О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4000
Гр. София, 20.08.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 1990 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2197 от 28.02.2024 г., подадена от Т. Х. П. и от Б. П. Д. - лично и в качеството му на ЕТ „Паскалеви комерс – Б. П. , чрез процесуалния им представител адвокат М. З. от АК – Б., срещу въззивно Решение № 8 от 23.01.2024 г., постановено по в. гр. д.№ 383/2023 г. на Апелативен съд – Бургас.
Ответникът по касация Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на О. Б. е депозирал отговор чрез процесуален представител - юрисконсулт Р. К.-И.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 927 от 08.08.2023 г. по гр. д.№ 2168/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, с което са отхвърлени предявените от Т. Х. П. и от Б. П. Д. - лично и в качеството му на ЕТ „Паскалеви комерс - Б. П. , срещу Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, искове за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот с идентификатор **** по КККР на [населено място], представляващ съгласно скица от СГКК - [населено място] сграда със застроена площ от 90 кв. м., брой етажи един, предназначение за обществено хранене, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, ***, принадлежащи към поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].
От фактическа страна е прието, че с договор за гражданско дружество № 196 от 15.09.1997 г., сключен между ищеца Б. П. Д., в качеството му на ЕТ „Паскалеви комерс” – от една страна, а от друга - ТС „Романтика“ - сдружение с нестопанска цел, регистрирано по ф. д.№ 6070/1990 г. по описа на СГС, е сключено споразумение по чл. 357 ЗЗД договарящите субекти да обединят усилията си за съвместна дейност при постигане на обща стопанска цел - експлоатация на хотел „Кипарис“ в к. к. „Слънчев бряг“. Договорът е сключен за срок от три години, считано от 15.09.1997 г. до 31.10.2000 г., като съгласно чл. 2 от раздел III ТС „Романтика“ е поело задължение да предостави хотел „Кипарис“, да поеме разходите по застраховката му и да създава оптимални условия за функционирането му, а съгласно чл. 1 от раздел III ЕТ „Паскалеви комерс” е поел задължение да се грижи за опазване на материално-техническата база, предоставена за съвместна експлоатация, да заплаща всички консумативни разходи, да закупува всички необходими за експлоатацията на обекта консумативни материали и пр., както и след изтичане на срока на договора да предаде инвентара, машините и съоръженията в състоянието, в което ги е получил. В чл. 3 от договора страните са поели задължение за категоризация на хотела и кафе „Кипарис“ в заведение за хранене.
С Анекс от 26.05.1998 г. към договора за гражданско дружество е уговорено, че съдружникът ЕТ „Паскалеви комерс” поема допълнителни задължения - да осигури виза за проектиране, проект и строителство на кухня с право на надстройка към съществуващото кафе, подходяща закрита площ и кухненско оборудване с преференция за експлоатация на кафето и бъдеща съвместна експлоатация на хотелската част. Съгласно чл. 4 от Анекса при приключване на договорните отношения ТС „Романтика“ следва да заплати на ЕТ „Паскалеви комерс” стойността на новото строителство, като за целта се изготви пазарна оценка от независим оценител.
По делото е представено Разрешение за строеж № 22 от 25.09.1998 г., издадено от О. Н. в полза на ТС „Романтика“ за „пристройка към съществуваща сграда в парцел (имот) * общ., кв. 16 по плана на к. к. „С. б.” (УПИ *-*, кв. 5101 по плана на к. к. „С. б.“).
С решение от 13.07.1998 г. на СГС по ф. д.№ 6070/1990 г. ТС „Романтика“ е прекратено и заличено, като е постановено след прекратяване на сдружението имуществото му да се предаде на Министерство на финансите.
Страните по делото не спорят, а е установено и от събраните гласни доказателства, че към лятото на 1999 г. процесната сграда е била изградена и оборудвана, и е функционирала като кафе-бар през летния сезон на 1999 г.
С Протокол от 01.12.2000 г., подписан от представители (комисия) на Агенция за държавни вземания и от комисия за ТС „Романтика“, в т. ч. и от ищеца Б. П., е извършено приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС „Романтика“, представляващ хотел „Кипарис“ (по АДС на недвижим имот № 1291 от 26.04.1992 г.), находящ се в [населено място] (Приложение № 1) в изпълнение на решение на СГС от 13.07.1998 г. по ф. д.№ 6070/1990 г. и заповед № 506 от 20.10.2000 г. на Министъра на финансите. С Приемо-предавателен протокол от същата дата комисията, действаща за Агенция за държавни вземания по предходния протокол, е предала на отговорно пазене на ищците Т. Х. П. и Б. П. Д. недвижим имот с налично движимо имущество, представляващ хотел „Кипарис“ (по АДС на недвижим имот № 1291 от 26.04.1992 г.).
С Приемо-предавателен протокол от 05.07.2001 г. комисия от АДВ в присъствието на материално-отговорните лица – ищците Б. и Т. П., е предала на областния управител на област с административен център гр. Бургас обособена част от имуществото на заличеното ТС „Романтика“, представляваща хотел „Кипарис“ по АДС на недвижим имот № 1291 от 26.04.1992 г. с наличното движимо имущество по опис.
С влязло в сила Решение от 03.10.2014 г. по т. д.№ 15/2013 г. по описа на ОС - Бургас, потвърдено в тази му част с въззивно Решение по в. т.д.№ 352/2014 г. на АС – Бургас, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 462 от 25.09.2015 г. по гр. д. № 3156/2015 г. на ВКС, І г. о., е отхвърлен предявеният от Б. П. Д., в качеството му на ЕТ „Паскалеви комерс – Б. П. иск против Българската държава, за приемане за установено, че на основание чл. 359 ЗЗД ищецът е собственик на идеална част от следния недвижим имот: кухня с площ от 40 кв. м. и зала за хранене с площ от 60 кв. м., находящи се в гр. Н., О. Н., О. Б., к. к. „С. б.”, пристроени към съществуваща сграда-хотел „Кипарис“ в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на к. к. „С. б.“, като съответен дял от обща собственост, придобита за учредено гражданско дружество с договор № 196 от 15.09.1997 г. и анекс към него от 26.05.1998 г.
Не е спорно, че от момента на построяването й през 1999 г. до есента на 2022 г., ищците упражняват фактическа власт върху процесната сграда пристройка (кафе-бар) към хотел „Кипарис“, със застроена площ от 90 кв. м., с идентификатор **** по КККР на [населено място].
Въззивният съд е приел от правна страна, че доколкото предмет на предявения иск е придобиване от ищците на собствеността върху процесната сграда със застроена площ от 90 кв. м. с идентификатор **** в резултат на упражнено от тях владение върху нея от 2000 г. до съставянето на акт за частна държавна собственост № 10703 от 27.05.2022 г., спорно по делото е: била ли е предадена на отговорно пазене на ищците – физически лица и процесната сграда през 2000 г.; налице ли е извънсъдебно признание от страна на ищеца Б. Д. с подадената от него молба-възражение, че Държавата му е възложила процесния имот за отговорно пазене; имали ли са ищците първоначално качеството на държатели на процесната сграда, съотв. - било ли е необходимо да трансформират това държане във владение по предвидения за това ред; била ли е държавна собственост процесната сграда, съотв. - приложима ли е по отношение на нея разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г.).
По първия спорен въпрос е прието, че процесната сграда от 90 кв. м. - кафе-бар към хотел „Кипарис“, не е била изрично посочена в представените по делото документи: Протокол от 01.12.2000 г. за приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС „Романтика“, представляващ хотел „Кипарис“; Приемо-предавателен протокол от същата дата, с който АДВ чрез комисията по предходния протокол, е предала на отговорно пазене на ищците Т. Х. П. и Б. П. Д. недвижим имот с налично движимо имущество, представляващ хотел „Кипарис“ и Приемо-предавателен протокол от 05.07.2001 г., с който комисията от АДВ в присъствието на материално-отговорните лица – ищците Б. и Т. П., е предала на областния управител на Бургаска област обособена част от имуществото на заличеното ТС „Романтика“, представляваща хотел „Кипарис“ по АДС на недвижим имот № 1291 от 26.04.1992 г. с наличното движимо имущество по опис. Към този момент, сградата вече е съществувала, което е установено и от показанията на разпитаните свидетели К. и Г., според които към 1999 г. постройката вече е била построена и е функционирала като заведение - кафене. Видно от Акт за държавна собственост на недвижим имот № 1291 от 23.04.1982 г. (цитиран в посочените протоколи), същият е съставен за „Почивна станция – 20 Кипарис” с площ от 315 кв. м. (за самия хотел „Кипарис“), т. е. в този АДС също не е посочена изрично пристройката от 90 кв. м., изградена на основание Разрешение за строеж № 22 от 25.09.1998 г., издадено от Гл. архитект на О. Н. От същия АДС № 1291 от 23.04.1982 г., съставен от ОбНС Несебър на основание чл. 6 (отм.) ЗС и т. 2 от Постановление № 18 от 1977 г., се установява правото на собственост на Държавата върху почивна станция „Кипарис“, като правото на оперативно управление е било предоставено първоначално на ЦС на БПС. С ПМС № 88 от 07.07.1990 г. правото на стопанисване върху почивната база е преминало върху Министерство на външната търговия, към което е принадлежало като структурна единица ТС „Романтика“ с предишно наименование „Почивно дело“. С оглед изложеното и предвид факта, че Разрешение за строеж № 22 от 25.09.1998 г. е издадено на ТС „Романтика“, въззивният съд е приел, че процесната постройка е била включена в имуществото на ТС „Романтика“ към датата на прекратяването и заличаването му. Посочено е, че съгласно чл. 148, ал. 1 (отм., ДВ, бр. 81 от 2000 г.) от ЗЛС, след прекратяване на сдружението имуществото му се предава на Държавата. Доколкото към момента на прекратяване и заличаване на ТС „Романтика“ процесната сграда е била част от имуществото на сдружението, независимо от това, че не е била изрично посочена в съответните протоколи, на първо място тя е била предадена на Държавата с Протокол от 01.12.2000 г. за приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС „Романтика“, съотв. - била е предадена за отговорно пазене на ищците Т. Х. П. и Б. П. Д. с Приемо-предавателен протокол от същата дата, а впоследствие с Приемо-предавателен протокол от 05.07.2001 г., подписан от комисията от АДВ в присъствието на материално-отговорните лица – ищците Б. и Т. П., е предадена на областния управител на Бургаска област като обособена част от имуществото на заличеното ТС „Романтика“, представляваща хотел „Кипарис“. За да достигне до този извод въззивният съд е взел предвид посоченото описание в протоколите на предаваното имущество, респ. на предаваното за отговорно пазене имущество, от което е направен извод, че съобразно разпоредбата на чл. 148 (отм.) ЗЛС на предаване подлежи цялото имущество на заличеното сдружение, т. е. и процесната сграда – пристройка към хотел „Кипарис“, която е била предоставена за отговорно пазене на ищците Б. и Т. Д.. Този извод е подкрепен и от показанията на свид. К., според която „те пазят оборудването, което е в залата и в кухненската част на заведението, защото те си го плащаха, те си го купуваха и затова присъстваха в заведението, за да си опазят тази собственост”. Показанията на свид. Г. не са разколебали извода на съда, тъй като установяват, че ищците Д. са построили пристройката, обзавели са я със съответното оборудване и са я ползвали като заведение – кафе-аперитив, като свидеделят не знае на какво основание ищците са били в този обект.
Въззивния съд е приел, че след като на ищците е било предоставено отговорното пазене на процесната сграда, упражняваната от тях от 2000 г. фактическа власт върху имота не би могла да представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, а представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, тъй като възложеното им от държавен орган отговорно пазене на сградата изключва възможността те да я държат като своя. Споделил е изводите на първоинстанционния съд и относно това, че е било необходимо ищците да трансформират упражняваното от тях държане във владение по предвидения за това ред. Прието е, че по делото не са събрани доказателства ищците да са осъществили действия до издаването на АЧДС № 10703 от 27.05.2022 г., с които да демонстрират, че са трансформирали упражняваното от тях държане на пристройката във владение. Не може да се приеме, че такова трансформиране на държането във владение е настъпило с предявяването на иска по т. д.№ 15/2013 г. на ОС - Бургас, тъй като с влязлото в сила Решение от 03.10.2014 г. по т. д.№ 15/2013 г. на ОС – Бургас предявеният от Б. П. Д., в качеството му на ЕТ „Паскалеви комерс - Б. П. , иск срещу Българската държава за приемане за установено, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот на основание чл. 359 ЗЗД е отхвърлен. В това решение е прието, че регистрираният като ЕТ ищец Б. П. Д. има качеството на държател на пристройката, а не на владелец. След влизане в сила на това решение до завеждане на иска по настоящото дело ищецът Б. П. Д. - лично и като ЕТ, не е извършил действия, с които да може да се приеме, че е демонстрирал пред Държавата трансформиране на държането на пристройката във владение. Прието е, че дори това да бе сторено, от влизане в сила на решението по т. д.№ 15/2013 г. на БОС (на 25.09.2015 г.), до завеждане на иска – на 20.10.2022 г. няма изтекли необходимите за придобиване на имот по давност 10 години.
Въззивният съд е споделил и извода, че в представената по делото Молба-възражение до областния управител на О. Б. (вх.№ 28-00657/3 от 14.10.2022 г.) ищецът Б. Д. е направил извънсъдебно признание, че от Държавата му е било възложено отговорното пазене на процесния недвижим имот. Съдът не е споделил твърденията на ищците, че в молбата-възражение ищецът Д. е имал предвид само Хотел „Кипарис“, но не и процесната пристройка, поради което не бил признал, че му е било възложено отговорно пазене на пристройката. В текста на молбата (абзац втори) ищецът е посочил, че “пристройката е изградена с негови средства, труд и материали, но не му е заплатена от държавата след приемането на имуществото на ТС Романтика”, т. е. ищецът признава, че пристройката е била включена в приетото от Държавата имущество на ТС „Романтика“, съотв. - била е предмет на подписаните и от ищците Д. приемо-предавателни протоколи. Този извод се подкрепя и от допълнително посоченото от ищеца Д., че в случай, че се прецени, че ще бъде преустановено възложеното му от Държавата пазене на имота, следва да се назначи комисия, която да оцени всички направени от него подобрения в имота и те да му бъдат заплатени. Прието е, че предвид посоченото в началото на молбата, тези изводи на съда не се разколебават от изразеното в предпоследния абзац оспорване на правото на собственост на Държавата върху пристройката.
Въззивният съд е съобразил, че ищцата Т. Д. не е била страна по т. д.№ 15/2013 г. на БОС, поради което не е обвързана със силата на пресъдено нещо на този съдебен акт. Предвид факта, че в Приемо-предавателните протоколи от 01.12.2000 г. и от 05.07.2001 г., Т. Д. и Б. Д. изрично са посочени като материално-отговорни лица, на които е предаден за отговорно пазене недвижимия имот с наличното движимо имущество, представляващ Хотел „Кипарис“ (към който по изложените по-горе съображения е прието, че е включена и процесната пристройка), и впоследствие (до завеждане на настоящия иск) не са представени доказателства Т. Д. да е променила упражняваното от нея държане на имота във владение, което да е демонстрирала пред Българската държава, въззивният съд е направил извод, че тя също не би могла да придобие по давност процесната сграда – пристройка към Хотел „Кипарис“.
Посочено е още, че тъй като предявеният иск не е отрицателен установителен иск за установяване, че Българската държава не е собственик на процесния имот, съдът няма да коментира твърденията на ищците, че пристройката не би могла да е собственост на Държавата, тъй като била построена върху терен, собственост на трети лица, без учредено право на строеж. Предвид предмета на предявения иск – установяване, че процесната пристройка е собственост на ищците, и с оглед извода на първоинстанционния съд, че в полза на ищците не е налице изтекла придобива давност върху процесния имот поради това, че за периодите 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. не е текла придобивната давност за имоти частна държавна собственост по силата на установения от законодателя мораториум, е посочено, че според въззивния съд с оглед предаването на основание чл. 148 (отм.) ЗЛС на имуществото на заличеното ТС „Романтика“ на Държавата, по отношение на това имущество, в което е включена и процесната пристройка, придобивна давност в посочените по-горе периоди не би могла да тече съгласно § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г.).
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е съдът по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да прецени всички доказателства по делото, възраженията и доводите на страните поотделно и в тяхната съвкупност;
2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи подробни съображения защо ги отхвърля като недостоверни (това питане е повторено и под № 7);
3. Може ли да се смята за оборена презумпцията по чл. 69 ЗС посредством и вследствие на извънсъдебно волеизявление, което не съдържа изрично, конкретно и ясно признание на владелеца, че е упражнявал фактическата власт върху процесния недвижим имот за другиго, а не за себе си;
4. Предаването на имуществото – държавна собственост от държавен орган за отговорно пазене на трето лице следва ли да се извърши с писмен акт, при спазване на съответната процедура, като форма на действителност и/или за доказване на акта на фактическото предаване; При липса на подобен акт – приемо-предавателен протокол за предаване на конкретно имущество, допустимо ли е съдът да приеме и презумира, че предаването е осъществено заедно с предаването на друго имущество, отразено в приемо-предавателен протокол;
5. Необходимо ли е, за да се зачете мораториума за придобиване по давност на имоти частна държавна собственост, държавата да докаже правото си на собственост, в това число и в случаите, в които държавата е ответник по предявен против нея установителен иск за собственост;
6. Необходимо ли е, когато в акта за държавна собственост е посочена единствено обща правна норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, държавата да докаже и установи конкретното фактическо основание, по силата на което е придобила собствеността.
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи и втори въпрос – в противоречие с ППВС № 1/1953 г., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д.№ 4744/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 180 от 06.02.2017 г. по гр. д.№ 1826/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр. д.№ 3697/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 73 от 05.07.2018 г. по гр. д.№ 3228/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр. д.№ 180/2017 г. на ВКС, ІV г. о., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; пети и шести въпрос – в противоречие с Решение № 81 от 24.07.2018 г. по гр. д.№ 4029/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д.№ 3533/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 310 от 03.01.2012 г. по гр. д.№ 456/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 28 от 03.10.2022 г. по гр. д.№ 2357/2021 г. на ВКС, ІІ г. о.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по процесуалните въпроси, тъй като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията по прилагането му, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил всички ангажирани от страните доказателства, установяващи релевантни за спора факти, доводите и възраженията на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос от изложението. Въззивният съд е приел, че в представената по делото Молба-възражение до Областния управител на О. Б. ищецът е направил извънсъдебно признание, че процесната пристройка е била предмет на подписаните и от ищците приемо-предавателни протоколи и им е била възложена за отговорно пазене от държавата. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които, преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. В случая направеното от ищеца извънсъдебно признание е ценено от въззивния съд с оглед на всички обстоятелства по делото, така, както изисква разпоредбата на чл. 175 ГПК, като направените от въззивния съд изводи са въз основа на обсъдените доказателства в тяхната взаимна връзка и установената въз основа на тях конкретна фактическа обстановка. Оплакванията за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Четвъртият и шестият въпроси от изложението не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е приел, че процесната постройка е била включена в имуществото на ТС „Романтика“ към датата на прекратяването и заличаването му и че независимо от това, че не е била изрично посочена в съответните протоколи, тя е била предадена на Държавата съобразно разпоредбата на чл. 148 (отм.) ЗЛС с Протокол от 01.12.2000 г. за приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС „Романтика“, съответно е била предадена за отговорно ползване на ищците с приемо-предавателен протокол от същата дата. За да достигне до тези изводи, въззивният съд е зачел легитимиращото действие не само на Акт за частна държавна собственост № 10703 от 27.05.2022 г., но е обсъдил и другите доказателства, представени по делото, в частност – Акт за държавна собственост № 1291 от 23.04.1982 г. и Разрешение за строеж № 22 от 25.09.1998 г., които установяват правото на собственост на Държавата върху Почивна станция „Кипарис“, предоставяне на правото на оперативно управление първоначално на ЦС на БПС и преминаване на правото на стопанисване на почивната база върху Министерство на външната търговия, към което е принадлежало като структурна единица ТС „Романтика“ с предишно наименование „Почивно дело“. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС относно доказателствената сила на актовете на държавна собственост.
Петият въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора и не обективира общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая решаващите изводи на въззивния съд са за недоказано от ищците владение на процесния имот - въззивният съд е приел, че ищците, чиято е била доказателствената тежест, не са установили осъществяването на действия, с които да са трансформирали упражняваното от тях държане на пристройката във владение. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при предявен положителен установителен иск в тежест на ищеца е да установи, че притежава правото на собственост върху имота на заявеното придобивно основание, докато ответникът може да се брани с правоизключващи и правопогасяващи възражения. Както е прието в Решение № 422 от 13.03.2013 г. по гр. д.№ 223/2012 г. на ВКС, І г. о., въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили - чл. 154 ГПК. При направен от съда извод, че ищците въобще не са упражнявали владение и не са могли да придобият по давност процесната пристройка на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, изложените съображения във връзка със значението на мораториума по § 1 от ЗДЗС са само допълнителни мотиви за неоснователност на предявения иск, без самостоятелно значение за постановения изход от спора.
Касаторите сочат само като норма и общо твърдение, че част от поставените въпроси налагат допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те не са обосновали с какво произнасянето по поставените от тях въпроси би имало изискваното с тази разпоредба приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо позоваване на цитираната законова норма не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо липсва и допълнителната предпоставка за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 8 от 23.01.2024 г., постановено по в. гр. д.№ 383/2023 г. на Апелативен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: