ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1109

София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на девети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1609 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. А., чрез адв. Й. Л.-П. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 166/19.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 371/2023 г. по описа на ОС-Кърджали, 1 с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 260328/11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на РС-Кюстендил, с което са отхвърлени предявените от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за установяване нищожността поради - тяхната неравноправност, на клаузите на чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени предявените искове за обявяване на нищожността - поради тяхната неравноправност, на клаузите, уговорени в чл. 19 и чл. 20, ал. 1 от процесния кредитен договор.

От „Обединена българска банка” АД е подадена насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която е уважен предявеният под евентуалност от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв. – надплатена поради неправилно изчисляване от банката на възнаградителната лихва по договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г., за периода от сключването на договора 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 24.07. 2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба - 24.07.2019 г., до окончателното заплащане.

Касаторът А. К. А. поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3 от процесния кредитен договор, с които е предоставено правната възможност на банката едностранно и без да са настъпили обективни обстоятелства (извън волята и контрола на страните по кредитното правоотношение) да изменя размера на уговорената възнаградителна лихва, са нищожни поради тяхната неравноправност - установени са от търговеца в противоречие с изискванията за добросъвестност и целят да увредят интересите на потребителите на кредитни услуги (арг. чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП - в релевантната редакция на този нормативен акт, във вр. с чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Счита, че клаузите по чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от процесния договор за банков кредит, с които е уговорен както лимит на размера на сумата при частично погасяване на разсроченото главно парично задължение, така и компенсаторна неустойка при предсрочно погасяване на кредита, възлизаща на 5% от размера на предсрочно погасената главница или част от нея, са нищожни както поради тяхната неравноправност по смисъла на общата (генералната) клауза, уредена в чл. 143 ЗЗП, така и поради противоречие със съответните императивни разпоредби на ЗПК, респ. със ЗКНИП, които с обратна сила уреждат нормативна забрана при предсрочно погасяване на кредита, обезпечен с ипотека, да не се заплаща компенсаторна неустойка, когато кредитът е погасен след изплащане на 12-месечни погасителни вноски от усвояването му.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита и годишната такса за управление и обслужване на кредита може да се изменя едностранно от банката, при положение че в договора не се сочи по какъв начин и формула, респ. по каква методология ще се извършва това едностранно изменение?” (твърди противоречие с решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 95/3.09.2016 г. на т. д. № 240/2015 г. на II т. о.; решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г., II т. о.,; решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г.; решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I г. о.; решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о. и решение от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т. о.); 2. „Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорени от потребителите клаузи са индивидуално уговорени?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о. и решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, I т. о.); 3. „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клауза от потребителски договор, сключен с физическо лице-потребител, с която се уговаря, че при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 5% върху размера на предсрочно погасената главница?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о.) и 4. ,,Поставянето на праг от 1500 лв. за предсрочно погасяване на кредита нарушава ли добросъвестността в отношенията и води ли до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о.).

Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че тя е недопустима, тъй като с оглед на обстоятелството че са предявени отрицателни установителни искове за обявяване нищожността на отделни клаузи от потребителския договор, а не на кредитната сделка изцяло, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване (арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК).

Касаторът „Обединена българска банка” АД поддържа в насрещната касационна жалба, че в обжалваната от нега част (по уважения кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен под евентуалност) въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като окръжният съд не е съобразил, че погасителната давност на кондикционното вземане е започнала да тече не от сключване на допълнителното споразумение от 21.05.2015 г., а от момента, в който неправилно банката е изчислявала размера на възнаградителната лихва, който е настъпил повече от 5 години преди предявяване на осъдителния иск за връщане на даденото при начална липса на основание. Счита, че в нарушение на съдопроизводствените правила – при настъпила преклузия, окръжният съд е допуснал събирането на нови доказателства за установяване на обстоятелството, че предявеното кондикционно вземане – по евентуалния иск, не е покрито с изтекла погасителна давност.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради неговата очевидна неправилност, но не поставя конкретни правни въпроси, макар и да твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 199/01.02.2019 г. по гр. д. № 4108/2017 г. на ВКС, III г. о.

Ответникът по насрещната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която изразява правно становище както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че насрещната касационната жалба е недопустима, тъй като с оглед на цената на осъдителния иск (в размер на 1000 лв.) въззивното решение не подлежи на касационно обжалване (арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (исковете за обявяване на определени клаузи от потребителски договори са неоценяеми – в този смисъл е и практиката на ВКС, намерила израз в решение № 76/15.07.2015 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 72/02.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК и Определение № 449/29.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1596/2015 г., I т. о., ТК, поради което за тях е неприложимо уреденото в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК ограничение за обжалване на въззивното решение с касационна жалба съобразно размера на цената на иска, поради което касационната жалба, подадена от А. К. А., е допустима).

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. между страните в настоящото съдено производство е породено облигационно правоотношение, като в изпълнение на поетите по тази кредитна сделка правни задължения банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 55000 лв. за закупуване и ремонт на описания в договора имот. Счел е, че основният правен спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали оспорените с предявените отрицателни установителни искове договорни клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност, респ. дали потребителят е надплатил уговорените възнаградителни лихви по процесното кредитно правоотношение, вкл. чрез извършено от банката капитализиране на възнаградителните лихви. Изяснил е, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора главницата се олихвява с лихвен процент в размер на 11,25% годишно, като при забава на плащанията просрочените суми са били олихвявани с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал.1 лихвен процент. Съгласно клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 3 банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на дължимата възнаградителна лихва, а съгласно чл. 7, ал. 3 тя е установила правна възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление. Според договореното в клаузите на чл. 15, ал. 2 и 3 кредитополучателят можел да погаси предсрочно дълга си, но в този случай би дължал такса (компенсаторна неустойка) в размер на 5% върху размера на предсрочно погасената сума. Предвидено било при промяна на лихвения процент или на годишната такса за управление и обслужване на кредита банката да уведомява кредитополучателя за новия размер на анюитетната вноска, за което не следвало да се подписва анекс към договора.

Окръжният съд е достигнал до правното съждение, че ответникът е потребител на банкови услуги по смисъла на определителната разпоредба, уредена в чл. 9, ал. 3 ЗПК, във вр. с § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради което по отношение на процесния потребителски кредит приложение намират закрилните правни норми, регламентирани в ЗЗП. Но при служебно осъществената проверка относно действителността на договора за потребителски кредит окръжният съд не е констатирал недействителност на клаузи, уговорени в него. Пояснил е, че съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от кредитния договор банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на посочения в ал. 1 от същия член лихвен процент, но от приетите от инстанциите по същество ССЕ не се установявало тя да е изменила размера на уговорения лихвен процент. Както правилно било установено и от районния съд, лихвеният процент по кредитното правоотношение първоначално е бил намален, за да се обезпечи изпълнение от страна на кредитополучателя, като впоследствие намалението е компенсирано с увеличение на размера на уговорения лихвен процент, като целта на увеличението е да компенсира първоначално намаления размер - без обаче да се достига до едностранна промяна на уговорения по кредита лихвен процент. Въззивният съд е приел такава уговорка за напълно съответстваща на закона и добрите нрави – тя съдържа признаците и на индивидуално уговорена клауза, което изключва нейната неравноправност – по аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По тъждествени правни доводи окръжният съд е отхвърлил и иска за обявяване на нищожността поради нейната неравноправност на клаузата, уговорена в чл. 7, ал. 3 от кредитния договор, съгласно която банката е обезпечила правната възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление.

По отношение на оспорените клаузи по чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от процесния договор за банков кредит окръжният съд е изяснил, че не дължи проверка относно нейната неравноправност, тъй като съгласно § 5 ПЗР на ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди влизането му в сила, какъвто бил процесният.

С оглед обуславящия характер на отрицателните установителни искове, които въззивният съд е намерил за неоснователни, той е отхвърлил и предявения главен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане при дадена при начална липса на основание сума общо в размер на 1000 лв., представляваща сборът от 970 лв. - разликата от предварително договорените и заплатените от потребителя завишени месечни вноски за периода от 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 25.07.2019 г., и 30 лв. - надплатена такса „Управление на кредита” за периода от 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 25.07. 2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху претендираното кондикционно парично вземане от подаване на исковата молба до окончателното му заплащане. В този смисъл, въззивният съд е съобразил, че този осъдителен иск е основан на фактическото твърдение, че надплащането на паричните задължения е в пряка причинно-следствена връзка от приложението на нищожни клаузи поради тяхната неравноправност.

След като е счел за неоснователен главния кондикционен иск, въззивният съд е разгледал предявения под евентуалност осъдителен иск за връщане на сумата от 1000 лв., която е надплатена поради неправилно изчисляване на възнаградителната лихва за периода от 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 25.07.2019 г. Изяснил е, че не е спорно между страните по делото обстоятелството, че на 29.09.2013 г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, както и че на 21.12.2015 г. между тях е сключено допълнително споразумение, по силата на което потребителят се е задължил до 25.10.2018 г. да заплати сумата от 31790 лв. - на 34 месечни вноски, всяка в размер на 935 лв., считано от 25.01.2016 г., на 25-то число на месеца, а в срок до 25.12.2023 г. кредитополучателят се е задължил да заплати главница в размер на 49751,75 лв., ведно с текущо начисляваната върху нея възнаградителна лихва, чийто размер е уговорен със споразумението - в размер по 901 лв. по всяка една от уговорените 62 анюитетни месечни вноски, считано от 25.11.2018 г. Счел е, че страните са се съгласили през периода на действие на споразумението възнаградителната лихва да възлиза на 4,5% годишно. Съобразявайки доказателствените изводи на приетите ССЕ, окръжният съд е заключил, че след обявяване предсрочната изискуемост на кредита банката е начислила законна лихва в размер на 11621,66 лв., изтекла за периода от 29.09.2013 г. до 21.12.2015 г. Изяснил е, че съгласно ТР № 3/29.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от момента на настъпване на предсрочната изискуемост до връщане на остатъчния кредит. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му, поради което начисляването на възнаградителна лихва върху остатъка на задължението след обявяването на предсрочната изискуемост на вземането е в противоречие със задължителната съдебна практика. Взел е предвид, че според изчисленията на в. л. Л. потребителят е надплатил (поради начисляването от банката на възнаградителна лихва върху остатъчното задължение след обявяване предсрочната изискуемост на кредита) сумата от 15072,12 лв. При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до правния извод, че предявеният под евентуалност кондикционен иск е изцяло основателен – за сумата от 1000 лв., представляваща надплатена възнаградителна лихва (поради неправилното изчисляване, за периода от сключване на процесния договор за банков кредит - 18.04.2007 г., до подаване на исковата молба - 25.07.2019 г.). Разглеждайки материалноправното възражение за покриване на това парично вземане с изтекла погасителна давност, окръжният съд е съобразил, че кондикционното притезание се погасява с изтичане на общата (5-годишната) погасителна давност. Като е приел, че надплащането е вследствие от сключеното между страните споразумение от 21.12.2015 г., а исковата молба, с което е предявен евентуалният кондикционен иск, е подадена на 24.07.2019 г., окръжният съд е достигнал до правното съждение, че не е изтекла общата погасителна давност, поради което този иск е изцяло уважен – до пълния му предявен размер от 1000 лв.

По първия и третия материалноправни въпроси: „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита и годишната такса за управление и обслужване на кредита може да се изменя едностранно от банката, при положение че в договора не се сочи по какъв начин и формула, респ. по каква методология ще се извършва това едностранно изменение?” и „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клауза от потребителски договор, сключен с физическо лице-потребител, с която се уговаря, че при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 5% върху размера на предсрочно погасената главница?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се извърши проверка дали те са разрешени в противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС (по първия въпрос с решение № 144/8.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2155/2016 г., II т. о., ТК и решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о., а по третия въпрос с решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о.). Касационната инстанция ще даде отговор на останалите два въпроса при извършване на проверка относно неравноправността на оспорените клаузи, предмет на касационното обжалване.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 160 лв. (за разглеждане на четирите неоценяеми искове).

Тъй като въззивният съд е уважил предявения под евентуалност кондикционен иск на основание, което не е в причинна връзка с твърдяната нищожност на оспорените клаузи в договора за банков кредит – поради тяхната неравноправност, в тази част правилността на въззивното решение не е обусловено от правния отговор по материалноправните въпроси, по които въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради което и при процесуалните предпоставки, уредени в правната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, насрещната касационна жалба се явява недопустима (в тази част с оглед цената на осъдителния иск - 1000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване) и следва да бъде оставена без разглеждане.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 166/19.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 371/2023 г. по описа на ОС-Кърджали, 1 с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 260328/11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на РС-Кюстендил, в частта, в която са отхвърлени предявените срещу А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за установяване на нищожността на клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г.

ДАВА 1-седмичен срок на А. К. А. да представи по делото доказателства за внесена по сметката на ВКС на Р. Б. държавна такса в размер на 160 лв., като при неизпълнение на указанието в срока производството по жалбата ще бъде прекратено.

СЛЕД ПРЕДСТАВЯНЕ на вносния документ делото да се докладва на председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „О. Б. БАНКА” АД насрещна касационна жалба с вх. № 3272/31.07.2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, в която насрещната касационна жалба с вх. № 3272/31.07.2023 г., подадена от „Обединена българска банка” АД, е оставена без разглеждане, може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС в 1-седмичен срок от получаване на препис от него, а в останалата част то е окончателно.

ПРЕПИС от определението да се връчи на страните!

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.