Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на К. Д. Г. от [населено място] против решение № 2273 от 19.11.2015 г. по адм. дело № 141 по описа за 2015 г. на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й против решение № РД-438 от 22.12.2014 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място].
Изложените съображения за пороци на съдебното решение се свеждат до неправилно прилагане на разпоредбите на чл. 53, ал. 4, чл. 110, ал. 4 от КСО, чл. 115 от КСО и чл. 172, ал. 1, т. 4 от ДОПК - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК.
О. Д на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт, [населено място], е оспорил касационната жалба в писмен отговор.
Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационното оспорване.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес от оспорването на неблагоприятен за нея съдебен акт.
След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд я намери за основателна по следните съображения:
Предмет на оспорване в производството пред Административен съд - Пловдив е решение № РД-438 от 22.12.2014 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ), [населено място], с което е потвърдено разпореждане № К-53750 от 29.11.2012 г. на началник сектор "ПОВН", задължаващо К. Д. Г. от [населено място] да възстанови на основание чл. 114, ал. 1 и 3 от КСО недобросъвестно получено парично обезщетение за отглеждане на малко дете до 2-годишна възраст за периода от 13.08.2007 г. до 22.12.2007 г. в размер на 817.39 лв. и прилежащата лихва към 29.11.2012 г. в размер на 904.48 лв.
След като е направил обоснован извод, че след настаняването на детето й в общинско детско заведение жалбоподателката недобросъвестно е получавала парични обезщетения за отпуск за отглеждането му, Административен съд – Пловдив неправилно е приел за неоснователно направеното възражение за изтекла погасителна давност. Подложил е на обсъждане неотносими към спора факти във връзка с извършената ревизия по реда на чл. 110 от КСО на осигурителя [фирма].
Правото на месечно парично обезщетение по чл. 53, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване възниква за майката (осиновителката) през времето на ползвания допълнителен платен отпуск за отглеждане на малко дете. Настаняването на детето в детско заведение е юридически факт от хипотезиса на чл. 53, ал. 4 от КСО (ДВ, бр. 105 от 2006 г.), изключващ правото на обезщетение по ал. 1 за времето на това настаняване. Същият факт представлява основание, предвидено от чл. 46, ал. 7, т. 2 от Наредба за работното време, почивките и отпуските, за прекратяване на отпуска за отглеждането му. За "настанени" в детските ясли към 13.08.2007 г. се считат децата, които са приети от директора и са постъпили в детското заведение при спазване на реда по раздел III от Наредба № 6 от 27.02.1987 г. за организацията и дейността на детските ясли отм. - ДВ, бр. 103 от 02.12.2008 г.). Разпоредбата на чл. 118 от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО) изрично предвижда създаването на детски ясли и детски кухни. Както детските градини, така и детските ясли, са заведения, създадени със закон и предназначени за отглеждане и съответно на възрастта обучение на деца от тримесечна до седемгодишна възраст. Понятието "детско заведение" по смисъла на чл. 53, ал. 4 от КСО включва не само образователните заведения, създадени по реда на ЗНП (ЗАКОН ЗЗД НАРОДНАТА ПРОСВЕТА), в случая детските градини, но и детските ясли.
Видно от приложената молба-декларация, подадена на 16.03.2006 г., жалбоподателката е декларирала, че детето й не е настанено в детска ясла или друго детско заведение, а при промяна на обстоятелствата, водещи до прекратяване на паричното обезщетение (започване на работа, настаняване на детето в детска ясла и др.), се задължава в 3-дневен срок да уведоми писмено осигурителя. Детето Д., род. на 22.12.2005 г., е било настанено в Детска ясла № 12 в [населено място] на 13.08.2007 г., но майката не е изпълнила задължението да уведоми в 3-дневен срок осигурителя за настъпилата промяна в декларираните обстоятелства. Декларирането на неверни правнорелевантни обстоятелства, както и затаяването им, е проява на недобросъвестност по смисъла на чл. 114, ал. 1 от КСО. Недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113.
Със специалната разпоредба на § 21 от П. З. К. са предвидени изключения във връзка с дължимостта на лихвите в случаите по чл. 114 във вр. с чл. 53, ал. 4 от КСО, когато детето е било настанено в детско заведение, включително и в детска ясла. Между страните няма спор, че жалбоподателката е освободена от лихви на основание § 21, ал. 2, т. 1 от П. З. К.. В административната преписка е приложено разпореждане, издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО на 23.12.2014 г., т. е. преди образуване на съдебното производство, с което оспореното разпореждане № К-53750 от 29.11.2012 г. е отменено в частта за лихвите.
На основание чл. 115, ал. 1 от КСО (ДВ, бр. 41 от 2007 г.), в сила към датите на изплащане на паричните обезщетения, вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок. Съгласно изменението, обн. ДВ, бр. 109 от 2008 г., петгодишният давностен срок започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнася.
Установено е, че паричните обезщетения са били изтеглени и изплатени през 2007 г. с изключение на последната месечна сума от 160 лв., която е била изтеглена от осигурителя и изплатена през м. януари 2008 г. По отношение на сумите, получени през 2007 г., петгодишният давностен срок е започнал да тече на 01.01.2008 г. и е изтекъл на 01.01.2013 г., а по отношение на сумата, получена през 2008 г. – е започнал да тече на 01.01.2009 г. и е изтекъл на 01.11.2014 г.
Специалната разпоредба на чл. 115, ал. 3 (предишна ал. 2), т. 1 от КСО предвижда, че давността за вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания се прекъсва с влизането в сила на разпореждането за установяване на вземането. При наличие на специална разпоредба, уреждаща по различен начин прекъсването на давността за вземанията на НОИ за неправилно извършени осигурителни плащания, общата разпоредба на чл. 172, ал. 2 от ДОПК е неприложима.
Разпореждане № К-53750 от 29.11.2012 г. на началник сектор "ПОВН", установяващо вземането на НОИ, респективно задължението на осигуреното лице, не е влязло в сила, поради което давността не е прекъсната. Административният орган е посочил, че разпореждането е било връчено на К. Д. Г. на 04.12.2014 г. по подадено от нея искане. По-ранното съобщаване на разпореждането през м. февруари 2013 г. е било нередовно. Актът е бил изпратен по пощата чрез пощенски оператор, но в нарушение на чл. 5, ал. 2 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., в сила от 15.06.2010 г.) пратката не е била доставена на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката. Получена е от лице, живеещо на съседен адрес, което не е член на домакинството на адресата.
Към датата на издаване на разпореждане № К-53750 от 29.11.2012 г. в Кодекса за социално осигуряване не е съществувала специална норма, уреждаща спирането на давността за вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания. При това правно положение следва да бъдат приложени субсидиарно разпоредбите на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК), който с чл. 162, ал. 2, т. 4 изрично определя като публични вземанията за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи. Административният орган се е позовал на хипотезите, в които давността спира да тече, уредени в чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ДОПК: по т. 1 - когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; по т. 4 - когато актът, с който е определено задължението, се обжалва.
В разглеждания случай по отношение на жалбоподателката производството по установяване на публичното вземане е приключило на 29.11.2012 г., когато е издадено оспореното разпореждане. При издаден акт за установяване на публичното вземане не е било налице основанието за спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК.
Към датата на съобщаване на акта – 04.12.2014 г., петгодишният давностен срок по отношение на сумите, получени през 2007 г., е бил изтекъл на 01.01.2013 г., а по отношение на сумата, получена през 2008 г. – на 01.01.2014 г. Наличните данни сочат, че действията по принудително изпълнение също са били предприети през м. ноември 2014 г. Връчването на разпореждането след изтичане на давностния срок и последвалото производство по обжалването му не са юридически факти, от които започва да тече нова петгодишна давност. Спирането на основание чл. 172, ал. 1, 4 от ДОПК намира приложение в случаите, когато производството по обжалване е започнало преди изтичане на давностния срок.
Давността е срок или период от време, определен по продължителност от закона, през който, ако кредиторът бездейства, правото му да иска принудително изпълнение се погасява. С чл. 168, т. 3 от ДОПК давността е предвидена като способ за погасяване на публичното вземане. Съгласно чл. 173 от същия кодекс (ДВ, бр. 105 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.) вземанията се отписват, когато са погасени по давност, както и в случаите, предвидени със закон. Възражението за давност може да бъде упражнено във всеки момент от предявяване на вземането, в случая с връчването на издаденото разпореждане. При направено своевременно, изрично и мотивирано възражение от осигуреното лице за недължимост поради изтекла давност установените задължения е следвало да бъдат отменени още в производството по административно обжалване. Вместо да отпише погасените по давност вземания, административният орган е предприел действия по принудителното им събиране. Неправилно е становището, че погасените задължения поради направено възражение за изтекла погасителна давност подлежат на принудително изпълнение и само в рамките на изпълнителното производство длъжникът има право да направи възражение за давност. Възражението за изтекла погасителна давност погасява задължението, т. е. то вече не е дължимо и не може да бъде събирано принудително. При преценката на съответствието на административния акт с материалния закон съдът на основание чл. 142, ал. 2 от АПК следва да съобрази настъпилите нови факти от значение за делото, в случая изтеклия петгодишен давностен срок и произтеклото от него погасяване на задълженията.
Обжалваното съдебно решение, с което подадената жалба е отхвърлена като неоснователна, е неправилно и следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено друго по същество, с което оспорените актове бъдат отменени като материално незаконосъобразни. Разноски не са претендирани.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2273 от 19.11.2015 г., постановено по адм. дело № 141 по описа за 2015 г. на Административен съд - Пловдив и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ решение № РД-438 от 22.12.2014 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт, [населено място], с което е потвърдено разпореждане № К-53750 от 29.11.2012 г. на началник сектор "ПОВН", задължаващо К. Д. Г. от [населено място] да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за отглеждане на малко дете до 2-годишна възраст за периода от 13.08.2007 г. до 22.12.2007 г. в размер на 817.39 лв. и прилежащата лихва към 29.11.2012 г. в размер на 904.48 лв. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.