1 № 2459

гр. София, 21.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 4885 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Н. И., чрез адв. Г. Ц., срещу решение № 142/12.06.2023 г. по в. гр. д. № 122/2023 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение №18/10.02.2023 г. по гр. д. № 518/2022 г. на Районен съд – Берковица в обжалваните му части, с които на основание чл. 127, ал. 2 СК, вр. чл. 59 СК, упражняването на родителските права по отношение на детето Е. И. И., родено на 01.10.2015 г., е предоставено на бащата И. Б. И., при когото е определено и местоживеенето на детето; определен е режим на лични отношения на майката К. Н. И. с детето както следва: всяка първа и трета седмица от месеца за времето от събота в 10 часа сутринта до неделя в 18 часа с преспиване, като срещите се осъществяват в дома на майката и майката взима детето от дома му в [населено място] и го връща отново там, както и по 30 дни през лятото детето да прекарва с майката по време, когато отпуските на двамата родители не съвпадат; майката е осъдена да заплаща в полза на детето издръжка в размер на 200,00 лева, считано от датата на постановяването на първоинстанционното решение – 10.02.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното плащане или до настъпване на обстоятелства, водещи до нейното изменение или прекратяване. Първоинстанционното решение е изменено в частта относно адреса на майката за осъществяване на срещите, като е постановено, че същите ще се осъществяват по постоянния й адрес в [населено място].

В частите, с които е прекратен бракът между страните поради дълбокото му и непоправимо разстройство по вина и на двамата, за ползването на семейното жилище и фамилното име след развода първоинстанционното решение е влязло в сила.

Касаторът счита, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли то да бъде отменено в тази част и да бъде постановено друго, с което родителските права по отношение на малолетното дете Е. И. И. да бъдат предоставени, като местоживеенето му бъде при нея, да бъде определен режим на лични отношения на детето с бащата, който да бъде осъден да заплаща издръжка за детето в размер на 200,00 лева. Претендира за разноски пред касационната инстанция.

В изложението към касационната жалба се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и касаторът поставя следните въпроси: 1/ При наличие на противоречие между становищата на социалната служба /ОЗД/, изразено в социален доклад и на решаващия съд относно наличието или липсата на риск за детето при родителски конфликт, длъжен ли е съдът по своя инициатива, без да се обвързва от процесуалното поведение на страните, да допусне и назначи съдебнопсихологична експертиза, която да установи налице ли е риск за детето, когато с него не са работили психолози, поради отказ на единия родител от тази услуга? 2/ Когато желанието на малолетното дете, което не е навършило 10 години, да посещава родителя, на когото не са предоставени родителските права, е обусловено от позволението на родителя, при който живее, следва ли съдът по своя инициатива да постанови изслушването му по реда на чл. 15, ал. 2 от Закона за закрила на детето, с оглед установяване на действителното желание на детето, при кой от двамата родители иска да живее? 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение? Посочва, че разглеждането на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба И. Б. И. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части относно родителските права, местоживеенето на детето, издръжката и личните отношения с майката, въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, включително е взел в предвид представените социални доклади, изразяващи становище на съответната ДСП по местоживеене на детето, осъществяваща функции по закрила на детето, както и е изслушал родителите, като е възприел непосредствено техните изявления. Приел е за установено, че от раждането на детето Е. И. И. (01.10.2015 г.) то е отгледано и от двамата си родители в семейното им жилище. Последното е лична собственост на бащата И. И. и представлява втория етаж от семейна къща, в която на първия етаж живеят неговите родители, съответно бабата и дядото на детето. От свидетелските показания на бабата Е. А. въззивният съд е установил, че майката К. И. е била активно подпомагана от нея при отглеждането на детето още от раждането му. Освен това след първата година майчинство К. И. се върнала на работа, а бабата взела отпуск за отглеждането на детето. През август 2022 г. майката е напуснала сама семейното жилище. От изслушването пред втората инстанция, както и от доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че майката К. И. е на 34 г., работила е в периода март - август 2022г. като сервитьор в хотел в [населено място] и там се е запознала със свидетеля В. Д., с когото след напускането на семейното жилище и на 15.09.2022г. е сключила договор за наем за ползване на две стаи на първия етаж от къща, намираща се на [населено място], [улица]. От 21.02.2023г. там е регистриран и нейният постоянен адрес. При изслушването майката е признала за наличие на връзка с В. Д., което е потвърдено и от данните в приложения във въззивното производство социален доклад, според който на адреса има съжителстващ с нея мъж. Майката е споделила, че при посещенията на дъщеря й ще ползва една от спалните в жилището, след като в същото живее съжителстващия с нея мъж, неговата майка, неговия 14 годишен син и има стаи за посещения на останалите три деца на съжителстващия. От януари 2023 г. майката работи като сервитьор в хотел във В. на 12-часови смени с месечен доход около 1000 лева, като е заявила, че има намерение да промени местоработата си от 01.06.2023г. с нормално 8-часово работно време. Заявила е, че не може да разчита на помощта на майка си за помощ в грижите за детето, доколкото тя живее в друго населено място - в [населено място].

От изслушването му пред втората инстанция, както и от доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че бащата И. И. е на 37 години, от 17 години работи във фирма Електростарт в [населено място] със средно месечно брутно трудово възнаграждение от 1270 лева. Разполага със собствено жилище - семейното жилище, в което е отгледана дъщеря им и в което живее и към настоящия момент с осигурена детска стая и нормални битови условия. Може да разчита на помощта на своите родители, които са помагали и досега в отглеждането на детето. Посочил е, че детето е отгледано в неговия дом и е привързано освен към него и към баба си и дядо си.

Въззивният съд е обсъдил представените подробни социални доклади от отдел „Закрила на детето“ към ДСП от януари и май 2023 г. в съвкупност с доказателства по делото и е констатирано, че детето, ученик в първи клас в училище в [населено място], контактува и има изградена психо-емоционална връзка и с двамата си родители. Взел е предвид, че и двамата изразяват желание и готовност да упражняват родителските права и притежават необходимите родителски качества. И двамата отчитат нуждата на детето от другия родител. Също така не са констатирани психологични състояния у родителите, които да поставят детето в риск. Въззивният съд е приел, че поведението на бащата по отношение на издадена от ДСП заповед за ползване от детето на социална услуга не води до извод за липса на родителски капацитет. От събраните по делото доказателства съдът е установил, че след постановените от първоинстанционния съд привременни мерки бащата И. И. не е възпрепятствал осъществяването на контакт между детето и майка му. Съдът е взел предвид, че както от извършените проверки от служители на отдел по закрила на детето, така и въз основа на събраните по делото доказателства се установява, че нуждите на детето са напълно задоволени, емоционално не проявява страдание, развива се добре, здраво и жизнерадостно дете е, няма проблеми в поведението, активно участва в училищните дейности, бързо усвоява материала в училище. Не е установен и синдром на родителско отчуждение по отношение на майката, като съществуващият според първия социален доклад риск от такъв синдром е преодолян с осъществяване регулярни и нормални лични контакти с майката, като детето обича и двамата родители, с които има изградена силна емоционална връзка. Въз основа на изложеното въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и е приел, че родителските права следва да бъдат предоставени на бащата, тъй като той може да осигури и осигурява сигурна и спокойна среда за отглеждане, възпитание и развитие на детето Е., задоволява всички му потребности, а също така може да разчита и на помощта на родителите си. Посочено е, че не е без значение и фактът, че детето е отраснало в този дом и преместването му може да се отрази негативно в емоционален план. Доколкото майката към настоящия момент не разполага със собствено жилище, а също така и детето не познава новия партньор и семейството му, въззивният съд с оглед на установеното към момента на приключване на производството пред въззивна инстанция е приел, че в интерес на детето е родителски права да се упражняват от бащата, като детето поддържа пълноценни контакти и с майката, която живее в същия град, в който живее детето -гр.В..

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационното обжалване.

За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Допълнителната предпоставка изисква произнасянето по поставения правен въпрос да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е достатъчно само да се цитира поддържаното специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но следва и да се обоснове, като се развият и доводи в тази насока, каквото не е осъществено в изложението, а са изложени съображения и несъгласие с изводите на въззивния съд и за неправилност и необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Първият поставен въпрос в изложението е некоректно зададен и не отговаря на фактите по делото соченото от касатора наличие на противоречие между заключенията на социалните доклади и изводите на решаващия съд, че не е налице риск за детето във връзка с родителския капацитет на бащата и което да налага съдебнопсихологична експертиза, която да установи наличие на такъв риск. Следва да се отбележи, че въззивният съд е изпълнил задължението си служебно да следи за интереса на малолетното дете при определяне на мерките за упражняване на родителските права и личните отношения с родителя, на когото не са възложени за упражняване (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК). Съобразил е също и указанията, дадени в ППВС № 1/12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. за обстоятелствата, които са от значение за определяне на мерките за упражняване на родителските права при развод, които с приемането на Семейния кодекс от 2009 г. са възпроизведени в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК и които са: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможностите за помощ от трети лица, социално обкръжение и материални възможности. В тази връзка е съобразил изготвените социалните доклади като становища по делото на ДСП отдел „Закрила на детето“, съгласно чл.15, ал.6 ЗЗДетето и ги е преценил в съвкупност с всички доказателства по делото, за да обоснове крайния си извод за най-добрия интерес на детето при определяне на мерките относно родителските права. Позовал се е на представения пред него доклад, според който съществуващият според първия социален доклад риск от синдром на родителско отчуждение е преодолян с осъществяване на регулярни лични контакти с майката. Отбелязал е, че от изслушванията на двамата родители не се установява противоречие между тях за това, че детето трябва да контактува и с двамата. Също така е взел предвид, че след постановените привременни мерки от първоинстанционния съд бащата не е възпрепятствал срещите между детето и майката и те се осъществяват. Въз основа на всички доказателства по делото е приел, че детето има изградена психо-емоционална връзка и с двамата си родители и не е налице риск за детето в условията в които се отглежда и установени по делото. Съобразил е разпоредбата на чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК, която е ясна – след изслушване на родителите, както и на детето, при условията на чл.15 ЗЗДетето, на становището на ДСП и на трети лица и ако се установят данни, че е налице родителско отчуждение при детето, съдът изслушва вещо-лице психолог (в този смисъл решение № 222/24.06.2015, ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 6894/2014, решение № 111/28.05.2018, ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 4185/2017 г., решение № 102/27.06.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на III г. о. на ВКС и др.). Респ. съдът няма задължение да назначи експертиза, когато не се констатират данни за родителско отчуждение, какъвто е и конкретният случай. Настоящият състав споделя посочената практика на ВКС и смята, че не се нуждае от осъвременяване, поради което е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК. Доколкото поставеният въпрос се основава на обстоятелства, които не се съдържат в мотивите на обжалвания акт, същият не е в състояние да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол. Само за пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 15, ал. 2 ЗЗДт изслушването на дете, което към момента на производството не е навършило десетгодишна възраст, не е задължително и е поставено в зависимост от преценката на съда за степента на развитие на детето, като решението на съда за изслушването му в този случай след преценка на конкретните обстоятелства се мотивира изрично. Съобразно трайната и непротиворечива практика на ВКС (решение № 60208/03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г. на ВКС, IV г. о. и др.) намесването на детето в съдебната процедура следва да става много внимателно и при подходящо наблюдение. Участието на детето в подобни процедури, търсенето на външна намеса при разногласие между родителите, могат да провокират тревожна и невротична симптоматика, а тя да се отрази сериозно върху психическото и личностното оформяне на детето. Освен това е вероятно реакцията на детето пред съда да не способства за установяване на действителните му чувства и желания, още повече, че изразеното от него не е задължително за съда. Мнението на детето при кого от родителите си иска да живее не е решаващ критерий, тъй като се вземат в предвид всички критерии в съвкупност, обуславящи интереса на детето. При всички случаи социалният работник, който изготвя доклада, провежда разговор с детето в подходяща атмосфера, и съобщава за наблюденията си в доклада, както е станало и в настоящия случай.

По третия въпрос относно задълженията на въззивния съд е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о.; решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 237/11.01.2021 г. по гр. д. № 1553/2020 г. на ВКС, IV г. о., според която възивният съд следва да обсъди в мотивите си поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, становищата и доводите на страните, както и социалните доклади по делото, за да установи във възможно най-голяма степен обстоятелствата, които са от значение за интересите на детето, както и да извърши комплексна преценка на същите – именно с оглед защитата на интересите му, като се съобрази с разпоредбите на чл. 59, ал. 4 от СК и § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, разясненията, дадени с ППВС № 1/1974 г. и трайна практика на ВКС по приложение на въпросите относно родителските права. В настоящия случай въззивната инстанция по делото е обсъдила добросъвестно всички обстоятелства, имащи отношение към физическото, психическото и емоционалното развитие на детето, отчела е докладите на социалните служби, поведението на детето след раздялата, както и при изпълнението на привременните мерки, обясненията на родителите, доводите и възраженията, както и желанията им. По този начин съдът е съобразил изцяло практиката на ВКС, която според настоящият състав е ясна и непротиворечива и не се нуждае от осъвременяване.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 142 от 12.06.2023 г.. на Окръжен съд – Монтана, постановено по в. гр. д. № 122/2023 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: