О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1577

гр. София, 13.06.2024 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2070 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд - София против решение № 303/ 20.07.2023 г. по в. т. д. № 91/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, поправено с решение № 335/04.10.2023 г. по същото в. т. д., в частта, с която е потвърдено решение № 260095/18.08.2022 г. по т. д. № 162/2020 г. на Окръжен съд – С. З. поправено с решение № 260118/30.11.2022 г. по същото т. д., в частта за осъждане на касатора да заплати на основание чл.557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ и чл. 86 ЗЗД сумата от по 50 000 лв. /разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв./ за всеки от родителите– Х. Й. Х. и С. Ю. Ч., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина им – Г. Х. Х., при ПТП от 14.10.2019 г., причинено от водач без сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва от 27.02.2020 г. до окончателното плащане. Решението е постановено при участие на трети лица – помагачи на страната на ответника по иска – В. Ю. А. и Ю. О. Д..

С касационната жалба се поддържа становище, че решението на Апелативен съд - Пловдив е неправилно поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът иска оспореното въззивно решение да бъде отменено в обжалваната му част, съответно исковите претенции да бъдат отхвърлени за сумата над 150 000 лв. до 200 000 лв. Претендира присъждане на разноски.

Ответниците по касацията Х. Й. Х. и С. Ю. Ч. оспорват основателността на касационната жалба. Излагат доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Намират постановеното въззивно решение за законосъобразно, обосновано и постановено в съответствие с практиката на ВКС. Молят оспореното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално същото да бъде оставено в сила. Възразяват за прекомерност на претендирания от касатора размер на адвокатското възнаграждение. Претендират присъждане на разноски.

По делото е постъпило писмено становище от третите лица–помагачи на ответника - В. Ю. А. и Ю. О. Д., чрез назначения им особен представител – адв. Р. А.. Поддържат, че постановеното въззивно решение е неправилно и противоречи на задължителната практика на ВКС, поради което считат подадената касационна жалба за основателна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив при анализ на събраните по делото доказателства е установил, че при ПТП, настъпило на 14.10.2019 г. на първокласен път 1-5, в посока от [населено място] към [населено място], вследствие от удар между л. а. Мерцедес Е 250 Д, с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Ю. В. А., който навлязъл с висока скорост в насрещната пътна лента, и л. а. Ауди А4 с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Л. Н. У., двата автомобила са се преобърнали, двамата водачи, както и пътниците в автомобил Мерцедес - В. С., Г. Х., Ю. Щ. и И. И. са получили травми, несъвместими с живота. Въззивният съд е приел, че спорните въпроси между страните се свеждат до наличието на предпоставките от фактическия състав на деликтната отговорност на водача на л. а. Мерцедес – Ю. В. А., до наличието на принос от страна на пострадалия Г. Х. /син на ищците/ за настъпване на травмите, причинили неговата смърт, както и по отношение на въпроса за справедливия размер на евентуално дължимото обезщетение за всеки от ищците.

По първия спорен въпрос въззивният съд е намерил от правна страна, че е осъществен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД. От събраните доказателства по делото, както и от приетите заключения на единичната и тричленна съдебни автотехнически експертизи, подробно и изчерпателно е бил установен механизмът на процесното ПТП. Съдът е установил, че същото е настъпило вследствие на противоправно действие на водача на л. а. Мерцедес – Ю. А., изразяващо се в забранено навлизане на автомобила в насрещната пътна лента със скорост 145 км. ч. в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, при ограничение от 90 км. ч., последвано от противоправно бездействие в нарушение на чл. 20 и чл. 44 от ЗДвП, изразяващо се в непредприемане на действия за избягване на удара с насрещно движещия се в своята пълна лента л. а. Ауди А4. Изброените нарушения на специалния закон от страна на водача на л. а. Мерцедес неизбежно са довели до сблъсъка между двата автомобила, последвани от преобръщането и деформирането им, вследствие на което били причинени тежки телесни травми на пътуващите в тях лица, довели до смъртта на петима от тях, в това число и на сина на ищците – Г. Х.. Доколкото по делото не са бил ангажирани доказателства, оборващи законовата презумпция за вина, то ПАС е приложил същата. Счел е за безспорни легитимацията на ищците като родители на починалия при процесното произшествие Г. Х., съответно и наличието на действително претърпените от тях неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, свързани със загубата на сина им, както и причинната връзка между търпените от родителите вреди и настъпилото ПТП. Приложението на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, съответно ангажиране на отговорността на Гаранционен фонд да изплати на увредените лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за настъпилите вреди, е било обосновано от доказаната липса на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на собственика или на водача, респ. на ползвателя на л. а. Мерцедес Е 250 Д, с peг. [рег. номер на МПС] , в който е пътувал пострадалият Г. Х. Х..

По въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия Г. Х. поради непоставен обезопасителен колан, въззивният съд изцяло е кредитирал заключението на изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза, установяваща категорично, че наличието на обезопасителен колан не би повлияло на получената вследствие на сблъсъка вътрешна травма /разкъсване на сърцето/, която е била единствената несъвместима с живота от всички получени от пострадалия травми. Изрично се е позовал на извода на вещото лице, че тежестта на увреждане на вътрешните органи се дължи на вътрешноенергийна травма, която може да се получи както от самия предпазен колан, така и от детайли на купето, навлезли при деформациите, а и вследствие на голямото отрицателно ускорение, на което е било подложено тялото на пътуващия в автомобила при удара. Поради което ПАС е заключил, че липсата на обезопасителен колан при пострадалия Г. Х. не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат.

Въззивният съд е преценил като неоснователи оплакванията досежно дължимия размер на обезщетението за причинените на ищците неимуществени вреди, като е съобразил установените по делото обстоятелства относно характера и степента на понесените от родителите душевни болки и страдания, които са определящи за размера на обезщетението, с оглед изискването за справедливост. Отчел е тежестта и значението на трагедията, сполетяла семейството, като е взел предвид заключението на съдебно-психиатричната експертиза, както и всички относими към спорното правоотношение факти. Поради изложеното, въззивният съд, споделяйки крайния извод и мотивите на първоинстанционния съд, е намерил исковете за основателни, поради което ги е уважил в цялост в заявените от двамата родители размери от 200 000 лв. за всеки един от ищците.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

- Първата група въпроси се отнася до 1.1) задълженията на въззивния съд във връзка с преценката на доказателствата по делото и 1.2) обсъждането им в мотивите на съдебния акт, 1.3) задълженията за произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба, както и досежно 1.4) служебното допускане на експертиза пред въззивната инстанция за установяването на неизяснен пред първата инстанция особено важен факт. Счита, че по поставените въпроси Апелативен съд – Пловдив се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС.

- Включените в групи № 2 и № 3 въпроси в своята цялост касаят проблема за формиране на размера за справедливо обезщетение съобразно изведените в практиката критерии за това. По тези въпроси касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г.; Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., Решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о.

- По въпрос № 4 : Във връзка с приложението на установените в ППВС № 4/1968 г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси и икономическата конюнктура в страната, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер? касаторът навежда доводи за произнасяне на въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г., Решение № 44/23.06.2020 г. по т. д. № 1879/2019 г. на ВКС, I т. о., Решение № 172/03.11.2019 г. по т. д. № 608/2017 г. на ВКС, II т. о., Решение № 13/16.05.2019 г. по т. д. № 2275/2016 г. на ВКС, II т. о.

- Касаторът поставя въпрос № 5 относно пороците на крайния съдебен акт при нарушени логически правила, свързани с формиране на вътрешното убеждение на съда. Посочва противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 по гр. д. № 1/2001, ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 103 от 09.11.2020 г. по т. д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т. о.

- Въпросите в група № 6 са свързани със задълженията на въззивния съд при определяне на дължимото обезщетение при направено от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. По тях се твърди произнасяне в противоречие с ППВС № 17/63 г., ППВС № 1 от 13.VII.1953 г., Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 01.08.2 на ОСГТК на ВКС, Решение № 19 от 20.07.2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на ВКС, I т. о., Решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., Решение № 117 от 08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 96 от 29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, II т. о., Решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о.

- Формулиран е и въпрос № 7: Длъжен ли е съдът да допусне експертиза по негов почин, когато това е необходимо за установяване на обективната истина? По този въпрос касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., на ОСГК на ВКС.

- По въпрос № 8: Как съдът следва да обсъжда и цени доказателствата по делото, а в случай, че са налице противоречиви доказателства следва ли съдът да посочи кои възприема и кои отхвърля, както и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите? се посочва произнасяне в противоречие с ППВС № 1/53 г.

- Касаторът поставя въпрос № 9: Може ли решението на съда да се основава на предположения? Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 22/ 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о.

- Въпросите от последната група № 10 касаят преценката на заключението на вещото лице от решаващия съд съобразно останалия доказателствен материал по делото, както и дали експертизата има задължителна сила за съда? Касаторът сочи противоречие с Решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д.№ 588/2011 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 60/25.03.2013 г. по т. д.№ 475/12 г. на ВКС, ТК II т. о.

По първата група въпроси, касаещи процесуалните задължение на съда, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице произнасяне на въззивната инстанция, което да е в противоречие със създадената задължителна практика на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК. В ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в цитираната от касатора практика на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. С оглед наведените от касатора доводи за обосноваване на правния въпрос в случая ПАС е подложил на самостоятелна преценка становищата на страните и представените от тях доказателства, като е аргументирал отхвърлянето на възраженията на касатора след позоваване на непротиворечиви доказателства – СМЕ, свидетели, САТЕ и писмени доказателства и пр. В мотивите на съдебния акт изчерпателно е изложил съображенията, поради които е стигнал до крайните си изводи. Не е останал неизяснен особено важен факт по делото, какъвто е конкретната причина за смъртта, така както сочи касаторът, доколкото същият факт е установен от приетото и неоспорено от страните заключение на СМЕ, а именно разкъсването на сърцето, поради което въпросите от първата група не изпълняват условието за допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

По въпросите, отнасящи се до определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съобразно изведените в практиката критерии, същите не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, предвид отсъствие на твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Видно от изложеното в мотивите на обжалвания въззивен акт, решаващият съд е определил размера на дължимото обезщетение в съответствие с указанията, дадени в цитираното ППВС № 4/1968 г., като е посочил критериите, които е приложил, обсъдил е значението на установените по делото обстоятелства и се е съобразил със спецификите на случая. Не се установява присъденото от въззивния съд обезщетение /съответстващо на размера на присъденото и от първата инстанция/ да е в явно завишен размер, поради което поставения от касатора въпрос № 4 не покрива общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване.

Петият въпрос не изпълнява изискването към общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Изцяло той касае касационно основание по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Дали е налице необоснованост на обжалвания съдебен акт, може да бъде проверено единствено при проверка по същество на касационната жалба, но не и във фазата по чл.288 ГПК.

По отношение на критериите за определяне на наличието и обема на съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат по чл. 51 ал. 2 ЗЗД съдът е приел, въз основа на детайлен анализ на събраните по делото доказателства, че липсва поведение на последния, което обективно да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, като се е позовал на приетото и неоспорено от страните заключение на СМЕ. При този извод на съда е изключено обсъждането на въпросите за конкретна степен на съпричиняване, както и определяне на дължимото обезщетение в намален съответно на такава степен размер. Поставените въпроси от група № 6 съдържат несъгласие на касатора с изводите на решаващия съд, формирани въз основа на вътрешното му убеждение, при преценка на доказателствения материал, поради което същите не отговарят на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

По въпрос № 7 касаторът навежда доводи за произнасяне на въззивния съд в противоречие с т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, като тезата му се основава на аргумент, че по делото е останала неизяснена конкретната причина за смъртта на пострадалия, поради което първоинстанционния съд следвало да допусне служебна експертиза за установяване на посоченото обстоятелство. Противно на твърденията на касатора, причината за смъртта на сина на ищците е установена от въззивния съд въз основа на преценка на доказателствения материал, включително приетата в първоинстанционното производство и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза, въз основа на която съдът е формирал своите изводи, поради което по посоченият въпрос касационно обжалване не следва да бъде допуснато. От приетите по делото непротиворечиви доказателства съдът е достигнал до единствения отговарящ на правната и житейска логика извод за основателност на предявените субективно съединени искове, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил подробни съображения в мотивите към обжалвания съдебен акт, с оглед на което не може да се направи извод за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос № 8 поради твърдяното от касатора произнасяне в противоречие с цитираното ППВС № 1/53 г.

Не могат да бъдат преценени като отговарящи на изискването да са обуславящи за изхода на конкретното дело, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и въпросите от групи № 9 и № 10 от изложението. Всички тези въпроси са зададени хипотетично, чрез цитиране на практика на ВКС, но без да са отнесени към мотивите на акта. Отделно от това, не е налице твърдяното от касатора отклонение от задължителната и казуална практика, тъй като въззивният съд не е основал нито един от изводите си на предположения, а на конкретни доказателства, които е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, като се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните и е изложил подробни съображения защо приема за установени определени факти, а други – не. В тази връзка се е позовал на обобщеното заключение на в. л. д-р Е. Б. и не е изключил нито една от установените множество травми от Г. Х., които в своята съвкупност са довели до смъртта на лицето. Отново въз основа на цитираното заключение, а не на собствена интерпретация на опитни и научни правила, въззивният съд е достигнал до заключение относно значението на поставяне на предпазен колан в контекста на конкретната обстановка и механизъм на ПТП.

Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай бланкетно са наведени доводи за противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Същите следва да се квалифицират като касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и изискват проверка по същество на касационната жалба. Тези оплаквания насочват към дейност, която не може да бъде проведена във фазата по чл. 288 ГПК само от външна страна на обжалвания акт.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивносто решение.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № в частта, с която е потвърдено решение № 260095/18.08.2022 г. по т. д. № 162/2020 г. на Окръжен съд – С. З. поправено с решение № 260118/30.11.2022 г. по същото т. д., в частта за осъждане на Гаранционен фонд - София да заплати на основание чл.557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ и чл. 86 ЗЗД сумата от по 50 000 лв. /разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв./ за всеки от родителите – Х. Й. Х. и С. Ю. Ч., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина им – Г. Х. Х., при ПТП от 14.10.2019 г., причинено от водач без сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва от 27.02.2020 г. до окончателното плащане.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: