка, без знак за ограда. От извършения оглед на място вещото лице е констатирало, че между процесните имоти съществува плътна, масивна ограда, която съответства на имотната граница, по която минава регулационната линия по плановете от 1983 г., 2013 г., 2014 г. и КК от 2018 г. Регулационната линия, респ. оградата не отговаря на имотната граница по плана от 1957 г. Няма изменение на регулационната граница на имотите по плана от 1983 г. чрез предаване на части по регулация от имоти №№***и ***към собствения на ответниците УПИ ***. Съществува съответствие между УПИ *** по плана от 1983 г. с поземлен имот с идентификатор ***по плана на КККР от 2018 г. Не е налице идентичност между образувания от имот пл.№***парцел, по обезсиления план от 1957 г. и УПИ ***по плана от 1983 г., както и с имот с идентификатор ***по КККР от 2018 г. Липсата на идентичност се дължи на различното отразяване на имотната граница между имотите, по която минава регулационната линия в плана от 1957 г. с това в плановете от 1983 г., 2013 г., 2014 г. и от 2018 г. Към момента има на място материализирана граница с плътна масивна ограда, която не съвпада с границата по плана от 1957 г.; съвпада с границата по КК от 2018 г., която отговаря на тая по плановете от 2013 г. и от 2018 г. Към заключението е изготвена комбинирана скица. При разпита му в откритото съдебно заседание вещото лице е заявило, че по плана от 1957 г. регулационната линия е била по имотната граница и не е имало придаваеми места между имотите.

В отговор на наведените с въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявените искове, тъй като е налице спор между страните за собствеността на процесната реална част имота. Според изложените в исковата молба търдения, този спор е породен от обстоятелството, че до 2018 г. е съществувала телена ограда между имотите на ищците и тези на ответниците, а след тази година е построена нова масивна ограда, която навлиза в имота на ищците. Посочили са, че през 1972 г. е постигната спогодба, с която като безспорна е определена границата съобразно регулационния план от 1957 г., която впоследствие обаче не е заснета като кадастрална основа за последващия план от 1983 г., респ. допуснато е несъответствие между правото на собственост и графичното му отразяване в плана, съставляващо грешка в кадастъра. Въззивният съд е намерил за неоснователни и доводите на ответниците за недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че праводателите на ищците, както и те самите, не са упражнили в 10-годишния срок от одобряването на регулационния план от 1983 г. правото си да предявят иска по чл. 32 ЗТСУ за установяване на грешка в кадастралния план, предвид на което регулационният план е приложен и неговите регулационни граници са се трансформирали в имотни. Позовавайки се на постановките на т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ВКС на ОСГК, съгласно които, искът за собственост, който включва и твърдения за допуснати непълноти и грешки в кадастралната карта, може да се предяви самостоятелно и без да е проведен иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР, аналогичен на чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР /първоначална редакция/, въззивният съд е приел, че обстоятелството, че ищците не са водили иск за отстраняване на грешки и непълноти, чиято уредба през годините е била първоначално в чл. 32 ЗТСУ, а след приемането на ЗКИР в чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/ и в чл. 54, ал. 2 ЗКИР /понастоящем/, не води до извод за недопустимост на предявения ревандикационен иск. Във връзка с довода на ответниците за недопустимост на негаторния иск поради това, че в случая не е налице закононарушение, тъй като оградата е законно построена на общата имотна граница между имотите на ищците и ответниците, са изложени съображения, че е без правно значение дали обектите са построени без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, а задължение на съда е да осъществи съдебен контрол за съответствие на административните актове със строителните правила и норми, в какъвто смисъл са указанията по приложение на материалния закон дадени в ТР № 31/1984 г. на ОСГК на ВС. За неоснователни са счетени и оплакванията на ответниците за недопустимост на първоинстанционното решение поради нередовност на исковата молба, доколкото не се установява съдът да бил е сезиран с нередовна искова молба, а разделянето на делата по съвместно предявените с исковата молба искове от ищците по настоящото дело и друго лице, е преценено като законосъобразно.

По същество на спора въззивният съд е приел въз основа събраните по делото доказателства, че в плана на [населено място] от 1983 г. е допусната грешка в отразяването на имотната граница между процесните имоти, която грешка впоследствие се е пренесла и в плана от 2014 г. и в приетите през 2018 г., КККР на [населено място]. Тази грешка се изразява в неправилно отразяване на имотната и регулационната граница между двата имота на юг от тази по плана от 1957 г. , в резултат на което площта на имота на ищците е намалена за сметка увеличаване площта на имота на ответниците. Този си извод съдът е обосновал въз основа на приетата по делото съдебно - техническа експертиза и представения по делото протокол от 19.10.1972 г. по гр. д. № 316/1972 г. по описа на Велинградския районен съд, в който е обективирана одобрена от съда спогодба между Д. Г. собственик на имот пл.№ ***по плана от 1857 г. от една страна и от друга страна С. К. - собственик на парцел *** по плана от 1957 г. и З. К. и М. К. - собственици на парцел *** по плана на [населено място] от 1957 г., оградата между техните имоти да бъде преместена по регулационнеата граница по плана от 1957 г. , която съвпада с имотната. Съдът е приел, че със спогодбата са определени границите на правото на собственост, така че да могат да бъдат нанесени в плана по смисъла на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК. В тази връзка съдът е съобразил и нотариалните актове, установяващи правото на собственост на страните: нотариален акт № 170, том І, н. д. № 242/20.03.1971 г., легитимиращ С. К. като собственик на парцел *** по плана от 1967 г. и нотариален акт № ***, том ***, н. д. № 414/15.05.1971 г., легитимиращ З. К., който е наследодател на Ц. Б. и В. Я., като собственици на парцел *** по плана от 1957 г. Въззивният съд е приел, че спогодбата от 1972 г. и посочените нотариални актове не са съобразени при изготвянето и приемането на плана на [населено място] от 1983 г., както и че в него имотната граница не отговаря на имотната граница между имоти №№ ***и ***по плана от 1957 г. Отбелязал е, че по плана от 1957 г., имотната граница тангира на северната регулационна линия на парцели *** и ***, а по плана от 1983 г., имотната граница е заснета навътре в имот пл.№ ***, респ. в парцели *** и ***, а не е на местоположението й по предходния план от 1957 г. Посочил е още, че в плана от 1983 г. не се предвижда придаване на площи от имота на ищците и техния наследодател към парцела на ответниците. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че към 1983 г. липсват каквито и да е правни и фактически основания за промяна на имотната и регулационни граници между имотите на страните по описания начин. Тази промяна не съответства на правата на собственост на страните и това несъответствие съдът е счел за грешка или непълнота по смисъла на §1, т.16 от ДР на ЗКИР, съот. същата не е била отстранена в последващите планове и в приетите през 2018 г. КККР на [населено място]. Като последица от това в имота на ответниците с идентификатор ***се включва площ от 31 кв. м., защрихована и обозначена с цифрите: 1, 2, 3 и 4 на комбинираната скица към заключението на съдебно-техническата експертиза, която е собственост на ищците и следва да бъде част от техния имот с идентификатор ***. В тази връзка за неоснователно е прието възражението, че съдът е бил длъжен да осъществи косвен административен контрол, както и да обсъди правните последици от всички влезли в сила индивидуални административни актове, съответно приложеното по делото разрешително за строеж.

При тези съображения въззивната инстанция е формирала извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС, както и на този по чл. 109 ЗС. Посочено е, че от заключението на вещото лице се установява, че частта от оградата отразена между т. 3 и т. 4 от комбинираната скица към експертизата попада изцяло в спорната част, собственост на ищците. Като неопровергани са преценени показанията на разпитаните свидетели, ангажирани от ищцовата страна, че оградата е плътна и през нея няма възможност за преминаването й от другата страна. С построяването на оградата в място, за което е установено, че е собственост на ищците, на последните се създават пречки за упражняване в пълен обем правото им на собственост върху техния имот и да ползват процесните 31 кв. м. от него, оставащи зад оградата.

При така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира за неоснователно искането на жалбоподателката за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатия процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да прецени всички относими доказателства и да обсъди наведените от страните доводи и възражения, излагайки мотиви по тях. Въпросът се свързва с твърдението за необсъждане от страна на въззивния съд на представената по делото скица № 845/10.07.2018 г., издадена от О. В. Това писмено доказателство няма значението, което му придава жалбоподателката, за доказване на принадлежността на правото на собственост на праводателя С. К... Поради това поставеният процесуалноправен въпрос не е обуславящ изхода на делото и не осъществява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че в случая при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по втория въпрос - относно задължението на съда да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на административните актове. Значението на този въпрос за изхода на делото се обосновава с твърдението, че „при действието на ЗТСУ дворищнорегулационните планове имат отчуждително действие по отношение на дворните места, включени в границите на отредените за тях парцели“, поради което съдът е следвало за обсъди и зачете правните последици на заповедите на кмета на О. В. от 1983 г., 2013 г. и 2018 г., както и на одобрената през 2018 г. кадастрална карта. В тази връзка следва да се посочи, че при действието на ЗТСУ/отм./ дворищнорегулационните планове имаха отчуждително действие по отношение на местата, които се придават към парцели на други лица /чл. 110 ЗТСУ/. В случая по делото не е установено, спорният имот да е бил със статут на придаваемо място към парцела на жалбоподателката с някой от плановете от 1957 г., 1983 г., 2013 г. или 2018 г., поради което поставеният въпрос не е от значение за преценка за основателността на исковете и дадения по същия отговор не би повлиял на изхода на делото. Затова по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Несъгласието на жалбоподателката с решаващите мотиви на съда не е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Ц. З. Б. направените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1000 лв., искане за присъждане на които е направено в отговора на касационната жалба, към който е приложен и договор за правна защита и съдействие, доказващ плащане на уговорения размер.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 49 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 673/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

ОСЪЖДА Е. С. В. да заплати на Ц. З. Б. направените разноски пред ВКС в размер на 1000 /хиляда/ лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: