Р Е Ш Е Н И Е
№ 502
гр. София, 20.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря Т. И. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 1859 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С Определение № 2566 от 27.05.2024 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1283 от 24.10.2022 г. по в. гр. д.№ 861/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ състав.
К. О. С. представлявана към датата на проведеното открито съдебно заседание от кмета С. С., счита, че въззивното решение е неправилно, като се позовава на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и да се постанови отхвърляне на предявените искове.
Ответниците по касация И. А. А., М. А. А., А. В. Т., Х. В. А., М. В. М., М. В. М. - А., Д. Д. Д., Р. Д. Д., Е. Т. А., Й. И. А. и Ц. И. А. са подали отговор на жалбата чрез адвокат С. П. - К. от АК – П.. Считат, че въззивното решение е правилно и молят да бъде оставено в сила. Претендират да им се присъдят разноските, направени за защита в касационното производство.
Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 260169 от 30.12.2021 г., постановено по гр. д.№ 606/2017 г. по описа на Районен съд - Карлово, II гр. с., с което са уважени предявените от настоящите ответници по касация срещу О. С. искове с правно основание чл. 108 ЗС относно собствеността и предаването на владението на имоти с идентификатори №№ ***, *** и *** (за 3923/4923 ид. части) по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], както и искове с правно основание чл. 59 ЗЗД – до размер на сумата 2 808,70 лв. от общо претендираното обезщетение в размер на сумата 7 626 лв.
Прието е за установено, че по силата на приключила реституция по ЗСПЗЗ (съобразно Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово), наследяване (от К. М. Н. - бивш жител на [населено място], починала на 04.05.1964 г., и от И. А. Н., [дата на раждане] , починал на 26.02.1970 г.), а за ищцата Ц. И. А. - договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 144, том II, peг.№ 7351, нот. д.№ 459 от 29.12.2000 г. (досежно ПИ № ***), ищците се легитимират като собственици на процесните имоти при квоти, посочени за всеки от тях поотделно. Правата им са удостоверени и с констативни актове за правото на собственост - нот. акт № 119, том II, нот. дело № 876 от 29.07.1996 г. и нот. акт № 111, том II, нот. дело № 844 от 24.07.1996 г. Съгласно приетите по делото и неоспорени от страните първоначална и допълнителна СТЕ имотите по реституционните решения са идентични с отразените имоти в нотариалните актове, както и с процесните имоти, които понастоящем са с идентификатори ***, *** и *** по КККР на [населено място]. Вещото лице е констатирало, че реституираните имоти съставляват парцели *, * и * по кадастралния план от 1973 г., действащ към момента на издаването на решенията на ПК – Карлово. При извършеното геодезическото заснемане са установени границите на имотите, собственост на наследодателите К. Н. и И. Н. и при съпоставянето им с имотите по КК, се установява идентичност с процесните имоти съгласно КК.
С влязло в сила на 05.08.2006 г. Решение № 43 от 04.08.2000 г., постановено по гр. д.№ 1056/1996 г. по описа на Районен съд – Карлово са отхвърлени исковите претенции, предявени от О. К. срещу наследниците на К. М. Н. и на И. А. Н., за признаване за установено, че общината е собственик на парцели *, *, * и * в кв. 94 по плана на [населено място], както и за обявяване за нищожни, като противоречащи на закона на: нот. акт № 111, том II, нот. дело № 844 от 24.07.1996 г. и нот. акт № 119, том II, нот. дело № 876 от 29.07.1996 г. на РС - Карлово, както и Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово, като издадени в противоречие с разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ.
С Указ № 318 от 05.09.2003 г. на Президента на Р. Б. на основание чл. 98, т. 5 от Конституцията на Република България във вр. с чл. 9, ал. 1, т. 7 и чл. 28, ал. 1,т. 7 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България, са утвърдени границите на О. С. област Пловдив, включваща населените места гр. Сопот и с. Анево, като са утвърдени и новите граници на О. К.
С Акт за частна общинска собственост № 98 от 06.01.2000 г., Акт за частна общинска собственост № 158 от 10.11.2000 г. и Акт за частна общинска собственост № 159 от 10.11.2000 г. процесните имоти са актувани като собственост на О. К. като в раздел 13 (забележки) е отразено, че, на основание Указ 318 от 02.09.2003 г.; чл. 2а от ЗОС и Решение № 41 от 26.02.2004 г. на ОбС-Сопот, имотите са собственост на О. С.
От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК влязлото в сила на 05.08.2006 г. Решение № 43 от 04.08.2000 г. по гр. д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово обвързва О. С. която не е трето лице, а правоприемник на страна по спора. При това положение неоснователно се явява възражението на О. С. че ищците следва наново да проведат пълно и главно доказване на собствеността си. С отхвърляне на положителния установителен иск за собственост предявен от О. К. със сила на пресъдено нещо е установено по отношение на страните, че О. К. респ. правоприемника О. С. не са собственици на спорното право на предявеното придобивно основание и следователно е недопустимо в настоящото производство да се преразглеждат техните права върху имота, основани на наведените в производството по гр. д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово правопрораждащи факти. Тъй като в така приключилото съдебно производство съдът е осъществил съдебен контрол върху законосъобразността на постановените решения от ПК Карлово в производството по земеделска реституция, то е недопустимо в настоящето производство да се изследват отново правопораждащи факти, обуславящи съществуването на реституционното право по ЗСПЗЗ в полза на ищците, респ. да се обсъждат събраните в тази насока доказателства. Необходима последица от правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо се явява непререшаемостта на правния спор. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни.
След обсъждане показанията на разпитаните по делото свидетели, за неоснователно е намерено възражението за изтекла в полза на общината придобивна давност през периода от 2000 г. до 2017 г., тъй като общината, чиято е доказателствената тежест в процеса, не е доказала да е установила и осъществявала непрекъснато владение върху процесните недвижими имоти в продължение на изискуемия съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок.
Така мотивиран, въззивният съд е приел, че ищците по делото са доказали правото си на собственост по силата на наследственото правоприемство върху земеделската земя, притежавана от наследодателите К. М. Н. и И. А. Н., осъществяване на реституционната процедура по възстановяването й в техния патримониум с решенията на ПК - Карлово (№ 0414 от 05.10.1993 г. и № 0415 от 08.11.1993 г.) и последвалата транслативна сделка, с което е аргументирал уважаване на ревандикационните искове.
По отношение на исковете по чл. 59 ЗЗД (след обсъждане на заявените във връзка с тях оплаквания) е посочено, че след като ответникът не се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти и ги е държал през процесния период от 02.05.2012 г. до 02.06.2012 г. без правно основание, то следва да заплати обезщетение за обедняването на ищците в размер на средния пазарен наем, изчислен от назначената СТЕ в първоинстанционното производство.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост установява ли чия е собствеността върху спорната вещ ? Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на решението по този иск ?“ - с оглед констатацията, че е налице противоречие с практиката на ВКС.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана с Решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр. д.№ 7420/2014 г. на ВКС, І г. о. и споделяна и от настоящия състав, влязлото в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, респ. - ревандикационен иск, независимо на какво основание е бил предявен, не установява, че ответникът е собственик на имота, предмет на спора. Обстоятелството, че предявяването на положителен установителен иск е равнозначно на предявяване на отрицателен установителен иск от ответника против същия ищец за същото право, има отношение само към правилата за доказване в процеса. Силата на пресъдено нещо обаче се формира само по конкретния иск, индивидуализиран със страни, предмет и искане, като с отхвърляне на положителен установителен или ревандикационен иск се установява със сила на пресъдено нещо единствено това, че ищецът не е собственик на предявеното основание. От това не следва, че собственик на същото спорно право е ответникът - за разлика от положението при предявен отрицателен установителен иск, при отхвърляне на който се установява, че ответникът е собственик на вещта, а при уважаване – че не е собственик на вещта.
По касационната жалба:
Изложените от въззивния съд съображения по преценката за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово са в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК. В нарушение на процесуалния закон (чл. 299, ал. 1 ГПК) е прието, че ищците в настоящия процес вече са провели доказване на собствеността си в предходното производство, в което са били ответници по положителен, а не по отрицателен установителен иск за собственост, поради което не следва наново да провеждат пълно и главно доказване на собствеността си. Прочитът на влязлото в сила решение по гр. д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово налага извод, че с него на първо място са отхвърлени претенциите на община Карлово досежно собствеността на процесните парцели *, * и * от кв. 94 по плана на [населено място] от 1973 г. поради липсата на доказателства за осъществено в полза на общината придобивно основание, наред с което са отхвърлени исковете на община Карлово да бъдат обявени за нищожни реституционните решения (Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово), релевирани като пораждащи предендираните в настоящото производство права на собственост в полза на ищците. С това се изчерпват обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово, които имат правоустановяващо действие в отношенията между страните по настоящото дело по силата на чл. 121, ал. 1 и ал. 3 ГПК (отм.) при съобразяване на настъпилото в течение на процеса по гр. д.№ 1056/1996 г. правоприемство между О. К. и О. С. по силата на Указ № 318 от 02.09.2003 г. на Президента на Р. Б. (обн., ДВ, бр. 79 от 05.09.2003 г.). Доколкото влязлото в сила решение не обективира произнасяне по иск за правото на собственост на ищците по настоящото дело, въззивният съд е формирал неправилен извод по приложението на чл. 299, ал. 1 ГПК.
Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, спорът следва да бъде решен по същество, в която връзка настоящият състав на ВКС намира следното:
Ищците в настоящия процес извеждат правата си от решения на органа по поземлена собственост, по отношение на които, с оглед обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово, на основание чл. 299, ал. 1 ГПК съдът е обвързан да приеме, че съставляват валидно постановени административни актове – че са издадени от компетентен административен орган, в предписаната от закона форма и при наличие на надлежно сезиране. По тази причина е процесуално недопустимо обсъждането по същество на оплакването на касатора, основано на въведеното с отговора на исковата молба възражение, че двете реституционни решения са нищожни като постановени от орган в ненадлежен персонален състав.
Срещу материалната законосъобразност на решенията е заявено възражение, че при постановяването им не са спазени изискванията на чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ. В тази връзка следва да се подчертае, че реституционните актове са издадени по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението на ЗСПЗЗ, внесено с ДВ бр. 45/1995 г., както и преди изменението на ППЗСПЗЗ, внесено с ДВ бр. 48/1995 г. Съответно – разпоредбите, на които касаторът се позовава - чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ, не са били част от обективното право към 05.10.1993 г. и към 08.11.1993 г. и материалната законосъобразност на решенията не подлежи на ревизия от гледна точка изискванията на посочените текстове.
В първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, включително и след изменението й с ДВ бр. 28/1992 г., не съществува изискване за съдържанието на решението на поземлената комисия, с което се възстановява собствеността върху заявените земеделски земи. Такива изисквания са въведени с последващите изменения на текста – ДВ, бр. 45/1995 г. и ДВ, бр. 89/1997 г. Обсъжданите решения са съобразени с изискването на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ в редакцията на нормата към датите на постановяването им, тъй като възстановените имоти са индивидуализирани чрез посочването на местонахождение, номер и граници по съответния действащ кадастрален план – този от 1973 г. С оглед начина и степента на индивидуализация на реституираните имоти се налага извод, че двете решения на ПК - гр. Карлово по несъмнен начин отграничават терените посредством техните възстановими реални граници, поради което са породили своето конститутивно действие в съответствие с разясненията по т. 1 от ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК, а в тази връзка е ирелевантно отсъствието на налични на терен белези като естествени релефни форми, синори, материализирани огради и др. под. стари реални граници.
Не подлежи на обсъждане по същество възражението на касатора, че двете решения на ПК - гр. Карлово не пораждат права, тъй като не е установено, че праводателите на ищците са притежавали точно тези ниви преди влизането им в ТКЗС. Така заявеното възражение по същество се основава на твърдение, относимо към спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Легитимиран да повдигне такъв спор би бил субект, противопоставящ собствени или на свой праводател права върху същия обект към момента на колективизацията. Касаторът не твърди О. С. или неин праводател да е притежавала възстановените на ищците терени към момента на създаването на ТКЗС, поради което, при отсъствието на собствени противопоставими права, не е легитимиран да възразява, че наследодателите на ищците не са били собственици на имотите към момента на образуване на ТКЗС или че възстановените имоти не са идентични с притежаваните преди колективизацията.
По отношение на възражението, че е налице пречката по чл. 10б ЗСПЗЗ съставът на ВКС намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 10б ЗСПЗЗ още в първоначалната й редакция (ДВ, бр. 28/1992 г.) реализирането на обществено мероприятие върху бивш земеделски имот е пречка за реституцията му, като е без значение законността на реализираното върху имота строителство. По настоящото дело обаче не са налице доказателства за съществували към 1991 г. строителни дейности (сгради, постройки, съоръжения, пътища, инфраструктура и др.), които да обективират комплексно мероприятие по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ. Имот *** не е застроен; в имот *** е разположено метално хале, а за сградите с идентификатори №№ **** и ****, намиращи се в имот ***, с влязло в сила решение по спор между касатора и РПК „Наркооп“, гр. Сопот (по приложеното гр. д.№ 1413/2016 г. на РС – Карлово) е признато за установено, че техен собственик е кооперацията. Касаторът не е доказал в хода на производството, че която и да е от сградите в процесните имоти е построена от него, респ. – от праводателя му О. К. както и че е част от реализирано обществено мероприятие по действащия към 1991 г. регулационен план от 1973 г. Следователно няма реализирано обществено мероприятие по чл. 10б ЗСПЗЗ и не е била налице пречка за реституцията на процесните имоти. Показателно за правилността на този извод е и съвършено бланкетното позоваване на нормата на чл. 10б ЗСПЗЗ в депозираните от касатора отговори на исковата молба (първоначален с вх.№ 8119 от 24.07.2017 г. и повторен с вх.№ 13687 от 13.12.2017 г.), без да са заявени каквито и да е твърдения за конкретни обстоятелства, попадащи в приложното поле на посочената разпоредба.
Лишено от основание е и оплакването, че въззивният съд не е съобразил осъществено в полза на общината придобивното основание по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ или по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Обсъждането на подобни доводи по същество би било в нарушение на чл. 133 ГПК, доколкото позоваване на такива придобивни основания отсъства в отговора на исковата молба (включително повторния, процесуално основание за подаването на какъвто по делото не е установено).
В обобщение: представените от ищците Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово съставляват валидни и материално законосъобразни индивидуални административни актове с реституционен вещно-правен ефект съобразно т. 1 от ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК. Предвид това и с оглед представените по делото удостоверения за наследниците на К. М. Н. и И. А. Н., респ. удостоверенията за наследниците на първоначалните ищци Н. И. А., С. А. А., Н. Х. Т. и В. Г. М., при съобразяване на правилата по глава Втора от Закона за наследството, а по отношение на ищцата Ц. И. А. – и с оглед договора за продажба, оформен с н. а.№ 144 от 29.12.2000 г., т. ІІ, рег.№ 7351, д.№ 459/2000 г. на нотариус с рег.№ * на НК, правилно е прието с потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, че ищците се легитимират като собственици както следва: за ПИ № *** - И. А. А. и М. А. А. всеки с по 6/36 ид. части, А. В. Т., Х. В. А. и М. В. М. - всеки с по 2/36 ид. части, М. В. М. – А. - с 6/36 ид. части, Д. Д. Д. и Р. Д. Д. - всеки с по 3/36 ид. части, Е. Т. А. и Й. И. А. - всяка с по 3/36 ид. части; за ПИ № *** - И. А. А. и М. А. А. всеки с по 1/2 ид. част, както и че собственик на процесните 3923/4923 ид. части от ПИ № *** (доколкото безспорно за останалите 1000/4923 ид. части с влязло в сила съдебно решение за собственик е призната РПК „Наркооп“ - гр. Сопот) е Ц. И. А..
Неоснователни са оплакванията на касатора за незаконосъобразност на изводите, формирани от въззивния съд по противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла в полза на О. С. придобивна давност. Противно на поддържаното с касационната жалба, събраните по делото доказателства не подкрепят твърдението, че от 2003 г. до 2017 г. общината е упражнявала фактическа власт с белезите на владение, което да обоснове извод за осъществено в полза на касатора основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС. Извършеният от въззивния съд анализ на събраните в тази връзка доказателства е съобразен с процесуалните правила, в частност тези, регламентиращи подлежащите на спазване изисквания при обсъждане на гласните доказателства. Формираният краен извод за неоснователност на възражението е обоснован и аргументира уважаване на предявените ревандикационни искове.
С оглед изложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът дължи на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС, а именно сумата 3 000 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 1283 от 24.10.2022 г. по в. гр. д.№ 861/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ състав.
ОСЪЖДА О. С. представлявана от кмета С. С. ДА ЗАПЛАТИ на И. А. А., М. А. А., А. В. Т., Х. В. А., М. В. М., М. В. М. - А., Д. Д. Д., Р. Д. Д., Е. Т. А., Й. И. А. и Ц. И. А. сумата 3 000 (три хиляди) лева – разноски за защитата пред ВКС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: