О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2963

гр.София, 13.06.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Г. Николаева

като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 30 по описа за 2024 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Т. С. против решение № 802 от 12.06.2023 г. по въззивно гражданско дело №3141 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което е потвърдено решение №1911 от 15.7.2022 г. по гр. д. № 9151 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, I-23 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. Т. С. срещу Ч. Н. Д. искове с правно основание чл.40, ал.2 и ал.3 във връзка с чл.51 от Закона за адвокатурата за заплащане на сумата от 391 166 лв. представляваща левовата равностойност на 200 000 евро, като обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение на задълженията на ответника като адвокат на ищцата, както и мораторна лихва върху главницата в размер на 29 337,45 лв. за периода от 23.10.2020 г. до 19.07.2021 г.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Какъв е обхватът на адвокатските задължения по сключен договор за правна защита и съдействие?

2. При общо формулиран предмет на договора за правна защита-оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство пред Софийския градски съд-в какво се изразява дължимата грижа като обем и качество на изпълнение-дали простото изготвяне на съответните документи, представянето им в съда и присъствие в съдебните заседания изчерпва дължимата правна защита или в него имплицитно, без да се налага изрично посочване и по силата на закона се включва и задължението на адвоката да съветва доверителя какви правни и фактически действия следва да извърши той, за да бъде осъществена в цялост защитата на едно претендирано от него материално субективно право?

3. При подписване на договор за правна защита и съдействие доверителят има ли задължение сам да опише в него подробно пределите на правната защита и съдействие или това е задължение на адвоката като професионалист и съставител на този договор?

4. В какво се състои задължението на адвоката, вменено му в чл.40, ал.3 от Закона за адвокатурата точно да осведоми своя клиент за неговите права и задължения, в това задължение включва ли се имплицитно задължението на адвоката да обясни на клиента си последиците по частично предявяване на иска, за да може клиентът сам да вземе информирано решение за обема и сроковете, в които има право да търси правата си? Неизпълнението на това задължение представлява ли нарушение на императивната норма на чл.40, ал.3 от Закона за адвокатурата и води ли до отговорност на адвоката за причинени вреди?

5. Отговорността на адвоката по чл.51 от Закона за адвокатурата, който разполага с всички необходими документи и книжа, установяващи фактологията на материалноправния спор, който предстои да бъде разгледан от съдилищата и е натоварен да заведе дело, може ли да се ангажира от факта на непредявяване на претенцията в пълен размер или от факта, че липсва уведомяване на клиента преди да изтече погасителната давност за вземането, предмет на делото?

6. Кога и при какви условия може да се ангажира отговорността на адвоката по договор за правна защита и съдействие при пропуснат преклузивен процесуален срок и пропуснат давностен срок?

7. При търсене по съдебен ред на гражданскоправна отговорност от клиента към негов адвокат за вреди по чл.51 от Закона за адвокатурата по повод водено преди това съдебно дело от адвоката по договор за правна защита и съдействие между него и клиента към трето лице, чия е тежестта на доказване на това дали адвокатът е изпълнявал в хода на воденото съдебно дело своето задължение по чл.40, ал.3 от Закона за адвокатурата, а именно-точно да осведомява своя клиент за неговите права и задължения в хода на воденото съдебно дело:адвокатът ли е длъжен да установява положителния факт на това, че точно е осведомявал своя клиент за неговите права и задължения или клиентът трябва да доказва отрицателния факт, че адвокатът не е осведомявал своя клиент за неговите права и задължения?

8. Въззивният съд следва ли да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди всички въведени от страните доводи или може да се произнесе само по част от доводите на страните?

9. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

Ответникът по жалбата Ч. Н. Д. счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Третото лице-помагач на страната на ответника ЗАД „Армеец“ АД не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С. Т. С. е изложила в исковата молба, че между нея и ответника е бил сключен договор за правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство пред СГС-искова молба срещу К. П.. Ответникът завел от нейно име частичен иск за сумата от 70 000 евро при пълен размер на задължението от 302 300 евро. Причината за частично предявяване на претенцията според пълномощника била спестяване на държавни такси. Макар тя да му заявила, че плащането не е проблем, адвокатът я убедил, че е по-добре искът да бъде заведен само за част от сумата, за да се види как ще тръгне делото и с обещанието, че ще увеличи размера на предявения иск. Той обаче не и обяснил, че увеличаването на иска може да се извърши в определен срок, както и обстоятелството, че за непредявената част от вземането продължава да тече погасителна давност. За това обстоятелство тя разбрала едва след като частичният иск бил уважен. Според ищцата договорът между страните е включвал завеждане и водене на делото за пълния размер на дължимите суми, а с бездействието си адвокатът е допуснал останалата част от вземането в размер на 232 000 евро да бъде погасена по давност на 1.4.2016 г. Затова е поискала адвокатът да бъде осъден да и заплати сумата от 391 166 лв., представляваща левовата равностойност на 200 000 евро като обезщетение за причинените от лошото изпълнение на договора вреди, както и мораторна лихва върху главницата в размер на 29 337,45 лв. за периода от 23.10.2020 г. до 19.07.2021 г.

В отговора на исковата молба Ч. Н. Д. е оспорил предявените искове. Посочил е, че договорът му с ищцата не е включвал предявяване на исковете в пълен размер, а му е възложена работа само по предявяване на частичен иск, която той добросъвестно е изпълнил. Ищцата е разполагала с редица способи за прекъсване на давността, които не е използвала въпреки многократното му напомняне, тъй като длъжницата К. П. не е разполагала с имущество, което да удовлетвори вземанията. Освен това ищцата лично е потвърдила в съдебно заседание пред Софийския апелативен съд извършените от него процесуални действия. Изложил е и съображения защо според него ищцата не е увредена.

Софийският градски съд е отхвърлил предявените искове, а Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Въззивният съд е приел за недоказано по делото, че ищцата е възложила на ответника да предяви исковете в техния пълен размер, а страните са се споразумели само за частичното им завеждане. Не е установено също, че ищцата допълнително е възложила на ответника увеличаване на исковете в хода на делото. Освен това Софийският апелативен съд е посочил, че когато делото е било водено, съдебната практика по въпроса за отражението, което има предявяването на частичен иск върху теченето на давността за цялото вземане е била противоречива. Затова е било образувано тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК, решението по което е било обявено на 22.04.2019 г. и едва тогава практиката е била стабилизирана. Според въззивния съд извършеното от ищцата потвърждаване на процесуалните действия на ответника означава, че тя е била наясно с предмета на спора и не е била умишлено държана в заблуда от ответника. Дори да се приеме, че погасяването на вземането на ищцата за разликата до пълния размер на исковете увеличават пасива на патримониума на ищцата, с които и причиняват реална вреда, то не е налице пряка причинна връзка между така причинената вреда и поведението на ответника, доколкото не се установява по несъмнен начин ответникът да е поел задължение да предяви исковете в пълния им размер и да не е изпълнил поетото задължение. Настъпването на вреда по-скоро се дължи на причини от категорията на обективните, доколкото уеднаквяването на съдебната практика в една или друга посока не може да бъде вменено във вина на ответника, доколкото не зависи от волята му.

От така изложените мотиви е видно, че според въззивния съд ответникът не е имал задължение да информира ищцата за възможното настъпване на негативни за нея последици от изтичането на давностния срок за непредявената част от вземането, тъй като за тази част няма сключен между страните договор за правна защита и съдействие. Дори да се приеме обратното, въззивният съд е счел, че неуведомяването на ищцата за тази последица не е в пряка причинна връзка с увреждането. Следователно този довод на ищцата е бил разгледан от въззивния съд и няма противоречие между обжалваното решение и разрешенията на осми и девети въпрос в цитираната от касатора практика на ВКС.

Въззивният съд не се е произнесъл по седмия въпрос на касатора, поради което отговорът няма отношение към изхода на спора и не може да послужи за допускане на касационно обжалване. Освен това в определение № 703 от 31.07.2018 г. по гр. д. № 391/2018 г. на IV ГО състав на ВКС вече е формирал становище, към което и настоящият състав се придържа. Становището е в смисъл, че така формулираният въпрос касае приложението на разпоредбите на чл. 40, ал. 3 от Закона за адвокатурата и чл. 154 ГПК, всяка от които разпоредби е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява с оглед липсата на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Третият въпрос също не е бил поставен на обсъждане от въззивния съд и не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не е включен в предмета на делото. Затруднението на касатора да докаже тезата си, че целият размер на вземането е включен в договора между страните не може да обуслови нито задължение на адвоката за подробно и детайлно описание на правоотношението, каквото не съществува в закона, нито причинна връзка между неизпълнение на такова евентуално задължение и претендираните вреди.

Останалите въпроси се свеждат до питането дали ответникът е имал задължението да уведоми ищцата, че частичното предявяване на иска не прекъсва давността за цялото вземане и посредством неизпълнението на това си задължение и е причинил вреди, изразяващи се в погасяване на вземането за остатъка. Според касатора даденото от въззивния съд разрешение на питането противоречи на решения № 227 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1166/2012 г. на IV ГО и № 77 от 21.06.2019 г. по гр. дело № 2735/2018 г. на III ГО на ВКС. В решенията е ангажирана отговорността на адвоката по чл.51 от Закона за адвокатурата в случаи, при които пълномощниците са завели делата на своите доверители след изтичане на давностния срок за вземанията. В тези случаи обаче е било установено, че предмет на адвокатската услуга е предявяването на вземанията в техния пълен, а не частичен размер. По настоящото дело е доказано само, че ответникът е имал задължение да предяви частичен иск. Дори да се приеме, че за него се е породило задължение да съветва доверителя относно цялото вземане, той не би могъл еднозначно да даде компетентно мнение дали остатъкът от вземането ще се погаси по давност. Както е посочено в мотивите на ТР №3/2016 от 22.04.2019 г. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2016 г. на ОСГТК на ВКС, дотогава съдебната практика е била противоречива и според едното становище давността спира да тече, докато трае процесът по частично предявения иск. Ето защо не представлява израз на професионална небрежност, а на възможно и допустимо от съществуващата към момента съдебна практика становище на адвоката, че с предявяване на частичния иск спира да тече давността за цялото вземане. Затова няма както противоправност на поведението на адвоката, така и пряка причинна връзка между това поведение и причинените вреди, както е приел и въззивният съд. Това разрешение на въпросите е в съответствие с практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 76 от 21.02.2008 г. по т. д. № 619/2007 г. на I ТО на ВКС, според което адвокатът-повереник поема задължение за правна защита, а не за определен резултат.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 802 от 12.06.2023 г. по въззивно гражданско дело №3141 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: