О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1308

Гр. София, 21.03.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №502/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №18354/26.10.2023г. на Д. П. В. чрез адв. Б. Т. срещу Решение №1010 от 26.09.2023г. на Окръжен съд - [населено място], постановено по в. гр. дело №20232100501087 по описа за 2023г. Касаторката счита решението за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди, че е и очевидно неправилно, тъй като при постановяването му БОС се е произнесъл по процесуално - правни и материално-правни въпроси от значение за спора в противоречие със съдебната практика - основание за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл.280 от ГПК. Касаторката излага, че в нарушение на процесуалния закон съдът, не е приложил разпоредбата на чл. 172 ГПК преценявайки показанията на разпитаните свидетели. На следващо място излага, че въззивният съд не е обсъдил всестранно и пълно всички събрани по делото доказателства. Счита, че неправилно е изключил представените по делото договори за заем и дарение, като не е съобразил, че те кореспондират на показанията на водените от нея свидетели. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане до касационно обжалване. Първият формулиран въпрос е: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства? Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет? Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и без да ги обсъди в съвкупност и да отчете връзката между тях. Тези въпроси се поставят във връзка с твърдението на касаторката, че въззивният съд е игнорирал част от събраните писмени и гласни доказателства, като е извел изводите си само въз основа на избрани от него такива. Счита, че произнасянето на съда е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №208 от 15.12.2020г. по гр. дело №127/2020г., Решение №37/29.03.2012г. по гр. д. №241/2011г., Решение №210 от 15.08.2014г. по гр. д. №6605/2013г., решение №60134 от 08.11.2021г. по гр. д. №1062/2021г., решение №50148 от 24.01.2023г. по гр. д. №407/2022. Следващите въпроси: 2.Налице ли е заинтересованост на свидетеля по смисъла на чл.172 от ГПК, когато по делото бъде установено, че свидетелят е имал конфликт с едната от страните. При противоречие в свидетелските показанията относно един и същ факт, длъжен ли е въззивният съд при преценката им да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от свидетелите пред други и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК? са взаимосвързани и касаят допуснато от съда нарушение на процесуалните правила, произтичащи от неизпълнение на задълженията му да извърши преценка на свидетелските показания, доколкото между тях има противоречие при установяване на един и същ факт. Касторът твърди, че според наложилата се практика, като заинтересовано лице следва да се приемат не само лицата, изброени в чл. 172 от ГПК, а всяко лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или вреда на една от страните. В тази насока цитира решение №207 от 17.03.2021г. по гр. д. №165/2020г. на ВКС, решение №60173 от 15.12.2021г. по гр. д. №1431/2021г., решение №159 от 22.02.2016г. по т. д. №1871/2014г., решение №79 от 12.07.2017 г. по гр. д. №3244/2016г., решение №182 от 15.07.2019 г. по гр. д. №3322/2017г. Посочени са и следните материално-правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС -основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК: В какви случай се счита за опровергана презумпцията за равенство в съвместния принос при придобиване на имуществото по време на брака. Опровергана ли е презумпцията за равенство в съвместния принос при придобиване на имуществото по време на брака, когато бъде установено, че единият съпруг има поведение, което изключва неговия принос и в доходите на съпрузите има значителна разлика? Касаторът излага, че поставените въпроси са основни при определяне на по-голям принос на единият от съпрузите, включени са в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, тъй като в зависимост от това, в какво се изразява приносът на всеки от съпрузите в семейството и какви по размер доходи е получавал всеки, се определя дали е основателен иска по чл. 29, ал.3 от СК. Твърди, че при произнасянето си, въззивният съд не съобразил практиката на ВКС, възприета в решение №85 от 03.11.2017г. по гр. д. №4360/2016г., решение №60147 от 15.12.2021г. по гр. д. №1102/2021г., решение №72 от 15.07.2016г. по гр. д. №290/2016г., че презумпцията за равенство в съвместния принос при придобиване на имуществото по време на брака се опровергава, когато бъде установено, че единият съпруг има поведение, което изключва неговия принос и в доходите на съпрузите има значителна разлика, което е основание за допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Следващите формулирани въпроси: В какви случаи частните свидетелстващи документи се ползват с материална доказателствена сила? Ползват ли се частните свидетелстващи документи с материална доказателствена сила, ако тяхната достоверност е потвърдена със свидетелски показания? се поставят във връзка с извода на съда, че представените по делото договори за заеми и дарения не биха могли да послужат като доказателство, че семейното имущество е придобито със средства, взети или дадени на ищцата от нейни близки. Според касатора, в практиката на ВКС се приема, че частните документи имат материална доказателствена сила, ако по делото са приети и други доказателства, които мога да бъдат писмени и гласни, и които установяват същия факт. Предвид което счита, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решение №213 от 15.01.2018г. по гр. д. №856/2017г. на ВКС, решение №58 от 23.03.2016г. по гр. д. №3666/2015г., решение №57 от 28.06.2021г. по гр. д. №1593/2020г., което е основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1. т.1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 29, ал.3 СК, предявен от Д. П. В. срещу В. Д. В. за приемане за установено наличието на неин изключителен принос в придобиването по време на брака с В. Д. В., на вещни права в режим на съпружеска общност, като ищцата бъде призната за собственик на 86% ид. части от правото на собственост върху придобитите по време на брака недвижими имоти -втори жилищен етаж със застроена площ от 127.00 кв. м. представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] и магазин за хранителни стоки в партерния етаж, находящи се на адрес: [населено място],[жк], и движими вещи: лек автомобил „М.“, с peг. [рег. номер на МПС] ; лек автомобил марка „Мерцедес“, с peг. [рег. номер на МПС] , и моторна лодка с позволително за плаване №25-4358-09/02.09.2009г., издадено от Директора на Д. – Б.. Ищцата твърди, че с ответника са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила решение №260046/18.06.2021год. по гр. д. №70/2021г. Посочва, че по време на брака са придобили посочените по-горе недвижими и движими вещи, като счита, че нейният принос значително надхвърля този на ответника, и се изразява, както във внасянето на по-големи парични средства и доходи, като преки такива, така и като косвени - полагане на повече грижи за дома и семейството. Излага, че за да финансира построяване на процесните имоти, е сключила няколко договора за заем, включително и такъв за ипотека, страна по който е и ответника, тъй като не са разполагали с необходимите парични средства. Твърди, че договорите са обслужвани само от ищцата посредством личните й средства, трудови доходи, получени от търговската дейност, както и чрез парични средства, дадени й като заем от нейни близки и роднини. Посочва, че по време на брака ответникът не е упражнявал каквато и да било трудова дейност, нито пък е разполагал със спестени средства, поради което и не е допринесъл за придобиването на имотите.

Чрез писмения си отговор, ответникът оспорва иска, като излага, че банковите кредити са били обслужвани основно от него. Твърди, че представените договори за заеми са неистински, както и, че получените заеми са били за нейно лично ползване, а не за влагането им в изграждането на магазина. Оспорва наличието на доходи от ищцата, реализирани от търговска дейност. Твърди, че по време на брака им тя никога не е работила и не е имала собствени, лични доходи получени по трудови или граждански договори, а основно се е грижила за домакинството и за отглеждането на сина им. Сочи, че прехраната, доходите, финансовата стабилност и обезпеченост на семейството са били негова грижа, като той е работил от първия ден от откриването на магазина, а освен това е участвал активно в дейността на фирмата и е полагал изцяло личен труд свързан със стопанисваните търговски обекти. Твърди, че е реализирал и значителни доходи от рибарството. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че страните са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 21.10.1995г., е прекратен с решение, влязло в сила на 14.07.2021г. Установено е, че по време на брака съпрузите са придобили три недвижими имота -втори жилищен етаж със застроена площ от 127 кв. м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] и магазин за хранителни стоки в партерния етаж, както и лек автомобил „М.“ с рег. [рег. номер на МПС] , автомобил „Мерцедес“ с ДК [рег. номер на МПС] и моторна лодка.

Въззивният съд е счел, че в хода на първоинстанционното производство не са събрани доказателства, включително и чрез изслушване на съдебно-счетоводна експертиза относно общата стойност на имуществото, което всеки един от съпрузите е получил по време на брака, като се вземат предвид трудовите им възнаграждения, средствата получени от продажба на лично и общо имущество, средствата получени от роднини на съпрузите, отпуснатите кредити в полза на някой от съпрузите, стойността на построените по време на брака недвижими имоти към момента на построяването им /в тази връзка е изложил, че допуснатата експертиза за оценка на имотите към настоящия момент е излишна, тъй като този факт е правно ирелевантен/. Доколкото тежестта на доказване по-големия принос на съпругата – ищца за придобиване на цялото семейно имущество е нейна, съдът е посочил, че именно тя е следвало да представи съответните доказателства за стойността на това имущество към момента на придобиването, за което й е била дадена възможност. Развити са съображения, че когато продажната цена е платена със средства, получени въз основа на договор за заем, заемател по който е само единият съпруг, влагането на тези средства не обуславя извод за по-голям принос по смисъла на чл. 29, ал. 3 от СК, тъй като средствата, получени по договор за заем, които са използвани за закупуване или построяване на жилище, не са лични, а общи, защото за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно – чл. 32 от СК. Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите с негови лични средства, също не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че средствата, получени от потребителски кредит от „Ю. И Еф Д. България“ АД, респ. Банка Д. в размер на 22 000 лв. независимо кой е възстановил същите, не трябва да се отчитат като част от приноса само на единия съпруг в придобиването на общото имущество. По същите съображения не следва да се вземат предвид и договорите, с които ищцата е получила заем от различни физически лица. Изложени са съображения, че всички многобройни договори за дарение и заем, сключени между ищцата и трети лица са частни документи, без достоверна дата и доколкото са оспорени от ответната страна като неистински –„антидатирани“, именно ищцовата страна е носила тежестта на доказване на твърдяния от нея факт, че е получила сочените в договорите суми /като заем или дарение/, че тези суми са вложени за придобиването на семейното имущество, както и че заемите са върнати само от нея. Съдебният състав се е позовал на съдебна практика, според която съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за достоверна датата на съставянето му, като страната, която се позовава на посочения в документа факт, е длъжна да го докаже. Доколкото по делото липсват данни, ищцата да е връщала тези заеми, то съдът е счел, че те не могат да докажат наличието на принос в придобиване на имуществото. Въззивният съд е приел, че от представените писмени доказателства се установява, че трите банкови кредита, с които явно са закупени недвижимите имоти, са обслужвани предимно от ответника и към м. март 2022г. остатъкът за плащане към банката по кредита от 2005г. е 57 333 лв., като ответникът твърди, че продължава да плаща текущите месечни вноски. Приел е за установено от извлечението от Ю. България АД, че в периода от 2010г. до март 2022г. ответникът е направил 91 бр. вноски по кредита лично, а ищцата – само 38 бр. вноски, което опровергава твърденията на ищцата, че единствено тя е обслужвала трите договора за банков кредит, за което не са представени и никакви доказателства. За недоказано е счетено и твърдението, че ищцата е имала по-голям принос в придобиването на общото имущество, тъй като разполагала с доходи, получени от дейността на търговската дружество „В. „Е., тъй като от заключението на СТЕ не се установяват данни дружеството да е реализирало такива печалби, че със същите да са погасявани именно приложените договори за парични заеми. Представени били служебни бележки, изходящи от самата ищца като едноличен собственик на капитала на дружеството относно реализирани печалби през годините от 2011г., но тъй като семейните имоти са придобити в предходен период –през 2004-2005г., за който доходите на ищцата не са установени по размер, съдът е приел, за недоказано, че тя е обслужвала банковите кредити, кредитите към трети лица, и е издържала семейството.

След като е обсъдил и показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели, въззивният съд е счел, че не може да се приеме, че приносът на ищцата значително надхвърля приноса на ответника при придобиване на имуществото в режим на съпружеска имуществена общност. Направил е извод, че всеки от съпрузите е изпълнявал задълженията си по чл. 17 СК и съобразно възможностите си се е грижил за благополучието на семейството /ответникът преобладаващо е пазарувал за магазина, работил е в него, ходил е за риба, а когато ищцата е отсъствала, за магазина се е грижил единствено той/. Доходът на ищцата от търговското й дружество действително е бил по-голям от дохода от работната заплата на ответника, макар и да не става ясно с колко точно. Освен това, когато синът им станал студент, ищцата отишла с него в София, като през това време ответникът поел магазина изцяло /свид. К./. Счетено е, че и двамата съпрузи са разполагали с лични средства, които също са внасяли в семейния бюджет.

Въззивният съд е направил извод, че придобитото по време на брака имущество е оценено от експертизата на около 150 000 лв. като в придобиването му са вложени заемни средства-банкови кредити. Счел е, че единствено поради стойността на реализирания от ищеца спрямо стойността на реализирания от ответника доход, не може да бъде определен по-голям принос на основание чл. 29, ал. 3 СК. Позовал се е на практиката на ВКС, според която при равен нематериален принос и когато всеки от съпрузите е изпълнявал задълженията си по чл. 17 СК, значително по-високият доход на единия от тях е основание за определяне на по-голям дял от общото имущество, само ако без този по-висок доход имуществото не би могло да бъде придобито, каквито обстоятелства по делото не се установяват. По изложените съображения е отхвърлил предявения иск по чл. 29, ал.3 СК.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Във връзка с първият формулиран от касатора въпрос /съдържащ няколко такива/: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства? Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет? Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и без да ги обсъди в съвкупност и да отчете връзката между тях?“ не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика. Според посочените решения, въззивният съд дължи обсъждане на възраженията и доводите на страните във връзка с предмета на спора, съответно с предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция, след което правейки собствени заключения, които обосновава и подкрепя, анализирайки целия доказателствен материал поделото и по вътрешно убеждение, да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Напротив, именно в съответствие с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстанционното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на приноса са и гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд.

По следващата група процесуални въпроси: „Налице ли е заинтересованост на свидетеля по смисъла на чл.172 от ГПК, когато по делото бъде установено, че свидетелят е имал конфликт с едната от страните. При противоречие в свидетелските показанията относно един и същ факт, длъжен ли е въззивният съд при преценката им да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от свидетелите пред други и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“ също не се констатира допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. В посоченото от касатора решение №60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021, се приема, че за посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Следва да се посочи, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост /решение №79/12.07.2017г. по гр. дело №3244/2016 на ВКС, поради което съдът е длъжен да извърши преценка. Доколкото обаче въззивният съд не е констатирал някой от свидетелите /на чиито показания се е позовал/ да попада в тази хипотеза, той не е изложил съображения в тази връзка. Съдът не e констатирал и противоречие в показанията, а напротив, без да пренебрегва едни, и да дава вяра само на други, от техния съвкупен анализ е достигнал до извод, че всеки от бившите съпрузи чрез различни дейности и начини е допринасял за придобиването на имуществото и благополучието на семейството. Този извод на съда е в съответствие с практиката на ВКС, че противоречие може да се констатира само когато свидетелите са присъствали на едно и също място, по едно и също време, възприели са едни и същи факти, и техните показания се разминават, но не и когато свидетелстват за различни факти и обстоятелства.

Във връзка със следващите поставени материално-правни въпроси: „В какви случай се счита за опровергана презумпцията за равенство в съвместния принос при придобиване на имуществото по време на брака. Опровергана ли е презумпцията за равенство в съвместния принос при придобиване на имуществото по време на брака, когато бъде установено, че единият съпруг има поведение, което изключва неговия принос и в доходите на съпрузите има значителна разлика?“ също не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практика на Върховния касационен съд по следните съображения:

В решение №85 от 03.11.2017г. по гр. д. №4360/2016г., съдържащо разяснения относно задълженията на съда при няколко съединени искове да изготви доклад по всеки от тях и да даде указания във връзка с подлежащите на доказване обстоятелства и доказателствената тежест, съставът на ВКС е посочил, че искът за по-голям дял поради значително по-голям принос по чл. 29, ал. 3 СК обхваща цялото придобито по време на брака имущество, поради което е необходимо от една страна да се установи обема на това имущество и от друга страна размера на приноса на всеки от съпрузите за придобиването му, изразяващ се във влагане на средства и труд, грижи за домакинството и за децата - чл. 21, ал. 2 СК. Това решение е неотносимо към поставения материално-правен въпрос, доколкото в него се съдържа произнасяне по допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с разпределението на доказателствената тежест, каквото възражение и/или въпрос в настоящата касационна жалба липсват.

В Решение №60147 от 15.12.2021г. по гр. д. №1102/2021г. е разяснено, че нормата на чл. 21, ал. 2 СК определя формите на приноса – влагане на средства, на труд, в грижа за децата и в работа в домакинството, като законът не изисква равен принос на всеки от съпрузите и не дава приоритет на никоя от формите на принос. При преценката за значителността на приноса следва да се изследват всички форми на принос в рамките на брачната връзка. Значителността в тази хипотеза се отнася за всичките му проявни форми и означава отклонение от обичайното. Прието е, че когато съпрузите имат еднакъв нематериален принос, състоящ се във влагане на труд и работа в домакинството при липса на деца от брака, многократно по-големите доходи на единия от тях с оглед особеностите на конкретния случай, биха могли да имат решаващо значение при преценката на съда за значителност на общия принос на този съпруг по чл. 29, ал. 3 СК, когато без тези по-големи доходи имуществото не би могло да бъде придобито. Тази практика следва да се прилага и когато при еднакъв нематериален принос, значително по-големите доходи са реализирани и е придобито имуществото с тях след навършване пълнолетие на децата. Настоящият състав счита, че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с това решение, тъй като по настоящото дело не се установява ищцата да е реализирала многократно по-високи доходи от ответника. В съответствие с тази практика, въззивният съд е изследвал наличието и размер на получаваните от всеки от съпрузите доходи, като е счел, че твърдението на ищцата, че е разполагала с доходи, получени от дейността на търговската дружество „В. „Е. е останало недоказано. От извършената съдебно-икономическа експертиза се е установило, че няма никакви конкретни данни това търговско дружество да е реализирало такива печалби, както и със същите да е извършвано погасяване именно на представените договори за парични заеми. Посочено е, че по делото липсват доказателства за размера на получаваните от страните доходи в периода 2004-2005г., когато са придобити недвижимите имоти.

В решение №72 от 15.07.2016г. по гр. д. №290/2016г., съставът на ВКС е изложил, че за преценка основателността на предявения иск по чл. 29, ал.3 СК е необходимо да бъдат съпоставени от една страна, придобитото по време на брака имущество и неговата стойност, а от друга страна, приносът на съпрузите, който намира изражение в получените доходи, положените грижи за домакинството и за децата, като тези проявни форми на принос са с равна тежест и никоя не се ползва с приоритет. Произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с така възприетото. След като е анализирал в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е изложил, че не може да се приеме, че приносът на ищцата значително надхвърля приноса на ответника при придобиване на имуществото в режим на съпружеска имуществена общност. Развити са съображения, че дори доходът /макар и да не става ясно с колко точно/ на ищцата от търговското й дружество действително да е бил по-голям от дохода от работната заплата на ответника, то и ответникът е дал своя принос като преобладаващо е зареждал магазина, работил е в него, ходил е за риба, когато ищцата е отсъствала, за магазина се е грижил единствено той.

Следващите формулирани въпроси: В какви случаи частните свидетелстващи документи се ползват с материална доказателствена сила? Ползват ли се частните свидетелстващи документи с материална доказателствена сила, ако тяхната достоверност е потвърдена със свидетелски показания? се поставят във връзка с извода на съда, че представените по делото договори за заеми и дарения не биха могли да послужат като доказателство, че семейното имущество е придобито със средства, взети или дадени на ищцата от нейни близки. Въззивният съд е изложил, че всички многобройни договори за дарение и заем, представени по делото и сключени между ищцата и трети лица са частни документи, без достоверна дата /нямат нотариална заверка / и доколкото са оспорени от ответната страна като неистински –„антидатирани“, именно ищцовата страна е носила тежестта на доказване на твърдяния от нея факт. След като е приел, че ищцата не е осъществила пълно и главно доказване във връзка с оспорването, съдът е направил извод, че те не биха могли да послужат като доказателство, че семейното имущество е придобито със средства, взети или дадени на ищцата от нейни близки, а и няма данни, че единствено тя е обслужвала и връщала тези заеми.

Предвид изложеното, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираното от касатора решение №213 от 15.01.2018г. по гр. д. №856/2017г. на ВКС, в което се приема, че съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за достоверна датата на съставянето му. Страната, която основава довод, възражение, реплика или дуплика на оспорения засвидетелстван положителен факт, е длъжна да го докаже. Другите две решения №58 от 23.03.2016г. по гр. д. №3666/2015г. и решение №57 от 28.06.2021г. по гр. д. №1593/2020г. са постановени в трудови спорове, и оглед конкретиката на въпросите, по които е допуснато обжалване, разясненията не могат да намерят приложение в настоящия спор.

В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ и СИЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Доколкото ответникът по жалбата не е представил писмен отговор, нито е претендирал разноски, съдът не присъжда такива за касационното производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1010 от 26.09.2023г., постановено по в. гр. дело №20232100501087 по описа за 2023г. на Окръжен съд - [населено място].

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: