О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3510

София, 14.11. 2023 г. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. С. ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

частно гражданско дело № 4366 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 21076/25.09.2023г. на Б. П. Б. от [населено място], чрез адв. В. М. А. от САК, срещу определение № 2287/19.09.2023г. по ч. гр. д. № 2421/2023 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, потвърждаващо определение №8468 от 12.07.2023г. по гр. д. № 7819/2023г. на Софийски градски съд, І-19 състав. С последното е оставено без уважение на основание чл. 389, ал. 1 ГПК искането за обезпечение на предявените в рамките на производството по гр. д.№7819/2023г. на СГС, І-19 състав искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 498, ал. 2 ГПК чрез спиране на изпълнението по изп. дело №357/2020г. на ЧСИ №923-Г. Н. и на основание чл. 130 ГПК производството по предявените искове е прекратено, тъй като е прието, че същите са недопустими.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано и иска същото да бъде отменено.

В приложено към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпрос, който според жалбоподателя е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на него е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, а именно: „Възможно ли е искът за собственост по смисъла на чл. 498, ал. 2, изр. второ ГПК да бъде предявен като отрицателен установителен иск?“.

Поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени в мотивите към ТР №8/27.11.2013г. по тълк. д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС, въз основа на които е постановено тълкувателно решение по т. 1. Навежда довод, че посочената в обжалваното определение практика на тричленни състави на ГК на ВКС не е задължителна и съдът е следвало да се съобрази с разрешенията, съдържащи се в тълкувателното решение.

Поддържа също така, че едновременно с това поставеният въпрос има значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т. е. че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че обжалваното определение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като с оглед потвърдителното граматическо тълкуване на правната норма на чл. 498, ал. 2, изречение второ ГПК въззивният съд е приел, че искът за собственост в хипотезата на тази разпоредба може да бъде предявен само като положителен установителен или осъдителен.

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното:

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е взел предвид, че първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл. 498, ал. 2 ГПК, предявен от Б. П. Б. с твърдението, че процеснитя имот е предмет на извършена публична продан в рамките на изпълнително производство, по което тя не е страна, както и че тя е във владение на имота преди завеждане на производството, по което е осъществено изпълнението, поради което счита, че е придобила този имот на основание давностно владение. Посочено е, че от това ищцата извежда и правния си интерес от заявения отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците-купувачи на публична продан, че не са собственици на имота, предмет на извършената публична продан, като е заявено и искане по чл. 389 ГПК с посочена обезпечителна мярка - спиране на изпълнението по изп. д.№357/2020г.

Съобразявайки наведените в исковата молба твърдения въззивният съд е приел иска за недопустим поради липсата на правен интерес за ищцата.

Взето е предвид, че съгласно чл. 498, ал. 2 ГПК всяко лице, намиращо се във владение на недвижим имот, в който се осъществява въвод на купувач на публична продан на този имот, може да защити правата си единствено с иск за собственост, като за разлика от нормите на чл. 435, ал. 4 и ал. 5, чл. 440 и чл. 523 ГПК, нормата на чл. 498, ал. 2 ГПК не ограничава кръга на лицата, които могат да предявят този иск за собственост. Прието е обаче, че самата формулировка на правната норма сочи, че предявеният иск следва да бъде положителен установителен или осъдителен, а преценката за допустимостта на иска се извършва по общите правила за преценка допустимостта на исковете за собственост, като е без значение дали ищецът е трето лице или е бил страна в изпълнителното производство.

Посочено е, че по приложението на чл. 498, ал. 2 ГПК е налице константна практика на ВКС, съгласно която искът по чл. 498, ал. 2 ГПК е предоставен на лицето, което се намира в имота към момента на въвода, като то може да се брани само с положителен установителен иск за собственост или с осъдителен иск за собственост, като е прието, че именно това разрешение следва да намери приложение и в настоящия случай. Прието е, че ТР №8/27.11.2013г. по тълк. д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС в случая е неприложимо, тъй като по силата на изричното разписване в нормата на чл. 498, ал. 2 ГПК и приетото от съдебната практика предвиденият в нея иск може да бъде единствено положителен установителен или осъдителен, но не и отрицателен установителен.

При този извод за недопустимост на заявената претенция искането за допускане на обезпечение на предявения иск е прието за неоснователно.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо - пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение приема, че касационното обжалване в случая не следва да бъде допускано, доколкото произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено с константната съдебна практика на ВКС относно преценката по какъв ред и чрез предявяването на какъв иск трето лице може да защити правата си в хипотезата на чл. 498, ал. 2 ГПК. Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, нормата на чл. 498, ал. 2 ГПК предвижда, че всяко лице, намиращо се във владение на недвижим имот, в който се осъществява въвод на купувач на публична продан на този имот, може да защити правата си единствено с иск за собственост. За разлика от нормите на чл. 435, ал. 4 и ал. 5, чл. 440 и чл. 523 ГПК, използващи формулировката „трето лице”, т. е. лице което не е страна в изпълнителното производство, нормата на чл. 498, ал. 2 ГПК не ограничава кръга на лицата, които могат да предявят иск за собственост. Касае се за положителен установителен иск за собственост или за осъдителен иск за собственост (определение №239 от 10.10.2013г. по ч. гр. д.№5204/2013г. на ІІ г. о. на ВКС). Тези съображения са доразвити в определение №248 от 30.06.2014г. по ч. гр. д.№2677/2014г. на ІІ г. о. като е прието, че това разрешение не е в противоречие с ТР №8/2013г., по тълк. д.№8/2012г., ОСГТК, в което е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съобразено е, че отричането на правата на купувача на публичната продан не биха довели до придобиване на права върху имота от страна на ищеца. Същото разрешение е възприето и в определение №74 от 08.04.2022г. по ч. гр. д.№342/2022г. на ІІ г. о. на ВКС.

Настоящият състав напълно споделя константната практика на тричленните състави на ГК на ВКС, като счита доводите за нейната неприложимост за неоснователни.

Както е предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК постановеният от въззивния съд съдебен акт може да бъде допуснат до касационно обжалване, ако въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В настоящия случай тезата, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията, съдържащи се в мотивите към т. 1 на ТР №8 от 27.11.2013г. по тълк. д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, не може да бъде споделена, като следва да се вземе предвид и обстоятелството, че основание за допускане на касационното обжалване е установено противоречие с диспозитив на тълкувателно решение, но не и с мотивите към него. Ако установи несъответствие с разяснения, съдържащи се в мотивите към тълкувателно решение, съставът би могъл да допусне касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но само ако все още не е формирана практика на ВКС по съответния въпрос въз основа на тези разяснения. В настоящия случай именно въз основа на съображенията, съдържащи се в мотивите към тълкувателното решение, в последващата си практика тричленните състави на ВКС да достигнали до извод, че не е налице правен интерес (включително и по смисъла на ТР №8 от 27.11.2013г. по тълк. д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС) за третото лице, което оспорва правата на купувача на публична продан, да предяви отрицателен установителен иск, тъй като само поради факта на отричане правата на купувача от проданта, за третото лице няма да настъпи съответната благоприятна последица. В този смисъл и настоящия състав тълкува разясненията, съдържащи се в мотивите към т. 1 на ТР №8 от 27.11.2013г. по тълк. д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС и приема, че поставеният в изложението правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с тези разяснения.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение в поддържания от жалбоподателя смисъл, тъй като възприетата от въззивния съд теза изцяло съответства както на смисъла на правната норма, така и на създадената практика на ВКС по нейното приложение.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно определение на Софийския апелативен съд.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 2287/19.09.2023г. по ч. гр. д. № 2421/2023г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: