Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Български документи за самоличност срещу решение № 3570 от 09.11.2010 г. по адм. дело № 5808/2010 г. на Административен съд - София град. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му.

Ответникът по касационната жалба - И. Г. В., чрез процесуалния си представител изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице основания за отмяната му.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното:

С обжалваното решение АССГ е отменил по жалба на И. Г. В. заповед № 2001008752 от 21.12.2001 г. на началника на дирекция "Документи за самоличност и чужденци" - ДНСП, с която на основание чл. 75, т. 5 от Закона за българските документи за самоличност (сега загл. изм. Закон за българските лични документи) и постъпило предложение от Агенция за държавни вземания - ТД Видин с писмо в-2100-21-0000175, съгласно което лицето е длъжник в особено големи размери, установени с постановление № 4955/2000 на М. В., е наредено да се откаже издаването (да се отнемат издадените) на паспорти или заместващи ги документи на И. Г. В..

Съдът е приел за установено от фактическа страна, че обжалваната заповед не е връчвана на И. Г. В.. Към датата на издаването й лицето е имало публични задължения, установени с ППСПДВ № 4955/10.04.2000 г. на началника на М. В., в размер 5055,86 лв. За периода от издаване на оспорения акт до сезиране на съда с жалбата, приблизително около девет години, съдът е констатирал, че конкретни мерки по събиране на вземането не са били предприемани, а административният орган не е изисквал доказателства погасено ли е вземането по давност. Съдът е приел, че в заповедта не е посочен точният размер публичните вземания, а е отразено, че Велков е длъжник в особено големи размери. В закона е дефинирано понятието задължение в големи размери - над пет хиляди лв., съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗБЛД. Съдът е посочил, че към момента на подаване на искането задължението на жалбоподателя е възлизало на 5000,16лв. При тези фактически обстоятелства съдът е приел, че оспорената заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон. Посочил е, че с присъединяването на Р България към Европейския съюз, считано от 01.01.2007 г. се въвежда задължение на страната ни да транспонира в националното законодателство разпоредбите на Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите - членки. Съдът е приел за основателен доводът на жалбоподателя, че с наложената ПАМ се засяга основното му право на свободно придвижване като гражданин на ЕС по съображения, които стоят извън предвидените в чл. 27, § 2 от Директивата. Изтъкнал е, че налагането на мярката по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД със заповед от 2001 г., която не е връчена на адресата за период от близо 10 години представлява засягане на основно право - правото на свободно придвижване и правото на напускане на пределите на страната, прогласено в чл. 35 от Конституцията на РБ. В тази връзка е визирал и чл. 2 от Протокол № 4 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, според който всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително на своята, при допустимите ограничения, предвидени в закона в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита на здравето и морала или правата на другите. В случая съдът е приел, че принудителната мярка е наложена в нарушение принципа за пропорционалност. При тези съображения е постановил обжалвания резултат.

Недоволен от решението, касационният жалбоподател твърди, че съдът неправилно е приел, че не са налице предпоставките за прилагане на предвидената в чл. 75, т. 5 от ЗБЛД принудителна административна мярка. Сочи, че административният орган действа в условията на обвързана компетентност и след като са били изпълнени законовите изисквания за налагане на ограничителната мярка е бил длъжен да издаде оспорената заповед. Излага доводи, че към момента на издаване на обжалвания административен акт България не е била член на ЕС, а Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета е приета 2004 г. и не може да намери приложение в настоящия казус.

Решението е правилно. Съдът правилно е приел, че незаконосъобразността на оспорената заповед произтича от противоречието на разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД (в приложимата редакция) с релевантните нормативни актове, които са били в сила към датата на издаването й. В тази насока съдът точно се е позовал на чл. 2 от Протокол № 4 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Правилно е приел също, че разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД изисква автоматично приложение на мярката при констатирани публични задължения, в големи размери, за които не е представено обезпечение. Поради това мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства относно конкретното лице, не се отчита тежестта на случая и не е ясно какъв е правният ефект от прилагането й. На следващо място, след постановяване на заповедта, но преди приключване на съдебното производство България вече е член на ЕС, с оглед на което съдът правилно, в съответствие с текста на чл. 142, ал. 2 от АПК е съобразил настъпилите нови юридически факти от значение за делото, а именно Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки. При сравнение на предвиденото в чл. 75, т. 5 от ЗБЛД ограничение с чл. 27, § 2 и 3 от Директивата, включително с оглед практиката на Съда на ЕС, е видно, че наложената на жалбоподателя принудителна административна мярка не отговаря на изискванията на Директивата за цел, пропорционалност и съображения с оглед на личността. Налагането на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на публично задължение без да бъдат спазени изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата представлява несъответствие на българската правна норма с общностното право. При постановяване на настоящото решение съдът намира, че следва да съобрази и установената противоконституционност на чл. 75, т. 5 ЗБЛД, която представлява правното основание за издаване на оспорвания административен акт. С решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд обяви за разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД за противоконституционна. Конститутивният ефект на решението на Конституционният съд съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията има незабавно действие във времето, което означава, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага спрямо висящите правоотношения, попадащи под действието на разпоредбата, обявена за противоконституционна. Предвид на незабавното действие на обезсилването на противоконституционната разпоредба на чл. 75, т. 5 ЗБЛД административният орган, издател на акта, не може да се позове на същата разпоредба като правно основание за издаване на обжалваната заповед, защото издаването и оставянето в сила от съда на заповедта за забрана за напускане на страната, съответно отказ да се издаде паспорт или заместващ го документ, предполага прилагане на противоконституционната разпоредба. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Съгласно цитираната разпоредба и по силата на конституционния принцип за равенство пред закона въз основа на решението на Конституционния съд заповедта, наложена на ответника по касация на основание чл. 75, т. 5 ЗБЛД е незаконосъобразна на основание чл. 145, т. 4 и 5 АПК.

Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 3570 от 09.11.2010 г. по адм. дело № 5808/2010 г. на Административен съд - София град. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Ю. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ И. Р./п/ С. Я. Ю.К.