О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3636

Гр. София, 17.07.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 4380 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 21956 от 12.09.2023 г., подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу въззивно Решение № 973 от 03.08.2023 г. по в. гр. д.№ 1048/2023 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответникът по касация Д. Ч. С. е депозирал отговор чрез адвокат Й. Ч. от АК – В.. Излага аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 1002 от 23.03.2023 г. по гр. д.№ 17393/2021 г. на Районен съд - Варна, с което е прието за установено по предявения иск от Д. Ч. С. срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че Държавата не е собственик на следния недвижим имот: УПИ *-*, кв. 30, по застроителен и регулационен план на [населено място], общ. А., одобрен със заповед № 169 от 14.06.1991 г. на Председателя на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет – Аврен, находящ се в с. Б., общ. А., обл. В., с площ от 541 кв. м., при граници и съседи: на запад УПИ *-*, на север УПИ *-*, на юг УПИ *-* и УПИ *-* и на изток улица с осови точки № 33 и № 43, идентичен с УПИ *-* в кв. 20 по плана за улична и дворищна регулация, одобрен със заповед № 100 от 18.01.1935 г.

От фактическа страна е прието за установено, че до смъртта й на 09.12.2016 г. В. М. Г. е упражнявала фактическата власт върху процесния имот. Нейни наследници са децата й А. К. А. и Ю. К. П.. Последните, като продавачи, са сключили с ищеца Д. Ч. С., като купувач, договор за покупко-продажба от 25.08.2007 г., в обикновена писмена форма, относно УПИ *-* (съгласно Договор № 1213/1977 г. – УПИ *-*,*) в кв. 20, с площ от 541 кв. м., при продажна цена 500 лв.

Процесният имот е актуван като държавна собственост с АДС № 460 от 05.05.1986 г. - на основание Заповед № 101 от 18.01.1935 г. В акта е записано още, че имотът е предоставен за оперативно управление на Общински народен съвет с. Аврен и че с Удостоверение № 1213 от 20.12.1977 г. е отстъпено право на строеж на В. М. Г..

Същевременно, съгласно скица № 4858 от 27.12.1977 г. имотът е записан на В. Г. по т. дог.№ 1213/1977 г. С. П. № 20 от 20.02.1979 г. на комисия по чл. 265 ППЗТСУ е взето решение В. М. Г., собственица на парцел *-* - общински в кв. 20, да заплати за придаващото се по регулация дворно място от двор пл.№ *, придаващо се към парцел *-* – общински, на А. С. М. – собственик на дв. пл.№ * за празно дворно място от 79 кв. м. по 1 лв. на кв. м., т. е.79 лв.

С Удостоверение изх.№ ГП-627 от 20.09.2021 г., издадено от О. А. както и заключението на кредитираната от съда съдебно-техническа експертиза, е установена идентичността между УПИ *-* в кв. 30 по действащия регулационен план на [населено място], общ. А., обл. В., одобрен със Заповед № 169 от 14.06.1991 г. на Председателя на ИК на ОбНС – Аврен, за улична и дворищна регулация, и УПИ *-* от кв. 20 по предходния план на [населено място], общ. А., обл. В., одобрен със Заповед № 100 от 18.01.1935 г. за улична и дворищна регулация. За имота няма съставен акт за общинска собственост. Съгласно заключението на СТЕ, в разписните листа както към действащия, така и към предходния планове като собственик на стария УПИ *-*, кв. 20, респ. – сегашния УПИ *-* в кв. 30, е записана В. М. Г.. При огледа в. л. Р. З. е установил, че имотът представлява незастроен имот, ограден с масивна ограда с бетонова основа и блокчета от север и запад и телена ограда от изток и юг. Към улицата (на изток) имотът е ограден с телена ограда и метална врата заключена с катинар; пред имота е разположен електрически стълб.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства посредством разпита на водени от ищеца свидетели. Показанията на всички свидетели са кредитирани като обективни, последователни, непротиворечиви, подробни, основани на непосредствени впечатления и съответстващи на другите събрани по делото доказателства. От тях е прието за установено, че около 2006 - 2007 г. ищецът е придобил почти едновременно два съседни имота – единият с къща, а вторият бил процесният, който от тогава ползвал за отглеждане на овошки и зеленчуци. Преди това имотът е работен от В..

От правна страна е прието, че макар договорът за покупко-продажба от 25.08.2007 г. да е нищожен поради неспазване на предвидената в чл. 18 ЗЗД форма и да няма вещно действие, предаването на фактическата власт върху имота на датата, посочена в сделката, и намерението за своене от ищеца, са изведени от анализа на свидетелските показания. Ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота, като го е обработвал и се е грижел за него непрекъснато и явно спрямо останалите субекти, включително спрямо лицата, легитимиращи се като собственици. Намерението за своене е доказано и според обстоятелствата, при които е предадено владението – от лица, които са се легитимирали пред ищеца като собственици. Не са събрани доказателства по делото, които да оборват презумпцията по чл. 69 ЗС. Владението е продължило повече от 10 години и би могло да доведе до придобиване по давност.

От друга страна ответникът се легитимира като собственик с Акт за държавна собственост. При тези обстоятелства е доказан правният интерес от иска по чл. 124, ал. 1 ГПК по смисъла на т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. В тежест на ответника е да установи, при условията на пълно и главно доказване, правото си на собственост върху спорния имот на заявеното правно основание.

В АДС № 460 от 05.05.1986 г. е вписано, че парцел VI-217 в кв. 20 е станал държавна собственост въз основа на Заповед № 101 от 18.01.1935 г. Държавата претендира, че правото й на собственост върху процесния имот е възникнало по силата на план за улична и дворищна регулация, одобрен със Заповед № 101 от 18.01.1935 г. По делото е установено, че към датата на съставяне на АДС (05.05.1986 г.) е действал планът за улична и дворищна регулация, одобрен със Заповед № 100 от 18.01.1935 г., и до 1991 г. не е действал друг план. Посочената в акта Заповед № 101 от 18.01.1935 г. не е представена по делото, въпреки неколкократните указания, дадени на страната. Съобразно чл. 5, ал. 3 ЗДС АДС няма правопораждащо действие и затова при оспорване на легитимиращото му действие, ответникът е следвало да ангажира други доказателства за наличие на основание за актуване на процесния имот, т. е. доказателства, че имотът е държавна собственост. В случая това не е сторено.

Прието е, че спорният терен е бил собственост на В. Г.. Същата е записана в разписните листа и по двата действали за мястото планове като собственик на процесния имот на основание договор № 1213 от 20.12.1977 г. В това й качество е посочена и в Протокол № 20 от 20.02.1979 г. В скица № 4858 от 27.12.1977 г. имотът е записан на В. Г. въз основа на договор № 1213/1977 г. Показанията на тримата свидетели са последователни, подробни и еднозначни за личните им впечатления от случаите, в които са виждали В. Г. да обработва имота като неин, още от 1977 г. - 1978 г. По делото не е представено посоченото в АДС Удостоверение № 1213 от 20.12.1977 г., с което се твърди да е учредено от държавата право на строеж на В. Г., но дори да бе представено, то би било изолирано от останалите доказателства. По тези съображения въззивният съд е приел за недоказано спорният имот да е държавна собственост, поради което не е обсъждал доводите за приложението на мораториума за придобиване на такива имоти чрез давностно владение.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да бъде призната собствеността на Държавата върху процесния имот в производството, предвид факта, че Държавата се легитимира като собственик на имота, съгласно документ за собственост – съставен Акт за държавна собственост;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички оплаквания, твърдения и възражения във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Въпрос № 1 от изложението е по правилността на решението, затова не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В предварителната фаза по чл. 288 ГПК за селектиране на касационните жалби ВКС не може да проверява правилността на обжалваното въззивно решение. Затова не може да се допусне касационно обжалване по първия въпрос. Наред с това произнасянето на въззивния съд по въпроса относно доказателствената сила на акта за държавна собственост е изцяло в съответствие с константната практика на ВКС. Ангажираните от ответника доказателства не са в състояние да обусловят извод за придобиване на спорния имот от държавата на годно правно основание, а същевременно съставеният акт за държавна собственост сам по себе си не доказва това придобиване. Аналогично на възприетото в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти. С. Р. № 310 от 03.01.2012 г. по гр. д.№ 456/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. и Решение № 269 от 03.08.2012 г. по гр. д.№ 643/2011 г. на І г. о. актовете за държавна и за общинска собственост имат констативно, а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест на съответният публично-правен субект е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота, тъй като оспорването им представлява твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите го положителни такива. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се посочват фактическото и правното основание, по силата на което имотът е станал държавна (общинска) собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна (общинска) собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост.

Въпрос № 2 от изложението не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е обсъдил твърденията, доводите и възраженията на страните, преценил е всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от него разноски за защитата пред ВКС – сумата 500 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение на един адвокат (л. 17).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 973 от 03.08.2023 г. по в. гр. д.№ 1048/2023 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Ч. С. сумата 500 (петстотин) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: