О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1483

София, 05.06.2024 годинаВърховният касационен съд на Р. Б. ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

Е. А.

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т. дело №160/2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. И. Ж. и Т. Р. Ж. срещу решение №123 от 10.08.2023г. по гр. д.130/23г. на Великотърновски апелативен съд, в частите му, с които след частична отмяна на решение №14 от 21.02.2023г. по т. д. № 93/21 на ЛОС, по същество са отхвърлени предявените от касаторите искове по чл.432,ал.1 ГПК за разликата за Р. Ж. – над сумата от 91000лв. до 150 000лв. и за Т. Ж. за разликата над 84000 до 150 000лв. както и в частите, с които същото решение е оставено в сила в отхвърлителната част на исковете до пълният им предявен размер от 250 000лв.

Ответникът по касационната жалба – ЗК „ Евроинс“ АД, [населено място] е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си – адв. С. Ч. са поддържали наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК. В тази връзка е поставен въпросът –1/ „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси”. Страната е изброила съдебна практика на ВКС, от която е възпроизвела части. Поставен е въпросът -2/“ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки …?“Направени са оплаквания за неправилност на изводите на възивния съд относно размера на определеното обезщетение, като е поддържано, че съдът не се е съобразил с изброена практика на ВКС - тълкувателна и казуална, във връзка с правнорелевантните факти, които „ формирали понятието „ справедливост“. Поставен е въпрос№ 3/“Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочи и тяхното значение при конкретно установените по делото факти“. Сочено е противоречие с решение на ВКС. Поставен е въпрос № 4 / „ Следва ли при определяне на обезщетението да се отчита инфлацията“.Разгледано лаконично е решение на ВКС.Поставен е въпросът-5/ „Следва ли съдът да се съобрази с практиката по други сходни случаи за близък период от време“. Изброени и разгледани са съдебни актове, които следвало да се отчитат като ориентир. Поставен е въпрос №6/ „ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор…“ Разгледани са актове на ВКС, от които са възпроизведени части. Поставен е въпрос №7/ „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд това дерогира ли изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания.“Интерпретирана е практика на ВКС по приложението на чл.272 ГПК.Направено е и кратко декларативно оплакване че въззивната инстанция не е направила преценка за конкретните обстоятелства, обосноваващи присъдените обезщетения като размер. Поставен е въпрос № 8 „Следва ли въззивния съд да отговори на всички оплаквания във въззвната жалба“. Изброена е практика и е направено общо оплакване, че съдът не обсъдил съобразяването с последователната практика на съдилищата за определяне на критерий за справедливост и икономическата конюнктура. Поставен е въпрос № 9 /“При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същия да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно„. Страната е сочила противоречие с практиката на ВКС, подкрепена с оплакване за необоснованост на акта. Поставен е въпрос № 10 / „ При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП“.Изброена и разгледана е практиката на ВКС по въпроса.Поставен е въпрос № 11 / „ Следва ли при констатиране на съществено противоречие в заключението на вещото лице относно съществен за спора въпрос, съдът да допусне събиране на доказателства за изясняване на констатираните неясноти“. Страната е изложила разбирането си по въпроса като е сочила и решение на ВКС. Поставен е въпрос № 12/ „Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателствени средства …“ и въпрос № 13/ „ Обвързан ли е съда със заключението на вещото лице…“ Страната е обобщила така поставените 13 въпроса като ги е свела до 4 по отношение, на които е сочила чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизведен, след което лаконично е отбелязано „ Считаме, че релевантен за решаването на правния спор е въпросът за преценката на доказателствения материал в неговата цялост“. Заявено е, че решението било и очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не бил обсъдил оплакванията за съобразяване с последователната практика на съдилищата. Други доводи не са развити.

Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, от формулираните от страната въпроси - първи, втори, трети и четвърти / въпреки сходството им и общата им насоченост към оплаквания от крайният постановен резултат/ би могъл да бъде изведен релевантен, тъй като основното им съдържание, свързано с критериите за определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане. Тези въпроси, обаче, страната е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, обществено икономическите условия в страната, застрахователните лимити и т. н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, цитираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване.

Не е релевантен и петият поставен въпрос, тъй като няма относимост към установените процесуални правила за процедиране на въззивният съд като решаваща инстанция. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Освен това този въпрос е насочен изцяло към допълнителното основание, а не към общият критерий, доколкото третира допуснато различно разрешаване на един и същ правен въпрос.Страната е обвързала този въпрос с разбирането си, че независимо от разпоредбата на чл.52 ЗЗЗД, съдът е обвързан от сходни случаи, при които при различно доказване и различна фактическа обстановка следва да се унифицират обезщетенията. Това разбиране, освен, че не установява основание за допускане на решението до касационно обжалване, противоречи и на смисъла на нормата и на понятието „ справедливост“, което във всеки конкретен случай е различно.

Шестият и осмият поставени въпроси с еднакво съдържание са значими по всяко дело. За да са релевантни то страната следва изрично да посочи кои от доводите, доказателствата, респективно възраженията, които съдът не е обсъдил и как това се е отразило върху постановения правен резултат. В случая по въпрос № 6 страната е разгледала практика на ВКС, която би била относима само ако същият е сочил изрично какво съдът не е обсъдил. Твърдението по въпрос № 8, че съдът не бил обсъдил практиката на съдилищата, разгледана във въззивната жалба е без правно значение за изхода на спора, както вече бе разгледано по-горе. Съдът нито е длъжен да разгледа тази практика, нито процесуално е обвързан от нея. Т.е. този довод няма никакво отражение върху постановения правен резултат.

Въпрос № 7 не е релевантен, тъй като се основава на фактически неверни доводи, обосновали съдържанието му. Въззивният съд освен, че по реда на чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първостепенния съд е мотивирал и какво от тях, очертавайки установените факти го е мотивирало да ги приеме. Т.е. същият, дори при това препращане е изложил свои мотиви по основателността на иска.

Въпроси № 9,10 и 11/ оспорващи приетото по отношение на приложението на чл.51,ал.2 ГПК/ не са релевантни, не само поради фактическото им съдържание, но и поради това, че същите не са съобразени с решаващите мотиви на състава, а и са обосновани с оплакване за неправилност на акта, което е ирелевантно към тази фаза на производството.Този извод се налага поради това, че съдът е изложил изрични мотиви изведени от събраните по делото доказателства, от които е направил своят извод за наличие на съпричиняване, като подробно се е позовал на експертните заключения. Т.е. неговите мотиви не съдържат предположения, изрично съпоставят тежестта на нарушенията на деликвента и пострадалата, а твърдението за неяснота или непълнота при доказването не е нарушение на съда, а право и задължение на страната, която следва да установи твърденията си. Несъгласието с мотивите на съда не съставлява довод по чл.280, ал.1 ГПК.

Изложеното е относимо и към поставените въпроси във връзка с неприемане от страна на касатора на заключението на вещото лице. В случая съдът е изложил пространни мотиви относно цененето на заключенията, които ги е обсъдил със всички събрани доказателства, което прави трите въпроса нерелевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Поставените четири въпроса, изведени от вече разгледаните, не обосноват довод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях страната не е развила каквито и да било доводи, свързани с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно разяснената му с т.4 ТР ОСГТК № 1 / 09г. дефинитивност, а освен това наличието на практика / каквато изобилно е сочена в изложението по същите въпроси / изключва приложението на това основание.

Доколкото касаторите са сочили основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, обосновано като липса на обсъждане на практиката на съдилищата при определяне справедливо обезщетение, както и общо оплакване за несъгласие с приетото за това, че е налице съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат, то изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност на изводите на съда са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството.

Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2, предл 3-то ГПК и решението на Великотърновски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

На основание чл.78,ал.3 вр. ал..8 ГПК и при този изход на спора на ответника по касация следва да бъде присъдено юристконсултско възнаграждение в размер на 300лв.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №123 от 10.08.2023г. по гр. д.130/23г. на Великотърновски апелативен съд.

ОСЪЖДА Р. И. Ж. и Т. Р. Ж. да заплати на ЗК „ Евроинс“ АД, [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 300лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: