Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на петнадесети септември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. М. ЧЛЕНОВЕ:Р. Д. Х. К. при секретар Г. У. и с участието на прокурора Е. Д. докладваното от председателяМ. М. по адм. дело № 1935/2021

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационната жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие” (ДФЗ), подадена чрез юрк. М. против решение № 297/30.12.2020 г. на Административен съд - Сливен, постановено по адм. д. № 348 по описа за 2020 г. на този съд. С решението е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) с изх.№ 02-200-6500/4425 от 13.08.2020 г., издаден от заместник изпълнителен директор на ДФЗ, с който на И. Ц. е установено публично държавно вземане в размер на 37 674,12 лв. на основание чл. 18, ал. 3, т. 1 и ал. 4, б. ”б” от Наредба № 11/06.04.2009 г., представляващи 40% от изплатена субсидия по мярка 214 „АЕП” от ПРСР 2007-2013 г., направление „Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност“ за кампании 2013, 2014 и 2015 година. С твърдения за неправилност на решението поради неточно приложение на материалния закон и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, касаторът претендира отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което жалбата срещу АУПДВ да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски.

Ответникът по касационната жалба - И. Ц. я е оспорил с доводи, развити от адвокат - пълномощник в писмен отговор и в дадения ход по същество.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на КЖ, валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение и след служебна проверка по чл.218, ал.2 АПК прие за установено следното: Касационната жалба е депозирана от страна по делото и в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Предмет на оспорване пред Административен съд - Сливен е бил АУПДВ № 02-200-6500/4425 от 13.08.2020 г., издаден от заместник изпълнителен директор на ДФ ”Земеделие”, с който на основание чл. 18, ал. 3, т. 1 и ал. 4, б.”б” във връзка с чл. 67, ал. 1 от Наредба № 11/06.04.2009 г. и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК във връзка с чл. 165 и чл. 166 ДОПК и чл. 20а, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗПЗП на И. Ц. е установено публично държавно вземане в размер на 37 674,12 лева. Сумата представлява 40% от общата изплатена сума на земеделския производител за подпомагане по мярка 214. Съдът е приел за установено, че Цонков е одобрен е за участие по мярка 214 „Агроекологични плащания от ПРСР 2007-2013 г. с направление Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност като одобрената за подпомагане площ е 108.77 ха от заявена за подпомагане 108.89 ха. Видно от подадено заявление за подпомагане са заявени четири БЗС в с.Воденичане, като основание за ползването е посочен договор за аренда, сключен между на И. Ц., в качеството на арендатор и директора на Областна дирекция „Земеделие - Ямбол, в качеството на арендодател. Общата изплатена сума по направление „Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност“, представляваща сбор от изплатеното финансово подпомагане по направлението през годините, предхождащи годината на прекратяване на ангажимента е в размер на 94 185,31 лева. На 18.03.2016 г., поради настъпила промяна на условията по смисъла на чл. 37и, ал. 4 ЗСПЗЗ, е подадено заявление до арендодателя - ОД „Земеделие“, Ямбол, с което Цонков е уведомил същия, че поради недостатъчен брой животински единици е принуден да поиска предсрочно прекратяване на договора за аренда. На 18.04.2016 г., на основание § 15, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ (ДВ бр. 61 от 2015 г.) е подписано Споразумение за прекратяване на договор за аренда.

Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия и в предвидената по чл. 59, ал. 2 АПК законова форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения. При извършената преценка относно материалната незаконосъобразност на АУПДВ е прието, че актът е издаден без да са изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая по реда на чл. 35 АПК. Съдът е посочил, че административният орган не е съобразил и обсъдил всички събрани по преписката доказателства, установяващи, че Цонков е участвал в процесната мярка със земеделски земи, ползвани въз основа на договор за аренда. Същият е посочил, че договорът за аренда е прекратен поради изменение в законодателството. Съгласно изричната разпоредба на § 15, ал. 6 ЗИД на ЗСПЗЗ и чл. 37и, ал. 5 ЗСПЗЗ, договорите за наем или аренда по ал. 3 не се смятат за правно основание съгласно чл. 41, ал. 1 ЗПЗП когато при извършване на проверките се установи, че са налице основания за прекратяването им. Цитираната норма е мотивирала съдебният състав да приеме, че настъпилите нормативни промени са поставили земеделския стопанин в ново фактическо и правно положение, поради което неправилно и необосновано административният орган е приел, че земеделският стопанин е разполагал с правната възможност да продължи да изпълнява поетия агроекологичен ангажимент по отношение на земеделските имоти, за които е приложен фактическият състав на § 15 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ. След като земеделският стопанин вече не е бил в състояние да изпълнява агроекологичния ангажимент поради отчуждаване на стопанството му в резултат на изменение на нормативната уредба, е налице форсмажор по смисъла на § 1, т. 4, б. в от ДР на Наредба № 11 от 06.04.2009 г. Допълнително съдът е посочил, че с оглед данните по делото, административния орган не е установил, че по отношение на спорните 74.08 ха е продължило ползването от оспорващия, а същите не са предмет на прекратения договор за аренда. Видно от доказателствата по делото БЗС по УП и заявлението за подпомагане са с различни номера и площ, като липсват доказателства за тяхната идентичност. Не е обсъдено и обстоятелството дали отчуждаването на 34.69 ха от одобрените за подпомагане 108.77 ха не представлява „отчуждаване на голяма част от стопанството“. При тези изводи съдът е счел, че от мотивите на административния орган не става ясно, защо след като е признал обективно основание за прекратяване на ангажимента по отношение на 34.69 ха, е изискал възстановяване на 40 % от полученото подпомагане за 2013, 2014 и 2015 г. за цялата одобрена площ, въпреки разпоредбата на чл. 18, ал. 6 от Наредба № 11 от 06.04.2009 година.

Настоящият касационен състав преценява постановеното решение като валидно, допустимо и правилно. Фактите, установени в административното производство не са спорни между страните. Спорът е правен и се свежда до това налице ли са форсмажорни или изключителни обстоятелства, които да са основание от земеделският производител да не се иска възстановяване на част от получените субсидии. При издаване на АУПДВ, освен на националното законодателство административният орган се е позовал и на директно приложимите регламенти, свързани с начина на подпомагане с европейски средства в сферата на земеделието. Правилно съдът е приел, че това позоваване е формално и без да държи сметка за относимата в случая разпоредба на чл. 45, т. 4 от Регламент (ЕО) № 1974/2006 на Комисията, релевантно при подаване на първоначалното заявление 2013 г., според което: Когато бенефициерът не е в състояние да продължи да спазва поетите задължения поради преразпределяне на стопанството, или бъде включен в обществени мерки за комасация на земята или в мерки за комасация на земята, одобрени от компетентните обществени органи, държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да позволят задълженията да бъдат приспособени за новото положение на стопанството. Когато подобно приспособяване е невъзможно, срокът на задължението се счита за изтекъл и не се изисква възстановяване на средства по отношение на периода, през който се е изпълнявало задължението. Разпоредбата на чл. 47, т. 3 от Регламент /ЕС/ № 1305/2013 на Европейския парламент и на съвета от 17 декември 2013 година относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, актуална през 2016 година, съдържа аналогично правило: Когато бенефициерът не е в състояние да продължи да спазва поетите ангажименти поради преразпределяне на стопанството или на част от него или поради включването му в публични мерки за комасация на земята или в мерки за комасация на земята, одобрени от компетентните публични органи, държавите членки предприемат необходимите мерки, за да осигурят възможност за адаптиране на ангажиментите към новото положение на стопанството. Когато подобно адаптиране е невъзможно, ангажиментът отпада и не се изисква възстановяване на средства по отношение на периода, през който ангажиментът се е изпълнявал. Съгласно чл. 47, т. 4 от Регламент /ЕС/ № 1305/2013 г., възстановяване на получената помощ не се изисква, когато неспазването се дължи на форсмажорни и извънредни обстоятелства, които са посочени в чл. 2 от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 г. Съгласно чл. 2, § 2, б „е“ от Регламент (ЕС) № 1306/2013 г., за целите на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП „непреодолима сила и „извънредни обстоятелства могат да бъдат признати по-специално в следните случаи: отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението.

В случая прекратяването на договорите за наем на земеделски земи се отнася за земите, с които земеделския производител е кандидатствал за подпомагане по мярка 214. Прекратяването на наемните договори не е в резултат на негово поведение, а на законодателна промяна, която не е могъл да предвиди към датата на подаване на заявлението или да предотврати в последствие. Преценката относно наличието на обстоятелства, които освобождават земеделския производител от задължение за възстановяване на част от предоставеното му подпомагане, следва да бъде съобразена с това до колко е било във възможностите на лицето да предвиди обстоятелствата на които ще го препятстват да изпълнява ангажиментите си за целия петгодишен срок. В конкретния казус единствената пречка, която е препятствала И. Ц. да продължи изпълнението на задълженията си по мярката е настъпилата законодателна промяна. Настоящият касационен състав споделя доводите на първоинстанционният съд, че не е установено, че е било възможно адаптиране на стопанството и не е налице форсмажорно обстоятелство съобразно легалната дефиниция дадена в § 1, т. 4, б. в от Допълнителните разпоредби на Наредба № 11/06.04.2009 година. Установяването на тези обстоятелства са от значение да се прецени дали не следва да се приложи чл. 2, § 2, б. е от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 г. отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението” и да намери приложение чл. 77, § 2, б. а от Регламент /ЕС/ № 1306/2013, съобразно който не се прилагат административни санкции, когато неспазването се дължи на непреодолима сила. Цитираните разпоредби следва да намерят приложение и при наличие на влязъл в сила административен акт за прекратяване на поетия агроекологичен ангажимент, тъй като такъв се издава и при наличие на форсмажорни обстоятелства, съгласно чл.18, ал. 6 от Наредба № 11 от 06.04.2009 година. Както правилно посочва решаващият състав, не става въпрос за преразглеждане на влязъл в сила административен акта, а за установяване дали не следва да се приложат разпоредби, изключващи отговорността за възстановяване на полученото подпомагане, каквито са чл. 2, § 2, б е от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 г. и чл. 77, § 2, б. а от Регламент /ЕС/ № 1306/2013. В този смисъл аргументите на касатора, че съдът е изследвал законосъобразността на влязло в сила уведомително писмо за прекратяване на агроекологичен ангажимент, вместо процесния АУПДВ, са неоснователни. Касационният съд споделя и останалите мотиви на административния съд, на основание чл.221, ал.2, предложение последно АПК.

По изложените съображения решението на Административен съд – Сливен като правилно постановено в съответствие с приложимия материален закон следва да бъде оставено в сила.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 297/30.12.2020 г. на Административен съд - Сливен, постановено по адм. д. № 348 по описа за 2020 г. на този съд. Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ М. М. секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Р. Д. /п/ Христо Койчев