О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3295

гр. София, 31.10.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. ч. гр. д. № 4344 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 4492 от 28.08.2023 г., подадена от Г. В. В. чрез служебен адвокат Б. З. от АК – В. Т. която е насочена срещу въззивно Определение № 352 от 06.07.2023 г. по в. ч.гр. д.№ 281/2023 г. на Апелативен съд - В. Т.

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 817 от 03.11.2022 г. по гр. д.№ 482/2022 г. на Окръжен съд - Ловеч, с което производството е прекратено пред гражданския съд и на основание чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК делото е изпратено на Административен съд - Плевен.

Ответници по частната касационна жалба не са конституирани предвид етапа на производството и характера на обжалвания акт.

Като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, жалбата е процесуално допустима.

Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

С исковата молба, въз основа на която е образувано гр. д.№ 482/2022 г. по описа на ОС – Ловеч, Г. В. В. излага, че изтърпява наказание „лишаване от свобода” - понастоящем в Затвора – Ловеч, а в периода от 28.12.2018 г. до 28.07.2022 г. - в Затвора – Плевен. На 02.02.2022 г., при претърсване на килията му, извършено от надзирателите в Затвора – Плевен Г. Г., Р. Р. и М. И., от ищеца била иззета собствената му електрическа кана, чието ползване е разрешено съгласно утвърден от МП списък на вещи. Според ищеца изземването е извършено в нарушение на чл. 75 ЗИНСЗС, раздел І, т. 5, б. „к” от Списък на разрешени вещи, утвърден съгласно чл. 122 ЗИНСЗС от МП на 07.08.2017 г., както и чл. 3 ЗИНСЗС, регламентиращ забрана за жестоко, нечовешко или унизително отношение спрямо осъдените лица. За обезщетяване на неимуществените вреди от нарушението се претендира посочените трима надзиратели да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата 25 500 лв., заедно със законната лихва, считано от 02.02.2022 г. до окончателното изплащане.

С Определение № 817 от 03.11.2022 г. сезираният Окръжен съд - Ловеч е приел, че е предявен иск по чл. 284 ЗИНСЗС, процесуалният ред за разглеждане на който е по реда на глава ХІ от АПК (чл. 285, ал. 1 ЗИНСЗС), поради което е прекратил производството пред гражданския съд и е изпратил делото на Административен съд – Плевен (при преценка, че този съд е компетентен съд по местоизвършване на увреждането).

Сезиран с въззивна частна жалба, Апелативен съд - В. Т. е приел, че първоинстанционното определение е правилно. Позовал се е на т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, съгласно чиито разяснения вредите от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, подлежат на обезщетяване чрез иск по чл. 1 ЗОДОВ, предявим пред административен съд. По въпроса за местната подсъдност на делото ще следва да се произнесе административният съд съобразно чл. 134, ал. 2, изр. 1, пр. 2 АПК.

В изложението на касационните основания, инкорпорирано в частната касационна жалба, е поставен въпросът: „В светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа на законността, носят ли физически лица на служба надзиратели в Затвор деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си са причинили неимуществени (морални) вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода?” – с довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното определение.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставеният от касатора въпрос в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обсъждан от въззивния съд и по тази причина няма обуславящо значение за разглежданото дело. В този смисъл питането не представлява общо основание за допускане на обжалването по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

В случая липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост. Доводът на касатора, че очевидната неправилност произтича от естеството на предявените искове (по чл. 45 ЗЗД, подлежащи на разглеждане от общите съдилища), не кореспондира с данните по делото.

На първо място следва да се подчертае, че страните разполагат с призната и гарантирана от закона възможност да сезират съдилищата с искания за защита, излагайки обстоятелствата, от които извеждат твърденията си за засегнати права. В правомощията на съдилищата е, в изпълнение на задължението по чл. 5 ГПК, на базата на така заявените обстоятелства да се даде правна квалификация на спорното право, като направената от съответната страна правна квалификация няма обвързваща сила за съда.

В разглеждания случай изложението в обстоятелствената част на исковата молба категорично сочи на твърдение за извършено спрямо ищеца нарушение на чл. 3 ЗИНСЗС. Това твърдение, при съобразяване разясненията по т. 8 от ТП № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, налага извод за предявен иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, подлежащ на разглеждане от административен съд. Преценката по въпроса дали този иск е насочен срещу надлежните да отговарят по него ответници предстои да бъде извършена при проверка за редовността и допустимостта на исковата молба. Този въпрос не е стоял за разрешаване на настоящия етап от производството и произнасяне по него не е било дължимо както от първоинстанционния, така и от въззивния съдилища, извършващи преценка за подсъдността на делото. Изразената във въззивната частна жалба позиция на ищеца, сочеща на желание да бъде обезщетен за вредите, причинени му от твърдяното нарушение на чл. 3 ЗИНСЗС, съчетано с нежелание да се конфронтира със специализираните органи по изпълнение на наказанията, конституирайки ги като ответници по предявената искова молба, не съставлява основание да се направи друг извод относно естеството на накърненото право, заявено за защита с исковата молба с произтичащия от това извод по въпроса кой е компетентен да се произнесе по съществото на спора.

С други думи – изпълнявайки точно задължението си по чл. 5 ГПК, въззивният съд обосновано е приел, че със сезиращата искова молба е предявен иск, който съгласно изричната разпоредба на чл. 285, ал. 1 ЗИНСЗС подлежи на разглеждане от административен съд. Произнасянето е съобразено със закона и цитираната задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване, уредено с чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 352 от 06.07.2023 г. по в. ч.гр. д.№ 281/2023 г. на Апелативен съд - В. Т.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: