Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на К. У. М., гражданин на Т., подадена чрез адв. В. И., против решение № 2982 от 28.04.2015 г., постановено по адм. дело № 1116/2015 г. по описа на Административен съд - София-град. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички правнорелевантни факти и обстоятелства, въз основа на които да установи обективната истина относно бежанската история на търсещото закрила лице. Моли да бъде отменено обжалваното съдебно решение.
Ответната страна – заместник председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), чрез процесуален представител юрк. К., в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Посочва, че при проведеното интервю К. У. М. е заявил, че е в Р. Б от 1996 г., няма документ за самоличност и не може да се върне в Т., където лично не е бил обект на заплахи, но се страхувал и е напуснал страната по произход по собствено желание. Касаторът не е представил доказателства, установяващи твърдението му за самоцелно ограничаване на човешките права при издаването на обжалвания акт. Неоснователно е касационното възражение, касаещо чл. 4 и чл. 19, ал. 2 от Х. на основните права на Европейския съюз, като и административният орган, и съда, са мотивирали принципа „non refoulement“. Неоснователно е и касационното възражение, касаещо претендирано нарушение на чл. 13 от Директива 2008/115 на Европейския парламент и на Съвета. В заключение се посочва, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд - трето отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
С обжалваното решение на Административния съд - С.-град, е отхвърлена жалбата на К. У. М., гражданин на Т., против решение № 8896/11.12.2014 г. на заместник-председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет на Р. Б, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 във връзка с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, му е отказано предоставянето статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган при спазване на установената в закона писмена форма и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Съдът е намерил за правилен изводът на административния орган за липса на приложение на материално-правните предпоставки за прилагане на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй като в конкретния случай по отношение на чужденеца не се установява наличие на опасения за сигурността и правата му поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение.
По отношение на извода за липсата на основания за предоставяне на хуманитарен статут спрямо К. У. М. по смисъла на чл. 9 от ЗУБ съдът е приел, че решението на административния орган е законосъобразно и в тази част. Посочил е, че жалбоподателят не е бил принуден да напусне Т., поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. АССГ е посочил, че не е установено по отношение на чужденеца да са налице тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице, поради насилие в случай на вътрешен или международен конфликт.
Настоящата съдебна инстанция, след проверка на доказателствата по делото, при съобразяване на доводите на страните и с оглед нормите на вътрешното и международното право, намира, че решението на Административния съд - С.-град, е валидно, допустимо и правилно. Фактите по спора са правилно установени, а съответни на тях са и направените правни изводи.
Правилно съдът е намерил за обоснован изводът на административния орган за липсата на предпоставките за приложение на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй като в процесния случай по отношение на К. У. М., гражданин на Т., не са налице конкретни данни и доказателства, които да обосноват извод за основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение и същевременно да са нови обстоятелства от съществено значение за личното му положение или относно държавата му на произход – Т., с оглед факта, че предмет на разглеждане пред ДАБ е девета по ред молба за закрила, представляваща и последваща такава по смисъла на § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на ЗУБ. По предходните молби за статут на кандидата има образувани и приключили с влезли в сила актове осем административни производства пред ДАБ.
По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо К. У. М. по чл. 9 от ЗУБ, съдът правилно и обосновано е приел, че решението на административния орган е законосъобразно и в тази част. Безспорно е установено, че чужденецът не е бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, нито е бил застрашен от такива посегателства при завръщането си в Т.. Също така предвид разказаната бежанска история и справките за обстановката в страната на произход, приложени към делото, не се установява по безспорен начин К. У. М. да е бил обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ.
При постановяването на решението си първоинстанционният съд е съобразил и мотивите на решението на Съда на Европейския съюз по дело № С-465/2007 г., според които въпреки че не е необходимо кандидатът да е персонално застрашен, за да се ползва от защитата по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, то в колкото по-голяма степен кандидатът е в състояние да докаже, че е конкретно засегнат, поради фактори свързани със специфичните му лични обстоятелства, толкова по-ниска степен на насилие е необходимо да бъде установена, за да му бъде предоставена субсидиарна закрила и съответно – колкото по-малко той е в състояние да покаже, че лично би бил обект на насилие, толкова по-голяма степен на насилие следва да бъде установена. Съответно такива доказателства по делото не са представени. Съдът се е позовал и на приложената по делото справка с информация относно състоянието на сигурността в Т., като обосновано е приел, че на територията на Т. не се извършват дейности, които да могат да се определят като въоръжен конфликт. Не се установява и породено от такъв въоръжен вътрешен конфликт безогледно насилие, което да поражда тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилните лица. Следователно може да се заключи, че в Т. към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт.
Доколкото става въпрос за последваща молба за закрила, то обектът на изследване за приложението на материалния закон се ограничава до наличието на нови обстоятелства, сочени от търсещия закрила, на второ място - съществеността на тези обстоятелства относно личното му положение или държавата на произход и на трето - преценката на тяхната основателност. С оглед на факта, че К. У. М. не е представил нови обстоятелства, на които на основание молбата си за закрила, следва изводът, че първоинстанционният съд не е допуснал сочените от него нарушения на процесуалния и материален закон, а при внимателна преценка на фактите е приел, че оспорването на административния акт е неоснователно респ., че същия е законосъобразен. Тук е редно да се посочил, че соченото в съдебна зала от процесуалния представител на касатора ново основание, а именно продължителността на престоя на К. У. М. в България и невъзможността за връщането му в Т., не само, че не представляват ново основание по смисъла на приложимия закон, но и са извън приложното поле на ЗУБ. Обстоятелството, че К. У. М. пребивава продължително в страната, не е основание за особена закрила по смисъла на ЗУБ (ЗАКОН ЗЗД УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ). Сам по себе си пребиваването на територията на Р. Б за определен период от време може да обоснове искане за предоставяне на административен статут по ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ), но не и за статут по приложимия в случая специален закон.
По изложените съображения решението, предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд - трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2982 от 28.04.2015 г., постановено по адм. дело № 1116/2015 г. по описа на Административен съд - София-град. Решението е окончателно.