7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2299
София, 13.05.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвъртата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 4687 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, със седалище в [населено място], представлявано от изпълнителните директори Б. И. и Т. Т., чрез юрк. И. С., против въззивно решение № 410 от 31 март 2023 г., постановено по в. гр. д. № 1550/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което решение № 260135 от 9 декември 2021 г., постановено по т. д. № 51/2021 г. по описа на Окръжен съд Враца, е частично отменено и като краен резултат на основание чл. 432 КЗ застрахователят е осъден да заплати на А. К. М. застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 30.06.2020 г. пътнотранспортно за разликата над 30000 лева до търсената сума от 70000 лева (предявена частично от 150000 лева), ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.08.2020 г. до окончателното плащане; същото решение е потвърдено в частта му, с която „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД е осъдено да заплати на М. сумата в размер на 20000 лева – горница над 10000 лева до цялата сума от 30000 лева, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2020 г. до окончателното плащане, както и сума в размер на 1394,56 лева, съставляваща лихва за забава върху заплатеното обезщетение в размер на 20000 лева за периода на забавата 07.08.2020 г.-14.04.2021 г.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че присъденото обезщетение било завишено и следвало да бъде намалено поради наличие на съпричиняване на вредоносните последици от пътнотранспортното произшествие от страна на ищцата, която с поведението си също е станала причина за настъпването им. Не били отчетени допуснатите от нея като пешеходец груби нарушения на ЗДвП. Неправилно били уважени акцесорните искове за лихва, както и размера на претендираната лихва и началния момент, от който се търси. Съгласно чл. 497, ал. 1 КЗ, застрахователят дължал законна лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок. Въззивното решение не отчело всички критерии, имащи отношение към запълване със съдържание на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като те дори не били изброени в мотивите му; критериите, които съдът отчел, не били запълнени с оценъчно съдържание. Бланкетно били обсъдени обществено-икономическите условия в страната, не било отразено какви са били те в местожителството на пострадалата към датата на произшествието и как се отразявали на размера на справедливото обезщетение за претърпените болки и страдания. Ищцата не ангажирала каквито и да било обективни доказателства, подкрепящи твърденията й, че към датата на произшествието се грижела сама за себе си. Заявява се, че въззивният съд не отчел, че водачът на застрахованото моторно превозно средство не е имал изключителна вина за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие. Установявало се, че ищцата е имала техническа възможност да предотврати процесното произшествие най-малкото като се огледа особено след като процесното моторно превозно средство е приближавало пешеходната пътека, по която тя е пресичала. Същата преминала през пътното платно, като е навлязла внезапно, поради което обективно е допринесла съществено както за възникване на пътния инцидент, така и за вредоносните последици от него. Неотчитането на правилния механизъм на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие и на доказаните възражения за съпричиняване довело до очевидна неправилност на въззивното решение. Претендираното обезщетение било прекомерно и несъответстващо на практиката на съдилищата по аналогични случаи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
В отговор на касационната жалба ответницата А. К. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Е. Б., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
По делото не се спори, че с одобрено споразумение по н. о.х. д. № 151/2021 г. по описа на Районен съд Враца, обвързващо гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК, е установено, че на 30.06.2020 г. в [населено място] при управление на моторно превозно средство застрахованият водач А. е нарушил виновно правилото на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, като не е спрял и не е пропуснал преминаващата по пешеходната пътека ищца, и, вследствие на извършеното на пешеходната пътека деяние, я блъснал с предната челна част на автомобила, причинил й по непредпазливост две средни телесни повреди – счупване на хирургичната шийка на дясна мишнична кост и многофрагментно счупване на главата на малкия ляв пищял и вътреставно многофрагментно счупване на външното възвишение на лявата голяма пищялна кост на долен ляв крайник. Разпитаните двама свидетели, очевидци на пътнотранспортното произшествие, еднопосочно установили, че пострадалата вървяла с нормален ход и ударът с нея настъпил в средата на пешеходната пътека. Съдът не е кредитирал показанията на св. А. относно поведението на пострадалата при произшествието, тъй като същият бил признат делинквент с одобреното споразумение по наказателното производство, съответно заинтересован от изхода на делото, а разказаното от него противоречало на описаното в споразумението, че деянието е извършено на пешеходната пътека, и на показанията на незаинтересованите свидетели, че мястото на удара се намира в средния участък на пешеходната пътека, вместо „преди пътеката“. Това според съда изключвало внезапното навлизане на пешеходката на платното. Въз основа на достоверните показания и заключението на приетата автотехническа експертиза е установен следния механизъм на пътнотранспортното произшествие: при пресичане на пътното платно по пешеходна пътека, тип „зебра“, отдясно наляво спрямо посоката на движение на управлявания от застрахования лек автомобил, ищцата е ударена на пешеходната пътека в лявата лента за движение на около 1,5 м от началото на пътеката и на около 4 м вляво от десния ръб на пътя. Установено е още, че при скорост на движение от 47,34 км/ч на автомобила и 5,6 км/ч (съответна на бърз ход) на пешеходката, разстоянието, на което се намирал автомобилът до мястото на удара при възникване на опасността - навлизането на ищцата на пешеходната пътека, е 33,79 метра; взаимната видимост на двамата участника в пътнотранспортното произшествие е от същото разстояние, а опасната зона на спиране на автомобила е 31 м. Според вещото лице при възникване на опасността водачът е имал техническа възможност да предотврати произшествието чрез своевременно реагиране за аварийно спиране. Следователно предприетото от ищцата пресичане на пешеходната пътека не нарушавало нито едно от правилата на чл. 113, ал. 1, т. 1, и чл. 114, т. 1 ЗДвП. В случая водачът извършил нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДвП. От друга страна, реализирането на пътнотранспортно произшествие с пешеходец на пешеходна пътека в резултат на извършено от водача нарушение на друго правило на ЗДвП било основание съгласно чл. 119, ал. 5 ЗДвП за изключване на приноса на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Относно определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд отчита, че ищцата, на 52-годишна възраст, е получила повече от една травми – фрактура на дясна раменна става и фрактури на лява подбедрица с оглед счупването на две кости, сочещо на по-тежко увреждане. Неоценени от първата инстанция останали сложността на оперативното лечение и продължителността на проведеното лечение и възстановителния период. На 01.07.2020 г. ищцата претърпяла оперативна процедура с голям обем и сложност, с продължителност почти три часа под обща анестезия. Не било отчетено и че на 04.08.2020 г. ищцата претърпяла втора операция и й предстои извършване на трета. Според св. Мачугански, син на ищцата, тя била напълно обездвижена между двете операции и зависима от него за елементарни битови дейности; изпитвала силни болки, особено в рамото дори и при леко движение на водещата дясна ръка; в резултат на залежаването се появила рана на опашната кост; ищцата станала емоционално нестабилна, често плачела. Домашното лечение и прекъсването на социалните контакти за повече от три месеца съгласно разрешения отпуск за временна неработоспособност от 30.06.2020 г. до 4.10.2020 г. по приложените по делото болнични листове обяснявали защо източникът на сведения за здравословното състояние на ищцата е синът й, чиито показания били подкрепени от останалите събрани по делото доказателства. От приетата по делото медицинска експертиза се изяснява, че възстановителният период от 3-4 месеца за счупването на раменната става и от 7-8 месеца за счупването на лявата подбедрица е протекъл с болки в оперираните участъци, по-остри в периодите на оперативните процедури и между тях; към момента на извършеното от вещото лице освидетелстване ищцата изпитвала ограничения на крайната елевация (повдигане) от 5 градуса на дясно рамо и на сгъването на коляното от около 10 градуса; експертът прогнозира развитие на артрозни промени в областта на колянната става и петниста остеопороза в областта на раменната става.
При съобразяване на описаните травматични увреждания, проведеното лечение, протеклия възстановителен период, търпените от ищцата физически и морални болки и ограничения в движението на увредените части от тялото, прогнозата за възстановяване и за развитие на неблагоприятни процеси в травмираните кости и стави, както и икономическите условия в страната към настъпване на пътнотранспортното произшествие, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение възлиза на поне 90000 лева, от което при извършено от застрахователя частично плащане на 20000 лева подлежат на присъждане 70000 лева, или цялата претендирана с частичния иск сума. Относно съединения иск за лихва върху платеното от застрахователя обезщетение от 20000 лева съдебният състав се позовава на чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, и приема, че застрахователят отговаря пред увреденото лице за тази лихва, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция – 22.07.2020 г., а не от датата на произшествието, както е претендирала ищцата. Доколкото първоинстанционният съд е изчислил тази лихва, считано от 07.08.2020 г. до датата на плащането – 14.04.2021 г., и ищцата не е обжалвала това разрешение, то следвало датата 07.08.2020 г. да се приеме за начална за търсената лихва както върху платената сума от 20000 лева, така и върху претендираното обезщетение по чл. 432, ал. 1 КЗ.
Касационният съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място касаторът пита как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Въпросът е поставен в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като бланкетно са изложени оплаквания, че не била отчетена обществено-икономическата конюнктура в страната в момента на увреждането. Не е обаче налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване – не е цитирана съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. Следва да се посочи, че при определяне справедливия размер на обезщетението съдът е съобразил изискването на константната съдебна практика да прецени характера на увреждането, начина на извършването му, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. – сравни постановките на ППВС № 4/1968 г. В действителност съдът е отчел и високите към датата на увреждането нива на застрахователно покритие – съгласно приложимата за релевантния момент редакция на чл. 492, т. 1 КЗ лимитът на отговорност за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане при пътнотранспортно произшествие е бил 10000000 лева. В този смисъл необосновани са възраженията на касатора, че размерът на обезщетението не съответствал на нивата на застрахователно покритие, които са се покачили след настъпване на инцидента, тъй като новият лимит след изменението на КЗ е 10420000 лева – увеличение, което е незначително в сравнение с предходния лимит. По поставения въпрос не се констатира наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – както се посочи по-горе, по прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е налице трайна съдебна практика и тя не се нуждае от изменение и осъвременяване. В заключение, касационно обжалване по първия въпрос не следва да се допуска.
На следващо място се пита допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и чл. 114 ЗДвП от страна на пешеходеца, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение. Въпросът е некоректно формулиран, тъй като по делото не е установено пострадалата да е извършила нарушение на цитираните разпоредби на ЗДвП. Въззивният съд след подробен анализ на събраните по делото доказателства е обосновал защо поведението на ищцата на пътното платно е било правомерно; посочил е, че водачът на автомобила е този, който е допуснал нарушение, тъй като е имал техническа възможност да предотврати пътнотранспортното произшествие чрез своевременно реагиране за аварийно спиране. Съдът е приложил правилото на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, според което при изяснените обстоятелства пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие. Следователно по поставения въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Същите съображения са приложими и към третия въпрос относно размера на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице, когато в отговора на исковата молба е направено възражение за съпричиняване и са събрани доказателства, доказващи безспорно грубо нарушаване на чл. 113, ал. 1, т. 1 и чл. 114 ЗДвП от страна на увреденото лице, което е довело до настъпване на пътнотранспортно произшествие и на телесните увреждания.
Последният въпрос е относно задълженията на съда да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия, и дали неизпълнението на това задължение води до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Няма спор в съдебната практика, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и събраните по делото доказателства и преценката им да намери израз в мотивите на решението му. В настоящия случай въззивната инстанция не се е отклонила от това разбиране, тъй като е анализирала подробно събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, за да стигне до извода си как се е осъществил механизмът на пътнотранспортното произшествие и какви са били търпените от ищцата болки и страдания. Възражението за съпричиняване е обсъдено и съдът е изложил аргументи защо го приема за неоснователно. Затова по въпроса не следва да се допуска касационно обжалване.
Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. При проверка на обжалвания акт изброените пороци не се откриват.
При този изход на производството на адв. Е. Б. се дължи сумата от 2000 лева за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв и чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 410 от 31 март 2023 г., постановено по в. гр. д. № 1550/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. Е. Б. С. сумата от 2000,00 (две хиляди) лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: