О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2310
Гр. София, 14.05.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №848/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №38854/18.12.2023г. на А. А. А., Г. М. Г., М. Г. Г. и С. М. Г., чрез адв. П., срещу Решение №1357 от 08.11.2023г., постановено по в. гр. дело №1746/2023 на ПОС. Касаторите считат решението за нищожно и недопустимо, а ако бъде преценено като валидно и допустимо, твърдят, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, предвид несъответствието му със събраните в хода на производството доказателства. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочват основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, тъй като при постановяване на обжалвания акт, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, включително и по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По първия въпрос: „Допустимо ли е съгласно правилата на процесуалния закон да се установява със свидетелски показания количествено измерими често извършвани нарушения - вдигане на шум, при наличие на нормативно уредени граничните стойности на показателите за шум и следва ли да се съобразяват тези норми и нормативи и в исковото производство по чл. 109 ЗС?“ се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение №33 от 18.02.2016г. по гр. д. №4320/2015г. на ВКС, което е основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК. По втория въпрос: „За процесуалното задължение на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл. 235/ГПК“ се твърди противоречие с Решение №19 от 12.04.2021г. по гр. д. №1709/2020г. и решение №50057 от 24.04.2023г. по гр. д. №4535/2021г. на ВКС, както и цитираната в тях практика на ВКС. Според касаторите в противоречие с посочената практика, решаващият извод на съда е бил изведен без да се обсъдят в съвкупност всички относими и допустими доказателства с оглед доводите и възраженията на страните. Въззивният съд е отказал да обсъди доводите на въззиваемите в отговорите им на въззивната жалба и в писмените им бележки пред първата инстанция. Независимо от изложеното, касаторите считат, че са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 от ГПК, а именно - обжалваният акт е бил постановен в условията на вероятна нищожност или недопустимост, и при очевидна неправилност. Цитира се решение №63 от 30.11.2016г. по т. д. №1512/2014г. на ВКС, в което се приема, че мотиви, които са неразбираеми и съответното им решение, което заповядва нещо невъзможно, могат да обусловят наличие на основание за нищожност на съдебното решение. Твърди се наличието на несъответствие между приетото за установено в мотивите на решението и постановения диспозитив. Недопустимостта на обжалвания акт се обосновава с недопустимия характер на предявената претенция - да бъдат осъдени ответниците да преустановят действия, извършени в минал период преди подаване на исковата молба. Предвид липсата на необходимата предпоставка, съобразно разясненията в Тълкувателно решение №4 от 06.11.2017г. по тълк. д. №4/2015г. на ВКС, а именно наличие на неоснователно въздействие, изразяващо се в причиняване на шум над допустимите норми към момента на предявяване на иска, а дори и в хода на производство, то съдебното производство е следвало да бъде прекратено в тази част поради липса на правен интерес от продължаването му, а въззивният съд като е постановил своето решение по така недопустимата претенция, е постановил и недопустим съдебен акт. Досежно очевидната неправилност на въззивното решение, се твърди, че в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон, както и в нарушение на научните правила, въззивният съд е приел, че е възможно със свидетелски показания да опровергае експертно заключение и да приеме, че е било осъществявано причиняване на шум над допустимите норми, които според Наредба №6 от 26.06.2006г. за показателите за шум в околната среда са 35dB(A) през деня и 30dB(A) през нощта.
Ответниците по касационната жалба – А. К. П. и М. Н. П., чрез депозирания писмен отговор оспорват същата като неоснователна. Считат, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, като при постановяването му съдът е обсъдил и съобразил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, а направените изводи са в съответствие със съдебната практика. Молят да не бъде допускано касационно обжалване, тъй като не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като им се присъдят съдебно-деловодни разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Производство е образувано по иск с правно основание чл. 109 от ЗС, предявен от А. К. П. и М. Н. П. за осъждането на М. Г. Г., С. М. Г., Г. М. Г. и А. А. А. да преустановят действията, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5, като сведат нивото на шум от таванската стая до допустимото съгласно законовите норми. Според изложеното в исковата молба, в таванската стая на Г., която се намира точно над апартамента на А. и М. П., се нанесли да живият техният син Г. и внук-А.. Последният започнал да се събира с приятели, които вдигали шум, изразяващ се в пускане на силна музика, тропане по стълбището, говорене на висок тон, гръмогласен смях и хвърляне на предмети по пода, което продължавало до късно през нощта, като през лятото било невъзможно да се спи на отворен прозорец. По този начин смущавали пълноценното ползване на собствения на ищците апартамент. Предвид което молят ответниците да бъдат осъдени да преустановят действията, с които им пречат да упражняват правото си на собственост върху процесния апартамент, както и да им заплатят обезщетение в размер на по 1 000лв. за всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди за причинените им безсъние, стрес, нервно разстройство в резултат на причинявания шум.
Въззиваемите оспорват изцяло предявените искове, като молят същите да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че А. К. П. и М. Н. П. са собственици на апартамент №5, находящ се на третия жилищен етаж в триетажна жилищна сграда на адрес: [населено място], [улица], а М. Г. Г. и С. М. Г. са собственици на апартамент в същата сграда, както и таванско помещение към него, което се намира над жилището на ищците. За безспорно е приел, че Г. М. Г. е син на М. и С. Г., а А. Анд. А. - техен внук.
От показанията на свидетелката Н. А., живееща на втория етаж в същата сграда, е прието за установено, че преди около година и половина започнали шумни събирания в таванската стая на семейство Г., организирани от техния внук А., при които музиката била толкова силна, че чак стъклата на прозорците треперели, а това пречило да спи. В малките часове от денонощието гостите слизали по стълбите, като прескачали по няколко стъпала, което водело до неприятен шум. В един от случаите, свидетелката при силна музика от същата таванска стая, помолила въззиваемата С. Г. /която в този момент също се качвала към таванския етаж/, да се спре музиката и след нейната намеса шумът престанал. Свидетелят В. С.- приятел и съученик на жалбоподателя П. посочил, че е посещавал дома на въззивниците, при което най – често вечер е чувал силна музика и шумове, които са идвали от таванската стая над апартамента на жалбоподателите. А. П. му се е оплаквал, че не може да се наспи, и това ядосва както него, така и неговата съпруга, които са изнервени. Свидетелката М. И. също описва няколко случая, при които се е чувала силна музика, като е виждала внукът на въззиваемите - Алексанъдър да се качва с приятели към таванския етаж, като музиката е била толкова силна, че се е чувала долу на улицата, където тя си паркирала колата. Полицейските служители К. Г. и А. М. също са свидетелствали, че в полицията са постъпвали множество молби за нарушаване спокойствието и тишината в сградата, в която живеят страните, като първият лично е съставял акт на член от семейство А. за нарушаване на тишината, както и предупредителни протоколи по ЗМВР. Показанията на последните двама свидетели се потвърждават и от приетата прокурорска преписка, в която са приложени протоколи за предупреждение по реда на чл. 65 от ЗМВР спрямо А. А. и Г. Г. Г., подписани от тях без възражения. От изслушаното по делото заключение на СТЕ за установяване нивото на шума в жилището на семейство П., съдът е приел за установено, че еквивалентното ниво на шума в спалнята на жалбоподателите съответства на граничните стойности съгласно изискванията на Наредба № 6/26.06.2006г. за показателите за шум в околната среда, като изрично е отбелязано, че към момента на замерването, от таванската стая не е установен източник на шум, който да надхвърля граничните стойности.
От правна страна, съдът, анализирайки доказателствата е достигнал до извода, че събирането на шумни компании в таванската стая на семейство Г. безспорно пречи на П. да упражняват пълноценно правото си на собственост върху апартамент им. Приел е за доказано /от протоколите за предупреждение, съставени съответно в 00.00 часа на Г. М. Г., а на А. А. – в 15.20 часа/, че шумът е вдиган в часови зони, в които следва да се пази тишина, като е посочил, че жилището е място за ежедневни социални дейности и почивка, за която е необходима тишина особено в нощните и следобедните часове. Отбелязал е, че на този извод не влияят констатациите на техническата експертиза, тъй като от поясненията на експерта става ясно, че в момента на измерването на шума не е имало установен източник на шум от таванските помещения, какъвто установяват посочените по – горе свидетели и писмени доказателства. Съдът е счел, че с действия си въззиваемите са създали състояние по смисъла на мотивната част на ТР № 31/84 от 06.02.1985г. на ОСГК на ВС, което субективно пречи и/или ограничава правомощията на потърсилия правна защита, поради което е уважил предявеният негаторен иск.
За основателни са счетени и исковете за обезщетение за неимуществени вреди. От показанията на свидетеля В. С., който многократно е посещавал дома на въззивниците, се установява, че А. П. и съпругата му са се оплаквали, че от постоянния шум от таванската стая на Г., не могат да си почиват и от това са били ядосани и изнервени. А. П. му е споделял, че след като свидетелят си отиде, той няма да може де си легне и да се наспи като хората. Като се има предвид характера на увреждането – системен шум, който пречи на жалбоподателите да живеят спокойно в дома си, както и периода, през който е причинявано това неудобство – не по – малко от половин година, съдът е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение от причинилите неимуществените вреди делинквенти – Г. Г. и А. А. възлиза на по 1000лв. за всеки един от увредените А. и М. П., ведно със законната лихва от завеждане на делото – 19.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Първият въпрос „Допустимо ли е съгласно правилата на процесуалния закон да се установява със свидетелски показания количествено измерими често извършвани нарушения - вдигане на шум, при наличие на нормативно уредени граничните стойности на показателите за шум и следва ли да се съобразяват тези норми и нормативи и в исковото производство по чл. 109 ЗС?“ е от обуславящо значение за изводите на съда, но по него не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касаторите противоречие.
В посоченото от касаторите решение №33 от 18.02.2016г. по гр. д. №4320/2015г. на ВКС, се излага, че граничната стойност на шума за конкретния район и определянето на действителните такива е въпрос, който изисква специални знания. Преценката за това дали пречките от ползването на един имот за собственика на съседния са по-големи от обикновеното зависи и от това дали са спазени строително-технически правила и норми при изграждане на сградите и при функциониране на съоръженията, излъчващи шум, което също е от компетентността на вещо лице със специални знания в тази област, което да изследва дали в този район на населеното место може да функционира работилница. Следва да се посочи, че в така цитираното решение се касае за шум, генериран от ремонтната дейност, извършвана в работилница за авторемонт и металообработване, а отговорът на допуснатия въпрос е даден с оглед действащата Наредба № 6 от 26.06.2006 г. за показателите за шум в околната среда, отчитащи степента на дискомфорт през различните части на денонощието, граничните стойности на показателите за шум в околната среда, методите за оценка на стойностите на показателите за шум и на вредните ефекти от шума върху здравето на населението и Приложение № 1 към нея съдържат показатели за шум и методите за определянето им. Наредбата е издадена на основание чл. 11, т. 5 от Закона за защита от шума в околната среда, който урежда оценката, управлението и контрола на шума в околната среда, причинен от автомобилния, железопътния, въздушния и водния транспорт, както и от промишлените инсталации и съоръжения, включително за категориите промишлени дейности по приложение №4 към чл. 117, ал. 1 от Закона за опазване на околната среда. Доколкото цитираното решение се отнася до шум, създаван от използването на машини за ремонтна дейност, т. е. производствен шум, който подлежи на регулация с посочените закон и наредба, настоящият състав счита, че същото не може да намери приложение в настоящия случай, който касае създаването на шум в жилищен блок, дължащ се изцяло на поведението на лицата, ползващи съседно помещение, представляващ индивидуален обект в режим на етажна собственост. Досежно нивото шум, създавано в съседни жилищни помещения следва да се имат предвид разясненията, съдържащи се в т. 4 на Тълкувателно решение №4 от 6.11.2017г. на ВКС по т. д. №4/2015г., ОСГК, според които неоснователните действия на ответника може да се изразяват в нарушение на санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Това се приема и в практиката на ЕСПЧ - например в мотивите на решение от 25.11.2010г. на ЕСПЧ по делото на М. и др. срещу България, относно действията на трети лица, изразяващи се в превишаване на определените в националното законодателство или нормалните за живота в модерния град нива на шум и произтичащите от тези действия пречки за нормалното ползване на собственото на ищеца жилище.
Според константната съдебна практика, съдът следва да извърши конкретна преценка относно това дали неоснователните действия или бездействия на ответника по негаторния иск създават за ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост и дали тези пречки са по-големи от обикновените. Именно с нея се е съобразил въззивният съд, като преценявайки в съвкупност събраните по делото доказателства –гласни и писмени, е достигнал до извод, че създаваните от ответниците шумове в таванската стая, пречат на ищците да ползват необезпокоявано собственото си жилище. Доколкото се касае за шум, създаван от силна музика и събирането на голяма група хора в помещение, находящо се непосредствено над жилището на ищците, като от съществено значение е и часовият диапазон /след обед и през нощта/, то за измерването на такъв вид шум, не са необходими специални знания. Позоваването в мотивите на свидетелки показания за установяване на тази факти не е в противоречие с практиката на ВКС, нито в противоречие със заключението на СТЕ, тъй като в същото изрично е посочено, че в момента на замерването, от горното помещение са идвали необичани шумове.
По следващия въпрос: „За процесуалното задължение на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл. 235/ГПК“ не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. на свидетелските показания и на експертизата, приета в хода на първоинстационното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, при което е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочените тълкувателни решения и друга практика на ВКС, в която безпротиворечиво се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По настоящото дело въззивният съд, след като е изложил възраженията, съдържащи се във въззивната жалба и отговора, е извършил обстоен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на които е извел собствени правни изводи досежно неоснователността на предявения иск, които е изложил в подробни мотиви.
В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.
Не се установява наличието на несъответствие между приетото за установено в мотивите на решението и постановения диспозитив, нито неразбираеми мотиви по смисъла на цитираното от касаторите решение №63/30.11.2016г. по т. дело №1512/2014г. на ВКС. Съдът е бил сезиран с редовна искова молба, в която са били изложени както обстоятелствата, на които се основава искът по чл. 109 ЗС, така и отправеното към съда искане. Съдът се е произнесъл в рамките на валидното му сезиране, като е изложил ясни, точни и разбираеми мотиви досежно основателността на предявения иск като е формулирал и осъдителен диспозитив съответен на петитума, предвид което въззивното решение е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 270 ГПК.
Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личните им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Предвид което наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, заявили такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в размер на 1200 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1357/08.11.2023г. по в. гр. д. №20235300501746/2023 г. по описа на ОС – Пловдив.
ОСЪЖДА М. Г. Г., ЕГН [ЕГН], С. М. Г., ЕГН [ЕГН], Г. М. Г., ЕГН [ЕГН] и А. А. А., ЕГН [ЕГН], всички с адрес: [населено място], [улица] да заплатят общо на А. К. П., ЕГН [ЕГН] и М. Н. П., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], ул. а „П. Р. С.“ № 12, ет.3, ап. 5 сумата 1200 /хиляда и двеста/ лева, представляваща направени разноски за производството пред Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
Председател: ______________________
Членове:
1. ____________________
2. ____________________