Н. Н. А. е подал касационна жалба срещу решение № 252/25.05.2016 г. по адм. дело № 64/2016 г. на Административния съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от него срещу Главна дирекция "Охрана" със седалище София иск за обезщетение в размер на 1000 лева за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 6.10.2015 г. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да се уважи предявения иск.

Главна дирекция "Охрана" със седалище София е оспорила касационната жалба и е поискала да бъде отхвърлена.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, като провери служебно допустимостта на решението, прие следното:

Производството пред Административния съд - Пазарджик е образувано по исковата молба на Н. Н. А. срещу Главна дирекция "Охрана", с която се претендира обезщетение в размер на 1 000 лева за неимуществени вреди, понесени по време на конвоирането му на 6.10.2015 г. от Затвора - [населено място] до Затвора - [населено място], ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателно изплащане на сумата.В молбата се твърди, че по време на конвоирането на Н. А. на посочената дата служителите на Главна дирекция "Охрана" му забранили да разговаря на турски език с останалите конвоирани лица, което било проява на езикова омраза и дискриминационно отношение. В резултат на наложената забрана за ищеца настъпили неимуществени вреди, представляващи болки и страдания.

Административният съд установил, че Н. Н. А. изтърпява наказание "доживотен затвор" в Затвора-[населено място]. Със заповед №З-9191/5.10.2015 г. на директора на Областната дирекция "Охрана"-София бил назначен конвоен наряд от петима служители на дирекцията за осъществяване на етапен и обратен конвой на 6.10.2015 г. по републикански маршрут №1 от Етапна конвойна база -Областна дирекция "Охрана" -София през Областно звено "Охрана" - [населено място] до Областно звено "Охрана" - [населено място] и обратно. На служителите било разпоредено да спазват Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойна дейност, включително мерките за изолация и охрана при конвоирането на дванадесет лица, лишени от свобода, между които и Н. Н. А..

Във връзка с постъпилата от лишения от свобода Н. Н. А. жалба до главния директор на Главна дирекция "Охрана", била внесена докладна записка от 10.03.2016 г. от инспектор в сектор “Конвоиране” на Областна дирекция “Охрана – София”, назначен за ръководител на конвойния отряд съгласно заповед № З-919/05.10.2015 г. Според докладната записка, по време на конвоирането не е имало пререкания с конвоираните лица, както и оплаквания от, действията на служителите от конвойния наряд. При предаването на лишените от свобода на служителите в Затвора - [населено място], нямало оплаквания от действията на конвоиращите, липсвали и вписвания в графа "забележка" в заповедта за конвоиране.

Разпитаният по делото свидетел А. Р. посочил, че на 6.10.2015 г. бил конвоиран заедно с Н. А. до [населено място] за явяване на дела. През това време разговор не са провеждали. Според свидетеля, по време на пътуването старшините не са забранявали да се говори на турски език, както и не е чул същите да са правили забележка на ищеца да не разговаря на турски език.

Свидетелят Г. Г., инспектор конвоиране, също заявил, че по време на конвоирането не е правена забележка, нито от него, нито от колегите му, да не се разговаря на турски език. Свителят С. М. посочил, че на 6.10.2015, когато бил конвоиран от Затвора - [населено място] до Затвора - [населено място] с останалите четири-пет конвоирани провел разговор на турски. Според свидетеля, старшината е направил забележка за това, след която всички започнали да говорят на български. Н. А. възразил срещу забележката, тъй като явно не бил доволен.

Административният съд приел, че по делото не са били установени незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица в Главна дирекция "Охрана", които да са причинили вреди на ищеца. Съдът посочил, че редът на конвоиране на лишените от свобода се урежда от одобрените със заповед №ЛС-04-1994/–15.11.2012 г. на министъра на правосъдието Правила за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на Главна дирекция „Охрана“. Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 4 от правилата, по време на пътуване охраняващите конвойни служители непрекъснато следва да наблюдават конвоираните лица и да взимат мерки за нерегламентирано поведение, които включват всякакви действия, включително и разговори от конвоираните лица, които могат да доведат до опит за бягство или извършване на друго престъпление. Според мотивите на съда, служителите на Главна дирекция “Охрана” не са ограничили правата на ищеца, тъй като същият е можел свободно да се изразява, а освен това, излежавайки присъда „доживотен затвор“, същият се конвоирал при особен режим, като особено опасно лице. По отношение на оплакването на ищеца, че бил дискриминиран, административният съд отбелязал, че не е осъществена дискриминация съгласно чл.4, ал.1 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ), а дори да се допусне, че е отправена забрана за провеждане на разговори на турски език, не е било доказано, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в причинна връзка с действия и бездействие на служителите на Главна дирекция "Охрана". С тези мотиви административният съд отхвърлил предявения иск.

Касационната инстанция намира, че решението е недопустимо.

Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Направената от служител от наряда забележка към ищеца да не говори на турски по време на конвоирането на лица, лишени от свобода, представлява изявление, а не фактическо действие, чиято законност може да бъде преценявана от съда при условията на чл.204, ал.4 АПК. Съгласно чл.12, ал.1 от Правилник за устройството и дейността на Главна дирекция "Охрана" (редакция ДВ, бр.60 от 2009 г.), издаден от министъра на правосъдието, при осъществяване на функциите по чл. 391, ал. 3 от ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) личният състав на Главна дирекция "Охрана" има правата и задълженията по чл. 55, ал. 1, 2, 4 и 5, чл. 56, 57, 61, чл. 63 - 68 и чл. 69 - в случаите по чл. 61, ал. 1, т. 1, 4 и 5, чл. 72, 73, чл. 74, ал. 1, 2 и 5 и чл. 89 от ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) и по Указ № 904 за борба с дребното хулиганство. Ако се приеме за доказано, че е било направено такова изявление, то става дума за устно разпореждане, чиято незаконосъобразност е следвало да бъде предварително установена като предпоставка за предявяването на иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Такова производство не е било проведено, поради което съдът е следвало да остави исковата претенция без разглеждане.

Във връзка с доводите в исковата молба за осъществена спрямо ищеца дискриминация следва да се отбележи, че органите, които са компетентни да установяват неравно третиране са Комисията за защита от дискриминация и гражданският съд. Административният съд не е компетентен да се произнесе за наличието на нарушения на ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) или на други закони, уреждащи равенство в третирането. Съгласно чл.74, ал.2 ЗЗДискр административните съдилища са компетентни да се произнасят по осъдителни искове за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от неравно третиране, тогава, когато фактическият състав на отговорността включва вреди, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, но само ако е постановено решение на Комисията за защита от дискриминация, с което дискриминацията е установена. В случая няма издадено решение на Комисията за защита от дискриминация по изложените в исковата молба факти, поради което предявеният иск за обезщетяване на вреди от неравно третиране е недопустим и на това основание.

С оглед направените констатации решението на административния съд следва да се обезсили и да се постанови прекратяване на съдебното производство.

При изложените съображения и на основание чл. 221, ал.4 АПК Върховният административен съд РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 252 от 25.05.2016 г. по адм. дело № 64/2016 г. на Административния съд – Пазарджик.

ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по исковата молба на Н. Н. А. срещу Главна дирекция "Охрана" със седалище София, с която е предявен иск за заплащане на обезщетение в размер на 1 000 лева за неимуществени вреди от проявено към него дискриминационно отношение, изразяващо се в забрана за разговори на турски език по време на конвоирането му на 6.10.2015 г. от Затвора - [населено място] до Затвора - [населено място], ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателно изплащане на сумата. Решението не подлежи на обжалване.