О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2644

[населено място], 15.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

М. Б.

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 971 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „П. С. ЕООД срещу решение № 289/04.11.2024 г. по в. т. д. № 143/2024 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 556/2023 г. по т. д. № 139/2023 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „С. Б. ООД 43 224, 37 лв. - неустойка за забавено изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение по договор за извършване на строителство /груб строеж/ от 04.09.2020 г. за периода от 22.11.2020 г. до 12.08.2021 г.; 24 242, 85 лв. - неустойка за забавено изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение за периода от 23.01.2022 г. до 05.12.2022 г. по договор за извършване на строителство /довършителни работи/ от 26.08.2021 г.; 11 981, 52 лв. - възнаграждение за обща координация и ръководство на работата на строителната площадка по чл. 24, ал. 1 от договор за извършване на строителство /довършителни работи/ от 26.08.2021г., ведно със законната лихва върху сумата 11 273.37лв., считано от датата на исковата молба - 07.03.2023г., и върху сумата 708, 15 лв., считано от датата на увеличение на иска - 30.11.2023г., до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържат оплакванията, релевирани от дружеството ответник и във въззивната жалба. Те са групирани в две направления – възражения срещу неизпълнение задълженията на съда да обсъди всички наведени основания и фактически твърдения и възражения срещу неправилно приложение на материалния закон, което е резултирало в неправилния извод за неоснователност на противопоставените от дружеството възражения за прихващане с вземания за неустойки, дължими поради забава на изпълнителя да предаде уговорената работа. Другата група оплаквания са концентрирани върху неправилното приложение на чл. 157 ЗУТ и неправилния извод на съда, че за жалбоподателя не е съществувало правото да задържи сумата 47 863, 27 лв., мотивиран от обстоятелството, че след като на 03.11.2022 г. е издаден акт обр. 19 всички забележки по извършените СМР са били отстранени. Според касатора този документ не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. Релевира се и оплакване за необоснованост на извода, че касаторът дължи заплащане на възнаграждение за обща координация и ръководство на строителната площадка по договора за довършителни работи при липса на доказателства за изпълнение на подобно задължение от страна на ищеца – ответник по касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е извършено позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационно обжалване. Формулират се две групи въпроси. Първата се отнася до задълженията на въззивния съд, като по отношение на тях се твърди отклонение на апелативния съд от казуална практика на касационната инстанция. Формулиран се и въпрос относно обжалваемостта на въззивното решение в частта по иска с цена 11 981, 52 лв. Заявените материалноправни въпроси касаят приложение на чл. 157 ЗУТ и свързаните с него срокове за изпълнение на възложено строителство; действията, които следва да предприеме изпълнител по договор за възлагане на СМР, когато кредиторът бездейства, и как рефлектира тази забава в отношенията между страните, когато неизпълнението на строителя не е в корелация със забавата на възложителя; наличието на задължение на строителя като добър търговец да уведоми възложителя, че неговата забавата влияе върху срока за изпълнение и да поиска анексиране на сроковете, съответно липсата на подобни действия дали може да се приеме като конклудентно потвърждение, че забавата на възложителя няма да се отрази на точното изпълнение.

Предвид изложеното касаторът моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част.

Ответникът по касация „С. Б. ООД оспорва твърденията за наличие на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, евентуално оспорва основателността на жалбата. Претендира постановяване на акт, с който обжалваното решение да бъде потвърдено с присъждане в негова полза на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт в частта по исковете с цена 43 224, 37 лв. и 24 242, 85 лв. и отговаря на изискванията за редовност, поради което в тази част се явява процесуално допустима. В частта, с която се атакува въззивното решение по иска с цена 11 981, 52 лв. и акцесорните претенции за законна лихва касационната жалба е недопустима и производството по нея следва да бъде прекратено. Става дума за търговски спор между две търговски дружества, поради което прагът за касационно обжалване е над 20 000 лв. съобразно предвиденото в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Указаната от въззивния съд необжалваемост на решението в тази част е правилно определена. Цитираната от касатора практика е неотносима към казуса, тъй като в случая не става дума за периодични плащания, нито за плащания по фактури, издадени въз основа на рамков договор, а за претенции, които произтичат от различни клаузи /фактически състави/, макар и в рамките на един и същи договор. Те обуславят отделни искове всеки със своята цена, както биха били напр. искове за главница и неустойка, които произтичат от уговорки в един и същи договор.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по кумулативно съединени искове за присъждане в полза на ищеца на неустойки за забавено изпълнението на задълженията на ответното дружество да плати възнаграждения за изпълнени СМР по два договора за строителството на жилищна сграда „Слънце“, находяща се в УПИ VI-2612, кв. 2, [населено място], ПИ 10135.2555.2612, и за извършване на довършителни работи. Срещу исковете ответникът е противопоставил възражения за прихващане с негови насрещни вземания към ищеца, както следва: възражение за прихващане със сумата 21 281, 64 лв. - неустойка за забавено изпълнение на задължение на ищеца по чл. 39, ал. 1 от договора за груб строеж и възражение за прихващане със сумата 67 836, 69 лв. - неустойка за забавено изпълнение на задължение по чл. 39, ал. 1 от договор за довършителни работи. Противопоставил е и дилаторно възражение за неизпълнен договор, даващо му право да задържи престация за плащане на 47 863, 27 лв. по фактура № [ЕГН]/03.11.2022 г. с правна квалификация чл. 90 ЗЗД.

Въззивният съд е констатирал, че спорове между страните относно установяване на релевантните по делото факти няма. Изяснил е, че според постигнатата уговорка в чл. 8.1. от договора за извършване на груб строеж срокът за изпълнение е 10 месеца и започва да тече при кумулативното изпълнение на следните условия: превеждане на авансовото плащане, изпълнение от възложителя на условията по чл. 31.6 /да предостави на строителя съгласувани и одобрени проекти от съответната инстанция/ и чл. 31.9 /да осигури за своя сметка източници на ел. захранване и на вода, необходими за строителния процес/; подписване на акт образец 2 за откриване на строителна площадка и осигуряване на фронт за работа. Съгласно чл. 40 от договор при забава на задължението за заплащане на възнаграждението по договора възложителят дължи неустойка за забава размер на 0.5% от стойността на неизплатената сума за всеки ден забава, но не повече от 5% от стойността на договора. С договора за извършване на довършителни работи за срок от 11 месеца. Срокът се счита за приключил с подписване на последния акт обр.19 и се удължава при допълнително възложени на строителя СМР, както и при действия и бездействия на възложителя, които смущават изпълнението. Съгласно чл. 40 от договор при забава на задължението за заплащане на възнаграждението възложителят дължи неустойка за забава в размер на 0.5% от стойността на неизплатената сума за всеки ден забава, но не повече от 5% от стойността на договора.

Съставът на Апелативен съд Варна е приел относно първия договор, че изпълнение на условието - осигуряване в парцела на източници за захранване с ел. енергия и източник за захранване с вода, се е осъществило на датата 14.10.2020 г. /за електрозахранване/ и на 28.01.2021 г. /за вода/. След анализ на установените факти и извършена самостоятелна преценка на приетите в рамките на първоинстанционното и въззивно производство първоначална и допълнителна съдебно-технически експертизи апелативният съд е направил извод, че съставеният протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строително ниво и линия /акт обр. 2/ не удостоверява наличието на свързаност с ВиК и ел. мрежа, а само на изходни точки за водопровод, канализация и ел. захранване и не презумира снабдяване на обекта с вода и ел. енергия. Строителят не е имал задължение да уведомява възложителя, че неизпълнението на неговите задължения по договора е пречка за осъществяване на СМР и е основание за спиране течението на срока, тъй като по силата на договора срок не е започнал да тече поради несбъдване на едно от предвидените за това кумулативни условия. Като е приел, че срокът за изпълнение е започнал да тече от 29.01.2021 г. – денят, в който се е осъществила и последната от уговорените предпоставки, е преценил, че строителят не е изпаднал в забава, респективно, че възложителят няма право на обезщетение за забавата под формата на уговорена неустойка.

С второто възражение за прихващане се претендира заплащане на неустойка по чл. 39 от договора за довършителни работи отново поради забава на изпълнителя. Съдът е установил, че по това възражение спорът е концентриран върху въпроса дали част от забавата на изпълнителя се дължи на забава на възложителя относно поставянето на фасадна дограма на сградата, т. е. дали е налице забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД. Взел е предвид уговорката на чл. 8.1. от договора, че срокът за изпълнение е 11 месеца, като довършителните работи в сградата започват след монтаж на фасадна дограма - задължение на възложителя. Съдът е аргументирал теза, че няма виновно забавяне на изпълнителя, тъй като е установена забава в доставката и монтажа на дограмата, а съобразно заключенията на експерта О. монтажът е бил необходимо условие за изпълнение на възложената работа от страна на ищцовото дружество, тъй като дейностите е било планирано да се осъществяват в зимен период, респективно за извършването им са били необходими положителни температури. При тези изводи решаващият съд е отхвърлил и това възражение за прихващане.

По втория иск съдът е констатирал, че нито се твърди, нито се установява по делото правото на несъщинско задържане да е било упражнено извънсъдебно от ответника с едностранно изявление до насрещната страна, поради което е счел, че на преценка подлежат предпоставките за упражняването му за първи път в процеса /с отговора на исковата молба от 27.04.2023 г./. Тъй като към този момент и двете насрещни престации по двустранното правоотношение са били изпълнени– по признание на възложителя всички недостатъци са били отстранени и допълнителните дейности са били извършени, т. е. към момента на плащането на „задържаната“ сумата от 47 863, 27 лв., осъществено на 24.03.2023 г., не са били налице предпоставките за упражняване на несъщинско право на задържане в рамките на съдебния процес, респ. страната е заявила право, с каквото не разполага като способ за защита.

Не са налице нито директното, нито факултативните основания за достъп до касация, заявени от касатора.

В своята практика касационната инстанция е разяснявала, че задължение на касатора е да посочи проявните форми на тежкия порок очевидна неправилност и да обоснове твърденията си. Съдът няма правомощие да извлича от заявените в касационната жалба или изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения и доводи обстоятелства, обосноваващи очевидна неправилност на въззивното решение. В случая касаторът „С. Б. ООД се е задоволил само формално да твърди наличието на тази квалифицирана форма на неправилност , без да аргументира в какво точно се изразява тя.

Съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

Групата процесуалноправни въпроси не покрива общия критерий за достъп до касационен контрол, регламентиран от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото те са поставени изцяло в противоречие с мотивите на атакувания въззивен акт и изопачават неговото съдържание. Те изразяват несъгласието на касатора с крайните изводи на апелативния съд, което не е достатъчно, за да се допусне контрол по същество на въззивното решение. Противно на тезата, заложена зад въпросите, въззивният съд е обсъдил възраженията на касатора срещу предявения първи иск, касаещи забава на изпълнителя обоснована с приложение на чл. 157, ал. 1 ЗУТ и изключващи собствената на ответника и касатор в настоящото производството забава. Дали даденият отговор на тези възражения удовлетворява страната е без значение за производството по селекция, доколкото в рамките на това производство съдът не е властен да обсъжда събраните по делото доказателства и да извършва проверка на установените по делото факти.

Въпросите, касаещи приложното поле на чл. 157 ЗУТ, са непрецизно формулирани и без да държат сметка за постигнатата между страните уговорка при какви условия започва течението на срока за започване изпълнението на възложената работа, като според клаузите в договора няма знак за равенство между начало на срока за изпълнение и „начало на строежа“ съобразно новелата на чл. 157 ЗУТ. Въззивният съд не е игнорирал сочената разпоредба, но е съобразил предвиденото в договора, воден от разбирането, че страните винаги могат да поставят по-тежки условия от императивно установеното като минимум в закона. В случая страните не са дерогирали задължителното правило на чл. 157 ЗУТ, а са го надградили. В допълнение следва да бъде посочено, че въззивната инстанция е отговорила на спорния въпрос като изцяло е кредитирала заключенията на вещото лице О., приети без възражения от страните както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство. За част от дейностите, които е трябвало да извърши ищецът, е било необходимо ответникът да даде съдействие, изпълнявайки своите задължения да осигури ел. енергия и вода на обекта, както и да постави дограма. Отделно, сочената от касатора съдебна практика е несъотносима съм казуса и формулировката на въпросите. Решение № 404/2009 г. по гр. д. № 828/2008 г., ВКС касае доказателствената сила на актовете, издавани в процеса на строителство, а въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от решение № 1/2013 г. по т. д. № 921/2011 г. на I т. о. и решение № 48/2017 г. по т. д. № 408/2015 г. на II т. о., ВКС.

Въпросът, касаещ забавата на кредитора, също не покрива общия критерий, тъй като е поставен в противоречие с установените по делото факти и експертните заключения на вещото лице, че без изпълнение на задълженията, които възложителят е поел с договора, изпълнителят не е бил в състояние да започне своята работа по първия договор, а по втория договор - да продължи с довършителните дейности.

Последният въпрос е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД - срокът кани. При уговорен падеж в договора длъжникът изпада в забава след изтичането му. Като се има предвид, че строителството е възложено от касатора, който е търговец и има интерес то да приключи в уговорените срокове, въпросът е и житейски нелогичен.

Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно обоснован. Касаторът се е задоволил само декларативно да го посочи. Не е изложил съображения съгласно тълкуването, дадено с т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, коя правна норма счита за неясна, противоречива, непълна и нуждаеща се от разяснение. Не е посочил наличие на неправилна поради неточно тълкуване съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито е поддържал теза за настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика. Касационната инстанция няма задължение да извлича от жалбата или текста на изложението обосновка на релевирано от касатора основание за достъп до касационна проверка.

Изложеното мотивира съда да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

При изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски – адвокатско възнаграждение в доказания размер от 6 300 лв.

С оглед горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба, подадена от „П. С. ЕООД, срещу решение № 289/04.11.2024 г. по в. т. д. № 143/2024 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която е потвърдено решение за осъждането му да заплати на „С. Б. ООД сума в размер на 11 981, 52 лв. - възнаграждение за обща координация и ръководство на работата на строителната площадка по чл. 24, ал. 1 от договор за извършване на строителство /довършителни работи/ с дата 26.08.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата 11 273, 37 лв., считано от датата на исковата молба - 07.03.2023 г., и върху сумата 708, 15 лв., считано от датата на увеличение на иска - 30.11.2023 г., до окончателното погасяване на задължението.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 289/04.11.2024 г. по в. т. д. № 143/2024 г. на Апелативен съд Варна в останалата обжалвана от „П. С. ЕООД част.

ОСЪЖДА „П. С. ЕООД да заплати на „С. Б. ООД сума в размер на 6 300 лв.

Определението в частта, с която е върната касационната жалба, подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя, а в останалата част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.