О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 4232гр. София, 23.09.2025 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. Н.
Е. П.
като изслуша докладваното от съдия Петрова гр. д. № 2403 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на МБАЛ „Национална кардиологична болница“ ЕАД, представлявано от адв. Г., срещу решение № 132 от 09.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1140/2023 г. на Апелативен съд - София, с което се потвърждава решение № 260135/19.01.2023 г., постановено по гр. д.№10271/2019 г. по описа на Софийски градски съд, I ГО, 10 с-в, в частта му, с която е осъдено МБАЛ „Н. К. Болница“ ЕАД да заплати на М. Е. С. сумата от 180 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от деликт, осъществен от служители на ответника и представляващ лекарска грешка, допусната при операция на ищцата на 16.04.2018 г. и последващи действия и бездействия, на основание чл. 49 вр. чл.45 от ЗЗД , заедно със законната лихва от 16.04.2018 г. до окончателното плащане, както и на същото основание - сумата от 13 971.33 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди от деликта, заедно със законната лихва от 02.08.2019 г. до окончателното плащане и в частта му за разноските. В решението си съдът е констатирал, че в необжалваната отхвърлителна част за сумата над 13 971.33евро, претендирани имуществени вреди, решението на СГС е влязло в сила.
Касационният жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението да бъде отменено и предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди да бъдат отхвърлени. Поддържа, че по делото не се установяват предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на безвиновната отговорност на ответника. Счита, че за да може съдът да се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност, като основание за отговорността по чл.49 от ЗЗД, е длъжен да изследва две групи факти от поведението на извършителя /лекаря/. На първо място да установи какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря и на второ - да провери доколко те са отговаряли на дължимото, съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че по отношение на С. са извършени всички необходими действия - изследвания, прегледи преди хирургическата интервенция, че липсват доказателства епидуралната анестезия да е неправилно осъществена. Поддържа, че след преглед на пациентката от външен консултант на болницата не се установяват данни за необходимост от спешна неврохирургична операция и липсват данни лекарите в ответната МБАЛ да са извършили действия или бездействия, които да могат да се определят като лекарска грешка.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател сочи, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК . Поставя следните въпроси, свързани с произнасянето на въззивния съд-
1.Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди в него всички факти и обстоятелстви, да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, както и следва ли същите да са доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли вреда да е настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение, както и следва ли да се посочи в какво се изразява според съда нарушаването на медицински стандарта и правилата за добрите медицински практики, както и какво точно е нарушено по тях?
Поддържа, че въпросът е свързан с обстоятелството, че въззивният съд не е обосновал изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти. Счита, че така зададеният въпрос е от съществено значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Сочи, че въззивният съд е изброил приети по делото доказателства, но е игнорирал заключението на неврологична и анестезиологична експертиза, без да изложи мотиви защо не възприема становището на експертите, без да отчете, че лекарите в МБАЛ „НКБ“ ЕАД са предприели адекватно лечение и като не е посочил кои мерки не са били предприети, кои стандарти на лечение и правила на добрата медицинска практика са били нарушени.
Счита, че решението противоречи и на решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV гр. о. е, в което е прието , че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, а следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. По посочените причини поддържа, че решението противоречи и на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Спазването на диагностичния алгоритъм, а именно провеждането на консултация с неврохирург и съобразяването със неговото назначение, така както е осъществен от МБАЛ „НКБ“ ЕАД, представлява ли нарушение на медицинските стандарти целящи, обезпечаващо адекватния и точен отговор за навременното и правилно животоспасяващо лечение?
Така формулирания въпрос касаторът е обосновал с факта, че МБАЛ „НКБ“ ЕАД е спазило диагностичния алгоритъм, направило е консултация със специалист неврохирург и се е съобразило изцяло с дадените от него указания, а именно същият е констатирал, че пациентката не се нуждае от спешна нервнохирургическа операция, както и няма нужда от спешно извършване на ЯМР, същият е препоръчал такова с цел уточняване на диагнозата, като не е установил и записал данни за спешност на това изследване.
Поддържа, че по така зададеният въпрос липсва създадена практика на ВКС и касае непълна законова разпоредба, произнасянето по която ще допринесе за създаването на съдебна практика по прилагането на нормите в уредбата на медицинския деликт и правилното приложение на процесуалните норми.
Ответницата по касационната жалба, ищец в производството М. Е. С. , представлявана от адв. Н., депозира отговор на касационната жалба, с който оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че формулираните въпроси не са относими към решаващите мотиви на САС.
Третото лице – помагач на ответника ЗД „Евроинс“ АД не вземза становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че по делото е предявен иск с правно основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД за деликтна отговорност, за уважаването на който следва да се установи дали ответникът е извършил противоправно действие, дали са причинени вреди, които да са в причинна връзка с действието, които въпроси са спорни между страните, както и дали е налице вина на извършителя на действието. Въззивният съд е посочил, че под понятието „лекарска грешка” практиката възприема всяко неизпълнение на професионалните задължения на лекар за и при извършване на изследвания, консултации, лечение и др. медицински дейности, което се намира в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, с основните принципи на правото на медицинска помощ-своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, в резултат на което е причинено увреждане. Въззивният състав е посочил, че деянията, които противоречат на посочените изисквания, могат да се изразяват в различни действия или бездействия. Посочил е, че практиката приема, че когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на спешна медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка, като основание за отговорността по чл. 49 ЗЗД, той е длъжен да изследва две групи факти от поведението на извършителя (лекаря) - на първо място, да установи какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря и на второ - да провери доколко те са отговаряли на дължимото, съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура. Посочил е, че противоправността като обективен юридически факт, включен във фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила за поведение и фактическо осъщественото от дееца .
Съдът е констатирал, че между страните по делото се спори дали са спазени правилата на медицинската наука при поставяне на епидурална анестезия на пациентката, диагностициране на състоянието й след операцията, диагностицирането на възникналото усложнение- епидурален хематом и дали са извършени своевременно действията по отстраняването му. От заключенията на вещите лица е установил, че не са допуснати пропуски в лечебния процес до настъпване на усложнението след операцията на ищцата, тъй като са били направени всички необходими изследвания, прегледи, консултации. Въз основа на изслушаните медицинските експертизи–неврологична и анестезиологична съдът е установил, че след операцията при пациентката е настъпило обездвижване и обезчувствяване на долните крайници поради възникнал епидурален хематом в гръдно-поясния отдел на гръбначния стълб, като е настъпила компресия на гръбначния мозък, нарушение на неговото кръвоснабдяване с трайни исхемични и хипоксични нарушения, което е причинило пълна парализа. Приел е, че хематомът е възникнал в резултат на механично увреждане от спиналната канюла или спиналния катетър на венозен съд от епидуралния венозен плексус по време на опитите за епидурална анестезия. Приел е, че е налице връзка между приложената епидурална анестезия и настъпилото усложнение-епидурален хематом с компресия и увреждане на гръбначния мозък. Възприел е и уточнението, че такова усложнение може да настъпи и при проведена адекватна епидурална анестезия, като основните рискови фактори са пункция в поясната област, множество пункционни опити, женски пол, затлъстяване, предоперативни антикоагуланти, парамедиален достъп за епидурална анестезия, парестезия при навлизане на иглата и данни за проведена епидурална/спинална анестезия в миналото. Съдът е установил, въз основа на изслушаната съдебно графическа експертиза, че липсва дадено от ищцата информирано съгласие на листа за предоперативна анестезиологична консултация/л.244 по делото/. Направил е извод, че е нарушена разпоредбата на чл.87, ал.1 от ЗЗ, в която е предвидено изискването медицинските дейности да се осъществяват след изразено информирано съгласие от пациента, като е посочил, че съгласно чл. 88, ал.2 от ЗЗ медицинската информация следва да се предостави на пациента, своевременно и в подходящ обем и форма, даващи възможност за свобода на избора на лечение, че информираното съгласие, както и информацията по чл. 88 от ЗЗ се предоставя в писмена форма при хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна в съзнанието му, съгласно чл. 89, ал. 1 от ЗЗ. Съдът е посочил, че когато пациентът се е съгласил с определена манипулация, процедура и т. н., но след като е получил информацията по чл. 88 ал. 1 ЗЗ, рискът от възникването на съответни усложнения преминавал върху него. Ако обаче на пациента не бил предоставен минимумът информация по чл. 88, ал. 1 ЗЗ, рискът не се е прехвърлил върху него и отговорност за настъпването му следвало да се носи от медицинския специалист и/или лечебното заведение (солидарно), макар вредата да не е настъпила в резултат на друго противоправно поведение. В конкретния случай се установявала липсата на дадено съгласие от страна на пациентката.Тази липса, според въззивния съд, водела до това, че пациентката не е имала възможност да прецени и вземе решение относно използването на конкретния вид анестезия и ако е била уведомена за рисковете и е имала възможност да избере друг вид анестезия, това би могло да довела до избягване на причините за епидуралния хематом. Въз основа на изложеното е обосновал извод, че е налице причинна връзка между противоправното бездействие на лекарите при ответното болнично заведение с настъпилото усложнение. Отделно от това е приел, че от заключенията на вещото лице д-р М. и д-р П. се установява, че лечението на хематома следвало да е оперативно и в спешен порядък. Д-р П. е приел, че след установяване на отпадналата неврологична симптоматика и категоричното диагностициране на епидуралния хематом при извършеното ЯМР в „Пирогов“ е било целесъобразно да се изиска нова спешна неврохирургична консултация, което не е било направено. Състоянието на пациенката носело данни за остър епидурален хематом, компримиран гръбначен мозък и е изисквало такава консултация, каквато не е била проведена. Възражението във въззивната жалба, че специалистът от друго лечебно заведение не е предписал спешно извършване на операция не освобождавало лекуващите лекари на ответника да извършат спешно нова консултация, каквито указания са получили, при наличие на вече установен епидурален хематом. Съдът е посочил, че вещото лице е изложило мнение за несвоевременост и неадекватност при узнаване резултата от магнитно резонансното изследване, както и на действията на лекарите и по-специално – пропускът да изискат нова неврохирургична консултация след установяване с категоричност на диагнозата остър епидурален хематом, както и неизвършването на хирургично лечение (декомпресия) във възможно най-ранния етап от установяване на диагнозата. В подкрепа на това заключение съдът е възприел и заключението на вещото лице д-р М., съгласно което след настъпилото усложнение по време на опитите за локална анестезия не са взети предвид всички възможни мерки за избягване на последващите усложнения – окончателни диагностициране и предприемане на своевременно оперативно лечение, за да се избегнат дефинитивните неврологични увреждания при болната, или поне да се създадат поблагоприятни условия за възстановяване. След настъпване на усложнението, действията на медицинския екип не са били своевременни и адекватни – липсвала хирургична активност в ранния период след установяване на увредата, забавено е провеждането на магнитно-резонансната томография, не е извършена повторна неврохирургична консултация след това изследване, липсва документирано клинично обсъждане на развитието на заболяването, причините за настъпването, диагностичните процедури, начините и възможностите за лечение. Възраженията на въззивника, че не е наличен апарат ЯМР, че се е наложило да организира извършването на такъв преглед в друго лечебно заведение, не водели до извод, че са оправдани бездействията на лекарите за спешно организиране на отстраняването на хематома и то непосредствено след установяването на неговото възникване. Кредитирал е заключението на вещите лица неврохирурзи д-р М. и д-р П., че ранната диагноза за наличието на хематом е критична за прогнозата за възстановяване, като е следвало след установяването му да се извърши оперативно лечение-декомпресия за евакуация на кръвоизлизва и създаване на условия за пълно или частично възстановяване на неврологичния дефицит. Съгласно експертите операция до осмия час от появата на клиничните признаци би могла да доведе до пълно възстановяване, а при извършване на декомпресия до дванадесетия час имало добри резултати – в някои случаи пълно или частично възстановяване. Посочил е, че при изслушването в съдебно заседание на вещите лица д-р М. и д-р П. същите са посочили, че е било възможно организиране на операция на ищцата в рамките на дванадесетия част след проявата на клиничните симптоми. Въз основа на експертните заключения относно забавянето при осигуряване на извършването на операция и то в срокове /часове след установяването й/, в които същата би била ефективна, следвало да се приеме, че е налице противоправно бездействие на служителите на ответника, което е във връзка настъпилата увреда на здравето на пациентката. С бездействието е нарушен принципът на своевременност при предоставяне на лекарска помощ. При установяване на противоправно поведение-бездействие на лекарите при ответника, което е във връзка с настъпилия вредоносен резултат, следвало да се определи размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пациентката. По отношение на претърпяните неимуществени вреди съдът е кредитирал разпитания по делото свидетел Чартазанов, като съдът е съобразил и възрастта на ищцата-58 години, здравословното й състояние преди инцидента - работоспособна възраст, активен социален живот, постъпването й в клиниката в подвижно състояние, и изписването й с постоянна парализа на долната част от тялото, включително на вътрешни органи, като това състояние е необратимо; нуждата от постоянни грижи от трети лица, промяната в психиката, в социалните й контакти, наложителността да промени местожителството си и да живее в чужбина. Въз основа на тези критерии следва да се уважи исковата претенция в пълния й предявен размер от 180 000лв. за репариране на претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея. По отношение на исковата претенция за имуществени вреди, претендирани в размер на 29 000лв., съдът е приел, че същият не е своевременно оспорен, поради което искът следвало да се уважи в претендирания и установен с представените по делото доказателства размер.
При тези мотиви в обжалваното въззивно решение формулираните в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК въпроси не покриват селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Независимо от поставените правни въпроси съдът дължи да провери решението за основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.
По отношение на първия поставен въпрос в изложението, представено по реда на чл.284,ал.1, г.3 от ГПК/ Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди в него всички факти и обстоятелстви, да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, както и следва ли същите да са доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли вреда да е настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение, както и следва ли да се посочи в какво се изразява според съда нарушаването на медицински стандарта и правилата за добрите медицински практики, както и какво точно е нарушено по тях?/ - въпросът е обуславящ изводите на съда, но не е решен в противоречие с съдебната практика, включително и с тази, представена от касатора.
Безпротиворечива е съдебната практика, в това число и задължителна относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора. В този смисъл са постановени Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 , съгласно които въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона.
Въззивният съд не се е отклонил от посочената практика. Съдът е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства в тяхната съвкупност, посочил е кои факти приема за установени, кои правни норми намира за приложими и е формирал адекватни на приетото изводи. Съдът е изложил мотиви, обосноваващи преценката му за годността на приетите експертизи. В случая същите съдържат еднопосочни констатации по фактите, имащи значение за изхода на делото. Съдът е съобразил и установената фактическа обстановка от представените медицински документи, както и показанията на разпитания свидетел. Посочил е, че въз основа на събраните по делото доказателства – СМЕ, изготвени от вещите лица д-р М., д-р С., д-р П. и д-р М., вследствие на поставената на ищцата епидурална анестезия същата е получила епидурален хематом в гръбно-поясния отдел на гръбначния стълб. Съдът е мотивирал извод, въз основа на категоричните и безпротиворечиви заключения, че състоянието на ищцата е налагало спешно оперативно лечение, като успешното провеждане на лечението е в зависимост и от времето на предприемането му - до дванадесетия час след притискането на гръбначиня мозък има шанс за благоприятен изход от лечението. Посочил е, че по делото не се установяват предприети по спешност действия по лечението от страна на ответника, дори и след категоричното установяване на хематома и при наличието на възможност за такива. Тази забава в действията на ответника съдът обосновано е приел, че е проява на противоправно бездействие, тъй като чл.81, ал.2 от ЗЗ налага своевремеността като стандарт при предоставянето на достъпна медицинска помощ. Постоянна е практиката на ВКС/ решение № 50062 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 3284/2022 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ІІІ г. о. на ВКС и други/ , която се възприема и от настоящия съдебен състав, съгласно която непредоставянето на своевременна медицинска помощ е противоправно бездействие, при което, ако настъпят увреждания, същите следва да бъдат обезщетени по реда на деликтната отговорност, разновидност на която е отговорността за причинени вреди при медицинска дейност. Изследвайки наличието на елементите от фактическия състав на медицинския деликт, въззивният състав е изложил обоснован извод за наличието на причинна връзка между увреждането на ищцата и действията и бездействията на лица, на които ответникът е възложил работа. Кредитирани са изслушаните експертизи, в заключенията на които по този въпрос няма съмнение и противоречия. Обосновани - подкрепени от доказателствата – са изводите на съда за доказаност на основанията за ангажиране на деликтната отговорност на ответника. Ищцата е увредена от несвоевременното, не добре организираното лечение, предоставено й при ответника. На собствено основание, отговорността на ответника за увреждането на ищцата вследствие на опитите за поставяне на епидурална упойка и забавянето при лечението на епидуралния хематом, следва да бъде ангажирана и поради установеното по делото обстоятелство, че ищцата не е подписала информирано съгласие за лечението, на което е била подложена, което, както е посочил и въззивния съд, оставя изцяло риска от лечението върху лечебното заведение. Тези изводи на съда за значението на информираното съгласие при оперативното лечение на пациенти са изцяло съобразени със съществуващата практика, като решение № 255/2020 г. по гр. д. № 4752/2021 г на ІІ г. о. на ВКС.
Липсва и специалната предпоставка за допускане на въззиввото решение до касационен контрол. Цитираното от касатора решение № 77/2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ІV г. о. на ВКС касае изисквания към въззивната инстанция при решаване на споровете като втора инстанция по същество, които изисквания са изцяло съобразени по настоящото дело.
По вторият поставен въпрос в изложението към касационната жалба / Спазването на диагностичния алгоритъм, а именно провеждането на консултация с неврохирург и съобразяването със неговото назначение, така както е осъществен от МБАЛ „НКБ“ ЕАД, представлява ли нарушение на медицинските стандарти целящи, обезпечаващо адекватния и точен отговор за навременното и правилно животоспасяващо лечение?/ съдебният състав приема, че същият не отговаря на изискванията на правен въпрос, съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото отговорът на въпроса изисква съобразяване на събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по селекция на касационната жалба. Така, както е поставен въпроса, е предпоставен от твърдението на ищеца за спазване на диагностичен алгоритъм, което именно изисква разсъждаване върху събраните доказателствени средства.
На следващо място следва да се отбележи, че правонарушението на ответника се състои в това, че не е предоставена на ищцата своевременна - при условията на спешност, адекватна, качествена медицинска помощ при начилието на възможност за това, дори и след категоричното установяване на причините за нейното състояние след проведен ЯМР в УМБАЛ „Пирогов“ в 22.30ч. Проведена е консултация на ищцата със специалист-неврохирург, изпълнена е процедурата, предписана от този специалист - ищцата е заведена на ЯМР, но резултатът от този преглед не е /или няма доказателства да е / коментиран с неврохирурга, назначил лечението. Полученият категоричен резултат от проведеното ЯМР - епидурален хематом - не е довел до необходимите спешни действия за запазване здравето на пациента, което именно е противоправното, в разрез с дължимото по закон, поведение на ответника, причинило увраждено на ищцата. С оглед това, съдебният състав счита, че поставеният въпрос, освен че е фактически, не е обуславящ изводите на съда и не може да е основание за допускане на обжалваното решение до касационна проверка.
Касаторът поддържат като основание за допускане на касационно обжалване и хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.Това основание за допускане до касация е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по отношение на правомощията на въззивния съд и по отношение на деликтната отговорност е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 09.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1140/2023 г. на Апелативен съд - София по касационна жалба на МБАЛ „Национална кардиологична болница“ ЕАД.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: